„Сега я задушаваха мъката и умножаващите се подробности на оскърблението, а истинският гняв все още предстоеше. Изоставена петдесет и девет годишна жена в детството на старостта, едва научила се да пълзи” – за нея е романът „Законът за детето” на Иън Макюън (изд. „Колибри”, превод Радосвета Гетова).

Болезнено кариеристична, стига до Висшия съд на Англия като съдия, 2012 г. Безкомпромисна перфекционистка, специалист по семейно право, основната й задача са сложните разводи. „Фиона, кога спахме заедно за последен път?” – съпругът. „Напоследък беше толкова претоварена от работа” – единственото обяснение. Но той се изнася при младичка. Тя сменя ключа на апартамента, сигурно единственото неправомерно деяние в живота й.

„Никога нищо не бе рискувала в живота си” – във всяко отношение. Изиграва перфектно ролята на изоставена. Сигурна е във всяка своя стъпка, владее се до невъзможност. Реколтата е единствено уважение и почит – в кариерата. И според съвършеното правило – за сметка на личния живот. И според другото съвършено правило – лошото не идва само. Ще отнеме човешки живот с бегла спонтанна целувка. Излиза, че успехът и благоденствието са само мизерни обстоятелства.

Големият в този роман не са темата, не е сюжетът, не са главозамайващите казуси на Фиона. Големият е писателят Макюън. Най-малкото защото спасява мелодраматичната развръзка от мелодрамата. Романът е учебник по професионализъм не просто заради белетристиката. Юристът Макюън пише за работата на юристите. Музикологът Макюън пише за музиката. Колкото до белетристиката – той съвършено я спасява от определението „като в роман”. Отказва да спасява героите си. Не му е работа и не му е присъщо.

Неспасяеми са децата в казусите на перфектната Фиона. Независимо от перфектността на законите. Каквото и тя да присъди, те са губещите. Сама по себе си безбрежна тема с безбрежни обобщения. Но не и за Макюън. Той може да е юрист, музиколог, всичко останало, но не и моралист. Само отбелязва: „Никое дете не е остров”.