„На Лор за спомен от срещата ни в дъжда. Патрик Модиано” – върху книгата. Тя е в луксозната дамска чанта, която героят намира рано сутринта върху боклукчийска кофа. Останалото – всичко, което съдържа всекидневна дамска чанта плюс сантиментални предмети и червено тефтерче с дневникови записки.

Портмонето и телефонът липсват, значи кражба. Единствената следа е автографът на Модиано – значи тя се казва Лор. В романа „Жената с червеното тефтерче” на Антоан Лорен. Човекът изпитва влечение към непознатата, решава да я издири – в бездънния Париж. В развръзката тя го издирва.

Подобно издирване тече и в „Шапката на Митеран” на същия Лорен (същото изд. „Факел експрес”, превод също Валентин Маринов-Пело). Шапката на Франсоа Митеран. Съпругата и синът са в провинцията, дребният чиновник си позволява вечеря по-така в луксозен ресторант.

На съседната маса се настанява Митеран в компанията на двама, на тръгване си забравя шапката, 1986 г., президент е. Нашият я прибира. И я ползва. И се изживява като друг човек. Израства служебно, но забравя шапката във влака, прибира я млада дама. Тя я ползва и променя живота си. И я оставя на пейка в парка.

Прибира я един и променя живота си. И т.н. Но първият не се оставя и издирва шапката. По нейните следи са и специалните служби, но тяхното не е важно в романа.

Меракът по неслучващото се в отчайващо обуржоазеното всекидневие? Да, Лорен е откровен – за поне две от прослойките в т.нар. средна класа. За по-високата е язвителен, за по-ниската – състрадателен. За французите няма „преход”. Само ние изживяваме тази илюзия. Ще свърши преходът, стъпваме си на крака и глей тогава какъв живот се заформя!

Детството на новия ни капитализъм и на новобуржоазния ни светоглед се точи патологично бавно и патологично манипулирано. Онези хора са зрели, наясно са със себе си. За тях промяната е в чудото, в невероятното, в писателското въображение. Писателят успокоява: „Важните събития в живота ни винаги са резултат от навързването на незначителни дреболии”.