Димо Райков (1954) е автор на книгите „Стълба от камък“, разкази, 1983; „Жребият“, повест, 1987; „Мигът на невестулката“, разкази, 1989, „Писма до мъртвия брат“, роман, 1993; „Пансионът“, роман, 1995. От няколко години живее в Париж, където създава триптиха за Града на светлината: „Париж, моят Париж…“ (2006), претърпяла няколко издания; „BG емигрант в Париж“ (2008) и „55 тайни на Париж“ (2009). През 2008 г. издава „Писма до мъртвия брат. Пансионът“. Следват сборникът с разкази „Кестени от Париж“ (2011) , романът „Реката на смъртта“ (2012), „Диагноза: Българин в чужбина“ (2014), „Сини сърца“ (2015), „Париж - радостта от живота“ (2016). Следват уводните думи към новия му роман.

Една мисъл всъщност бе и подтикът да напиша този роман.

Думите на големия френски писател Жан-Клод Кариер: „Много е интересна тази тема за рухването на тоталитарната система. Как така тя рухва и какво става с хората от тези страни? В някои от тях се отключва дивото!” отприщиха моето усещане, което толкова дълго стаявах и което очаквах да узрее.

Значи и там, в онази територия на свободата, има интерес към нашия досегашен свят на отделени зад Желязната завеса люде, захвърлени по иронията на съдбата десетилетия наред под ярема на съветския комунизъм, в оная Империя на злото, където човекът просто бе „винтче” и безгласно същество.

Всъщност „отприщването” стана в една мразовита парижка нощ – беше краят на ноември 2008 година, когато пътувах към квартирата си.

Линията №1 на метрото, свързваща модерния квартал Дефанс с чудесното градче-сателит Венсен, открай време е известна като най-чистата и най-приятната линия за пътуване. Линията на тузарите…

Вниманието ми бе привлечено от двама мъже, от пръв поглед си личеше, че не са местни – премного тъга имаше в очите им.
Да, ами това са си чисти нашенци, сред първите няколко полуфренски думички те „превключиха” на български – особено цветист бе езикът на по-младия от тях.

- Брато – редеше той думите с някакво странно настървение, като гледаше към другия, около 65-годишен мъж – че кой ти е казал, че във Франция е хубаво и е лесно да се живее. Тук честна игра за нас, чужденците, няма, тук трябва да си тарикат като в България, иначе си свършил. Не ти разрешават да работиш, само най-долната работа, да чистиш, миеш задниците и чиниите им. Не можеш за нищо на света да получиш „карт витал”, да не се разболее човек, става страшно… Казват, че била Франция страната на свободата, на светлината, на правата на човека… Права, светлина… Трици…

А ти, как я караш, нали си бивш учител, интелигенция демек? И то учител по френски език, и то в елитна гимназия, ама тия тук нищо не ти признават, що подлизурковци политици френското посолство у нас направи там разни носители на техни ордени, почетни легионери и разни там, ама такива като тебе, дето са научили на френски език с любов към Франция стотици българчета - кукиш… Тебе те направиха… клошар.

- Хайде, не започвай пак, моля те – отвърна по-възрастният, лицето му бе изкривено от болка – какъв ти учител, тук това никой не ти го признава, е, цял ден работих като луд на един строеж, скъсах сухожилие, а ми дадоха само пет евро… Хубав е Париж, но за парижани, а за нас е мизерия, ех, не съм и предполагал, че може да има такава мизерия… Но оня мой съсед Димитър ме подлъга да дойда тук – пари, пари, с лопата да ги ринеш, така ми викаше, и достойнство, свобода, либерте…

Е, знаеш колко ми е пенсията, няма и колкото е дневната надница на французите, а и тези, последните две думи – достойнство, свобода, на Димитър, ме накараха да взема своето решение. Пък и у нас, знаеш, не се издържаше повече – живееш като скот, а те, властниците, те убеждават от телевизията, че си добре, не добре, а супер, според тях… Но какво се оказа – че и тук, в града на Свободата, ние, българите, сме най-долна категория, така се отнасят към нас, че…

- Ами аз какво ти казвам – „атакуваше” вече победоносно младокът-мургавеляк. – Тука, ако не крадеш, ако не лъжеш, умираш прав… Ха-ха-ха – сега вече цялото лице на момчето се люлееше в някаква гримаса-усмивка. Да, странна усмивка…

Учителят разтриваше болното си сухожилие :

- Абе, не мога да спя, в една дупка палатка сме набутани няколко души, един пъшка, друг плаче, трети хърка като резачка, а мене ей тука – и сочи гърдите си – нещо ме смуче, задушава… В Париж най-трудното е да намериш квартира, хазяите искат предплата, гаранция… А като чуят „българин”, и… Да, казах ти, втора категория сме. Е, виждаш ли сега колко е хубаво тук, топличко и приятно, а пък след малко в палатката…

И учителят, облечен вехтичко, но чистичко, кой знае защо, в този миг се поогледа, като че ли търсеше да срещне нечий поглед. Но французите се отдръпваха като от прокажени, това те иначе го правеха възможно най-тактично - о, те, потомците на галите, са майстори на подобни красноречиви жестове без думи – когато нещо не им отърва, просто се извръщат и за тях ти вече не съществуваш. Ти просто не си им интересен. Така бе и сега – французите като че ли не забелязваха нашенците, просто тръгваха към вътрешността на вагона.

Нарочно не слязох на своята метростанция. Знаех, че българските гастарбайтери обитават предимно гората на Венсен, тоест района около последната спирка на „единицата”, но някаква сила като че ли ме караше да се уверя сам в предположението си. Затова и изчаках да слязат първо те, новите ми познати.

В мига, когато прекрачваше прага на вагона, учителят се извърна, лицето му „влезе” в моето:

- Бонсоар, мосю… - и ми се усмихна…

Изтръпнах от тази усмивка.

Но не му отвърнах – какво ли щяха да си помислят останалите пътници? Прониза ме тази мисъл и аз, българинът, постъпих точно като французите – обърнах гръб на учителя…

- Виждаш ли – обърна се с болка в гласа възрастният човек към младока – дори не ми отговарят на поздрава… Толкова обичам Париж, толкова обичам Франция, а те… Да, не ти разрешават дори да ги обичаш!
И тогава нещо прозвънна у мен.

Зашеметиха ме тези последни думи на българския учител.

Не ти разрешават дори да ги обичаш!?!

Едва успях да изправя внезапно натежалото си тяло.

Вече излизах от метрото, когато чух глас, сякаш идващ изпод земята : ”Че на света е само една, една, нашата родна мила страна…Че на света е България само една, една…”

Беше самотен, продран от студа, но все пак достатъчно силен глас…

Учителят, българският учител по френски език и литература, който по всяка вероятност бе научил десетки, стотици българчета на мелодичния език на хората, които сега се гнусяха от него и бягаха като от прокажен, пееше песен за своята родина-мащеха, прокудила го на стари години да си изкарва хляба по този така унизителен начин…

Топла буца ме задави, очите ми се премрежиха – ех, съдбо нашенска, ех, племе българско…

На другата сутрин, пътувайки отново по линия №1, зърнах огромно заглавие на разгънатия от съседа ми отсреща вестник: „Двама души умряха от студ в гората на Венсен…”

Изтръпнах, почти в просъница се взрях наоколо…

В този миг исках, ох, как само исках, да видя оня възрастен, скромничко облечен човечец, тоест българския учител-гурбетчия, и да му отвърна:” Бонсоар, мосю!”
Моментната ми слабост премина – и сега вече осъзнах ясно, че наоколо нямаше и следа от моите среднощни „приятели” – всичко в огромния вагон бе чистичко, спретнато, топло…

Да, обстановка и атмосфера, напълно отговаряща на авторитета и имиджа на метролиния №1 – най-хубавата линия на парижкото метро…

И тогава в мен прозвъннаха и думите на Жан-Клод Кариер на фона на оная песен на Силви Вартан - La Maritza, и думите на Никола Саркози от речта му пред студентите от Софийския университет по време на посещението му в България на 4.Х 2007 г.

„Искам да ви кажа едно нещо: когато срещам европейци от Изтока, аз се питам понякога какво трябва да се мисли за нас, европейците от Запада, които сме ви оставили петдесет години от другата страна на стената, тоест от лошата страна? В моята държава има хора, които намират, че това е нормално. Че свободата е за Запада и че диктатурата е за Изтока. Като че ли един европеец от Изтока не струва колкото един европеец от Запада.”

В този момент аз вече „видях” цял целеничък моя роман – първо, от само себе си, „изплува” заглавието-вопъл - „ФРАНЦИЯ, РАЗРЕШИ ДА ТЕ ОБИЧАМЕ!”, после тръгнаха и редовете - задъхани и нервни, пред просълзените ми очи и пред разтуптяното ми от мъчително безсилие сърце…

Сега тази изповед за нас, емигрантите, за нас, НИЧИИТЕ И НЕНУЖНИТЕ, е вече и пред теб, читателю.

Убеден съм, че ти не ще останеш безучастен към героите в нея. Най-малкото защото и ти, и в това съм убеден, все някога в своите собствени усещания си прозирал, че те са частица от всички нас, АНОНИМНИТЕ, на чийто гръб вече двадесет години някои „богоизбрани” мародерстват и обезсилват жизнените ни сокове. Все пак в този свят би трябвало да има поне елементарна справедливост. В това всъщност аз виждам посланието на моята книга. Да, поне мъничко справедливост…

Защото ние, хората, сме временни, но онова „…че на света е само една, една нашата мила, родна страна…” е вечно, нали?
Франция, разреши да те обичаме.

Книгата може да се поръча тук.