Книга за речите на Чърчил, които спасиха Европа от комунизма, излиза на български
По-малко известен период от живота на легендарния британски политик и държавник Уинстън Чърчил – действията му след 1945 г., когато вече не е на власт – е описан в „Заветът на Чърчил. Как две речи спасиха Европа от комунизма” (ИК „Сиела”) от лорд Алън Уотсън.
Книгата описва историята на двете ключови речи на Чърчил, които обръщат хода на историята и спасяват Европа от комунизма – тази във Фултън, Мисури, където той оповестява разделянето на Европа от Желязна завеса и призовава за силен англо-американски съюз, и втората, произнесена в Цюрих, където говори за звучащото невъзможно в следвоенните години помирение между Франция и Германия.
Животът и делата след 1945 г. на една от най-разпознаваемите политически фигури в историята на XX век – сър Уинстън Ленърд Спенсър-Чърчил, са разгледани обстойно в книгата „Заветът на Чърчил” (с подзаглавие „Как две речи спасиха Европа от комунизма ”).
В ценния си труд лорд Алън Уотсън поставя акцент върху две възлови речи на британския държавник, чрез които се смята, че Чърчил обръща посоката на историята и спасява Европа от комунизма.
Първата е добре известната му реч във Фултън, Мисури, където оповестява разделянето на Европа от Желязна завеса и призовава за силен англо-американски съюз. Във втората, произнесена в Цюрих, Чърчил подканва за безпрецедентно помирение между Франция и Германия, които да станат основа на съюз, който САЩ да подкрепи икономически и военно.
В книгата са разгледани обстойно политическата ситуация, в която Чърчил изпада през 1945 г. – когато губи изборите от Клемънт Атли и Лейбъристката партия, отношенията му с Рузвелт, мнението му за болшевизма и Сталин. В руския диктатор Чърчил вижда същото, което е видял в Хитлер през 30-те години на XX век – неутолима жажда за власт и пълно презрение към човешкия живот.
Освен двете въздействащи речи на емблематичния британски политик и държавник, „Заветът на Чърчил” съдържа и предговор от неговия правнук – Рандолф Чърчил, който пише: „Книгата на лорд Уотсън отдава искрена и проникновена почит на политическите инстинкти и неустрашимия подход на прадядо ми към сложните международни проблеми. Тя съдържа и напомняне, че е нужно да сме нащрек и неизменно да браним трудно извоюваните си свободи.”
Преводът от английски език е на Ирина Васева. Корицата на българското издание е на художника Дамян Дамянов. Книгата е част от поредицата на издателство „Сиела” Власт и отговорност, чието начало бе поставено в края на 2016 г. с автобиографичната книга „Достойни битки” на видния американски държавник, бивш директор на ЦРУ и министър на отбраната при президента Обама Леон Панета. Премиерата на „Заветът на Чърчил” е на 11 декември (понеделник) от 18:30 часа в American Corner в Столична библиотека.
Следва откъс.
Сега ще кажа нещо, което ще ви смае... Както и речта му във Фултън, втората значима изява на Чърчил през 1946 г. започва с академична покана, придружена с почивка. Това е съчетание на трибуна, удоволствие и… на съдбата. С други думи, Чърчил вярва, че ще се вкопчи в крайчеца на историята, а през септември 1946 г. той е убеден, че я държи здраво. Това не е унилият човек, който предходната година съзира възможността, открила му се с бележката, допълнена от Труман, към поканата от колежа „Уестминстър“ в щата Мисури. Той вече е възвърнал жизнеността и увереността си. И сега поканата да говори в университета в Цюрих е възможност, която той грабва на мига. Поканата е още по-примамлива заради придружаващото я предложение за прекрасна почивка в Швейцария като гост на швейцарското правителство.
През август, придружаван от съпругата си Клементин и дъщеря си Мери, Чърчил пристига в Швейцария да се наслади на гостоприемството на домакините. Той се възхищава от съхранената красота на страната, един оазис сред разкъсаната от войната Европа; заливат го с безчет почетни хвалебствия като блестящ държавник и за храбростта на Великобритания през войната. Той също откликва с ласкателни думи. Като пристига в кметството на Цюрих, отрупан с цветя и сред възторжените възгласи на тълпата, се обръща към швейцарците:
Вие сте намерили изход от много трудности, въвлекли други страни в страдания и злощастия. Успяхте да съхраните единството си въпреки различията в езиците и народностната си принадлежност и няма причина примерът ви да не бъде последван от целия опустошен континент Европа1.
Целта му е не да насърчи неутралитета, чрез който Швейцария остава вън от войната. Последното, което иска, е неутрална Западна Европа, безпомощна пред Сталин. Пламенното му желание е Западна Европа да се обедини икономически, политически и духовно – да преодолее „различията в езици и народностна принадлежност“. Идеята за обединена Европа ще мотивира и оправдае обвързването на САЩ. Великобритания и Британската общност ще съдействат. Обединението може да обърне посоката на събитията, които скоро ще бъдат признати като епоха на Студената война.
Но за да се случи това, се налага Чърчил повторно, след Фултън, да стъписа и всъщност да „смае“ света. Той съзнава, че умее да провокира и вдъхновява, а след Фултън вече знае и че има и властта да го стори. Този път, за разлика от преди, той няма нужда от подкрепата на Министерството на външните работи, която не търси и не получава. Това е лично неговият миг и той ще изпълни мисията си, като изрече невероятно смелата си идея за европейско помирение, която завинаги ще промени самосъзнанието на Европа.
Около кметството са се събрали тълпи, чиито гръмки възгласи отекват всеки път, когато той помаха, вдигнал два пръста в известния знак на победата. Чърчил се спира да обясни, че неговият тъй дързък и прочут жест вече има нов смисъл. Той вече „не означава победа на едни нации над други, а победа на личната свобода на човека над деспотизма навред по света“.
С едно-единствено изречение и един обикновен жест формулира своя лайтмотив от ясно по-ясно, както се случва в постановки на Вагнерова опера в град Байройт. В операта един тромпет изпълнява лайтмотива на произведението, преди публиката да влезе в салона. Със своя жест и с едно-единствено изречение Чърчил подава тон, за да създаде необходимата му за онова, което следва, атмосфера. Знакът на победата сега не призовава към борба, а към помирение.
Победата вече носи повече от великодушие.
Трябва да има, по думите на Гладстоун, които заимства в речта си, и „благословен акт на забрава“. Той ще призове да се сложи „край на търсенето на възмездие“. Чърчил боецът носи в себе си и прошка, както и трезвата мисъл на държавник, който разбира, че без прошка помирението е невъзможно, а без помирение няма как Европа да бъде възстановена. Това разбиране е в основата на речта му пред събралата се в голямата зала на университета в Цюрих публика.
В залата няма толкова много хора, както във Фултън, но и тук го слушат внимателно. Както и във Фултън, хиляди по света чакат речта да бъде излъчена. И тук, както и във Фултън, следват някои академични формалности. Ректорът го приветства с добре дошъл и многословно възхвалява него и Великобритания, като му връчва и благодарствен адрес с цветни илюстрации. Трибуната е украсена с цветя, подредени са и знамената на всички студентски дружества. Всичко е готово.
Речта предизвиква статуквото също така ясно и недвусмислено, както изказването му във Фултън, и реакциите са също така нееднозначни. В Цюрих Чърчил изявява ораторското си майсторство не по-зле, отколкото във Фултън, но речта му този път е по-кратка, не толкова украсена и не толкова викторианска по звучене, но обрисува опасността също толкова живо и подтиква към отклик с още по-голяма простота и прямота. Докато пише речта си за Фултън, Чърчил засяга редица теми – двата исполински „мародера“, които застрашават свободния човек, именно войната и деспотизма; близостта на ценности и общия език, които свързват Великобритания, Британската общност и САЩ в съюз, който следва да бъде ефективен и във военно отношение; реално съществуващата желязна завеса.
В Цюрих той се съсредоточава предимно върху послание, което предсказва във Фултън – „ужасната разруха в Европа“, необходимостта от „нов съюз“ в името на „сигурността на света“ и как да се постави началото на неговото изграждане. И в двете речи атомната бомба е едновременно показна възможност и предвестник на гибел.
