„За западния тероризъм. От Хирошима до дроновете” – неудобната истина за политиката на световните супер сили
В „За западния тероризъм. От Хирошима до дроновете” (Сиела) американският лингвист и философ Ноам Чомски отправя изгаряща критика към Запада. В жив разговор с разследващия журналист Андре Влъчек Чомски акцентира върху често премълчаваните жертви на външната политика на САЩ и техните съюзници и изобличава подкрепата, която американското правителство е оказвало на терористични организации през годините.
Между 50 и 55 милиона души са жертвите на западния колониализъм и неоколониализъм по целия свят след края на Втората световна война, твърди Андре Влъчек. Той подчертава, че повечето последващи кървави събития са съпроводени с възвишени лозунги за свобода и демокрация. Така избиването на милиони понякога се превръща в нещо допустимо и дори оправдано.
В „Западния тероризъм. От Хирошима до дроновете” авторите обсъждат различните лица на съвременната пропаганда, новите методи за водене на война, държавния тероризъм, дроновете и бомбардировките над цивилно население, тежкото наследство от колониализма, намесата на САЩ в политическите процеси в Латинска Америка и Близкия изток, провала на Арабската пролет, както и тенденцията за постепенно отслабване на американската сила зад граница.
Публикувана малко след френско-британско-американската атака над Либия – извършена в нарушение на резолюцията, прокарана през Съвета за сигурност на ООН, тази тревожна, но и енергизираща книга разглежда най-наболелите прояви на „западен тероризъм” през вековете – от Колумб, през африканските геноциди, за които не се говори, до трудните за доказване действия на мултинационалните компании, добиващи минерали в страните от Третия свят.
Каква е отговорността на западните държави за безбройните атаки и вековете на терор, на които са подложили целия свят? Чомски и Влъчек избягват да говорят за „добри” и „лоши” в международната политика.
Вместо това те поглеждат на нея от гледната точка на човешките права и съдбите на хората – не само на европейците и американците, но и онези в Третия свят, които твърде често забравяме и чиито страдания често отсъстват от новинарските емисии, въпреки огромния брой жертви на понякога смятаните за справедливи войни, водени от икономическите интереси на Запада.
Следва откъс от книгата в превод на Марианна Панова.
Андре Влъчек
В екипа ми работят статистици. С тях се опитваме да установим колко души са изчезнали след Втората световна война в резултат на колониализма и неоколониализма. Както казах в началото на нашия разговор, изглежда, става дума за между 50 и 55 милиона души. Точният брой обаче изглежда без значение – дали са 40, или 60 милиона. Мащабът е толкова огромен, но въпреки това западната култура по някакъв начин е успяла да избегне наказанието за тези престъпления и все още внушава на света, че има някакъв морален мандат – правото да диктува чрез своите организации и медии собствените си ценности. Как го правят?
Ноам Чомски
През 1977 година във Франция излезе от печат книга със заглавие Черната книга на комунизма. Бързо бе преведена на английски и получи възторжени отзиви. В нея се твърдеше, че жертвите на комунизма били 100 милиона и как е възможно хората да бъдат толкова жестоки, как това е невъобразимо и прочие. Да оставим настрана въпроса доколко е валиден техният анализ: да приемем, че е достоверен. Основните обвинения са срещу Китай, конкретно заради големия глад, при който се смята, че са загинали между 25 и 30 милиона души, и това се обсъждаше с пълен потрес. Горе-долу по същото време се публикуваха редица научни изследвания на много известни учени, като Амартя Сен, Нобелов лауреат по икономика и специалист по бедствията. Заедно с друг индийски икономист Сен прави интересно сравнително проучване. Двамата сравняват Индия и Китай от освобождението им в края на 40-те до 1979 година.
Спират до 1979 година, защото тогава в Китай се въвеждат тъй наречените капиталистически реформи. Така че те ограничават сравнението до периода на Мао. Установяват, че 100 милиона души загиват в демократичната капиталистическа Индия, просто заради неспособността на Индия да проведе здравна реформа, реформа в образованието, да разработи програми за подпомагане на селските райони и прочее. Всъщност това, което двамата искат да кажат, е, че на всеки осем години Индия убива толкова хора, колкото Китай през позорните години на големия глад. Те изтъкват, че и в двата случая става дума за политически престъпления, свързани с естеството на съществуващата социална, икономическа и политическа система. Е, говорим само за една страна – Индия, 100 милиона загинали. Ако Сен направи същия анализ в световен мащаб за тъй наречените демократични капиталистически страни, числата биха били феноменални.
Спомням си, че когато Сен спечели Нобеловата награда, много хора ме интервюираха и аз непрекъснато изтъквах това. Намерих само един журналист, който дръзна да го спомене – индийски журналист. Виж, искам да кажа, че за престъпленията на комунизма не само жалеем, дори не можем да си представим колко са отвратителни. Как е възможно човешки същества да паднат толкова ниско – а в същото време не забелязваме онова, което е пред очите ни? Единственото нещо, което човек може да види и да спомене, е гладът в Китай. Явно хората, сред които живеем, притежават някакъв удивителен вид селективна слепота. Факултетният съвет, редакционните колегии, те просто не могат да го видят. Също както когато New York Review of Books, водещо ляволиберално интелектуално издание, невъзмутимо публикува статия, в която пишеше, че когато Колумб пристигнал в Западното полукълбо, там живеели може би милион души, ловци, които се сражавали наоколо и прочее… По-малко с десетки милиони. Не са се изпарили просто така, нали… но това не се обсъжда.
Андре Влъчек
Джефри Гън, един от приятелите ми от университета в Нагазаки в Япония, направи много интересно проучване. Всъщност той пише цяла книга за глада в Китай и за влиянието на японската колониална или имперска политика. Не че японците умишлено предизвикали глада, но размествали ресурси, като по такъв начин променили китайската структура на разпределение на храните в края на войната. В своята книга той поддържа тезата, че това няма нищо общо с комунистическата идеология, а с японския империализъм.
Ноам Чомски
Сега в Япония излизат книги, които отричат масовото клане в Нанкин, а в действителност Съединените щати също са допринесли за тази амнезия. След края на Втората световна война САЩ владеят по-голямата част от Азия и Япония. Окупират Япония, на практика управляват Азия и съставят мирен договор. Мирният договор от Сан Франциско, в който САЩ настояват японските престъпления да се ограничат до извършените след 7 декември 1941 година; да не се обсъжда нищо, случило се в предходните десет години. В отговор на това независимите азиатски държави просто отказаха да присъстват, с изключение на Филипините, но на практика те бяха колония; и може би Цейлон, който все още бе под британска окупация. Обаче Индия отказа да дойде. Индонезия също, защото американците се опитваха да заличат най-тежките японски престъпления. Те не засягаха Съединените щати, следователно според тях изобщо не се бяха случили. Отнасяха се само до неличности.
Андре Влъчек
А днес имаме същата ситуация в Руанда. Същата структура на Международния наказателен трибунал на ООН за Руанда в Аруша, Танзания, същия принцип, че има ограничения във времето за престъпленията, които могат да бъдат разглеждани, докато страната, която подкрепяме – Руандийския патриотичен фронт и Пол Кагаме – са изключени от процеса.
Ноам Чомски
Ако разгледаме международните трибунали, единствените осъдени са преобладаващо африканци и един-двама врагове на Запада, като Милошевич например. А африканците винаги са от страната на онези, които не харесваме. Но нима през последните години не е имало други престъпления?
Да вземем нахлуването в Ирак – потенциално нищо не може да бъде третирано като престъпление. Забрави за Нюрнберг и съвременното международно право. Фактически за това има правно основание, което не е широко известно. Съединените щати са се имунизирали срещу всякакво съдебно преследване. Когато се присъединяват към Международния съд през 1946 година, те поставят условието САЩ да не могат да бъдат съдени въз основа на никой международен договор – става дума за Хартата на ООН, Хартата на Организацията на американските държави, Женевските конвенции. САЩ са имунизирани срещу всяко съдебно производство, възбудено на тази основа. И съдът прие това условие. Например когато Никарагуа заведе дело срещу Съединените щати в Международния съд за терористични атаки срещу Никарагуа, по-голямата част от обвинението отпадна, защото се позоваваше на Хартата на Организацията на американските държави, която категорично забранява агресията, а САЩ не са подвластни на нея и съдът прие този аргумент.
Интересно, но същото се случи, когато Югославия заведе дело срещу НАТО за бомбардировките, мисля пред Международния съд на ООН. Съединените щати се изключиха от делото и Трибуналът се съгласи, тъй като едно от обвиненията бе за геноцид, а когато САЩ най-накрая след 40 години подписаха Конвенцията за геноцида, те го направиха при условие че тя е неприложима към САЩ, и затова съдът основателно освободи САЩ от съдебно преследване. Заложени са правни бариери, в случай че някой дръзне да се опълчи срещу силния. Сигурен съм, помниш, че когато се подписваше Римският договор и се създаде Международният наказателен съд, Съединените щати отказаха да участват… и нещо повече. Конгресът прие закон, веднага разписан от администрацията на Буш, който даваше на Белия дом правото да нападне Хага със сила, в случай че пред съда бъде изправен американски гражданин. В Европа понякога на шега го наричат Закон за нападение на Нидерландия. Е, у нас той бе приет с ентусиазъм, така че имунизацията протича на много нива. Едно от тях е неспособността да разбираш, както когато отричаш какво се е случило с коренното население на САЩ – просто не го виждаш, дори когато е точно пред очите ти. Пък е и бетонирано със законодателство.
Андре Влъчек
Виж само нападките срещу Китай. Когато Китай направи грешка, най-малката грешка, като злополуките в мините в Замбия, в които участваха китайски компании, и няколко души загинаха – няколко, а не милиони – това се превърна в повод за негативна пропаганда от страна на местната и международната преса. След това трагедията на неколцина, вероятно загинали при минна злополука, изведнъж започва да се сравнява с трагедията на стотиците милиони, избити от западните колониални и неоколониални сили.
Ноам Чомски
През последните сто години се разработиха много усъвършенствани системи за пропаганда, които обсебиха умовете, включително умовете на престъпниците. Затова западните интелектуалци са заслепени. Интересен пример за това, който продължава да ме изумява през годините, е свързан с Източна Европа и източноевропейските дисиденти. Източноевропейските дисиденти като Вацлав Хавел са много известни на Запад, много почитани… и несъмнено са страдали, мнозина са лежали в затвора. От друга страна обаче, това са може би най-привилегированите дисиденти в света. Цялата западна пропагандна система ги обожава. Към никои други дисиденти няма такова отношение. Непосредствено след падането на Берлинската стена се случиха някои поразителни неща, като например в Ел Салвадор: шестима водещи южноамерикански интелектуалци, йезуитски свещеници, бяха жестоко убити в Йезуитския университет от елитен отряд на салвадорската армия, която вече беше избила не знам колко хиляди души.
Елитният отряд се бил завърнал от обучение във военната академия Джон Кенеди в Северна Каролина. Едва пристигнали, по изрична заповед на висшето командване, което е в тясна връзка с американското посолство, били изпратени в университета да избият тези свещеници и всички останали наоколо – така че те убили и прислужницата, и дъщеря є, за да няма никакви свидетели. Точно след този случай Вацлав Хавел пристигна в Съединените щати и изнесе реч пред Конгреса, която бе посрещната с възторжени овации, особено когато описа Съединените щати като стожери на свободата. Това бяха думите му – стожери на свободата, които точно тогава жестоко бяха убили половин дузина от себеподобните му, на място, обитавано от неличности. Без коментар. Всеки, дръзнал да спомене за тази изключително показателна случка, биваше заклеймяван.
Обратното е немислимо. Ако Хавел и половин дузина негови съратници бяха коварно убити от силите за сигурност, обучени и въоръжени от Русия, а след това отец Елакуриа, един от убитите йезуитски духовници, отидеше в Русия да говори пред Думата и да я възхвалява като стожер на свободата… светът щеше да се взриви от възмущение. Но този случай остава невидим, независимо от това колко често се споменава, а ако някога му се обърне внимание, предизвиква само вълна от истерия.
Мисля, че на това се дължи очебийната разлика в поведението на европейските и латиноамерикански интелектуалци. Източноевропейците обикновено са вгледани в себе си. Те казват ние страдахме. Латиноамериканците са доста по-хуманни и интернационални. Немислимо е отец Елакуриа да направи онова, което извърши Хавел. Мисля, че това е резултат от факта, че към тях са се отнасяли сурово, но в същото време са били глезени и превъзнасяни. Въпрос на чест бе за западняците да отидат в Източна Европа и да се срещнат с тях. И аз се опитах – не ми разрешиха, защото не ми издадоха виза. От друга страна, онези, които отидоха в Централна Америка, докато избивахме интелектуалци и безброй други хора, определено не бяха смятани за толкова благородни. По-скоро им се подиграваха и ги наричаха сандалисти.
И още нещо. На няколко километра оттук (Кеймбридж, Масачузетс) има колония на хора от племето на маите, бежанци от Гватемала. И до днес те бягат от отломките, оставени от фактическия геноцид, извършен в планините по времето на Рейгън преди 30 години. Генералът, който е действал тогава, сега е осъден, но никой не споменава за Рейгън, който го хвалеше като човек, изцяло посветен на демокрацията, за жалост, критикуван от правозащитници, предвождани от левичари. Надига се вълна от гняв срещу нелегалната имиграция, но защо бягат тези хора? Е, не можем да погледнем натам, защото ръцете ни са изцапани с твърде много кръв, така че всичко е забравено – Лаос, Камбоджа – хиляди подобни примери.
