От тях е и втората част на исландската му трилогия
„Думите са единственото нещо, което времето не може да прегази така лесно. То минава през живота и го превръща в смърт, минава през къщите и ги превръща в прах, дори планините, тези внушителни камари, накрая поддават. Но някои думи като че ли издържат разрушителната сила на времето и това е направо удивително”, разсъждава Момчето в „Тъгата на ангелите” на Йон Калман Стефансон (изд. „Жанет 45”, превод Стефан Паунов).
Момчето от „Между рая и ада”, то остава без име и в този роман, втори в трилогията. Две жени го приютяват след зловещата смърт на приятеля му, върши, каквото му наредят, чете Шекспир на ослепелия моряк, учи се да превежда от английски. Във втората част на романа тръгва с пощальона, в някаква ферма им възлагат да отнесат покойната стопанка в ковчег… Всичко в нечовешки снегове, ветрове, студ. Исландия с неопределена календарност, изглежда преди поне век.
„Дума, която пада като сребро в бездната и потрепва за секунди между скалните ръбове, но в един момент той се разколебава, объркан от нейната тежест, и среброто се вкаменява, избухва и потъва в дълбините” – играта напомня поетичност, но само на пръв поглед. Стефансон е и поет, чисто професионално и сигурно не е без значение. По-скоро е музициране. С подхода към случките, с въвеждането на героите – важно е как Момчето ги усеща, как те се възприемат.
Буквалността е съвсем смъртоносна в онази непрогледна зима, а животът иска своето и то се търси чрез преодоляване на буквалността. Само мисловно, само в писмата, само в думите. За нас южняците тази образност е екзотична, може при Стефансон да изтича от само себе си, но забележете това: призна в интервю, че пише с молив. От значение е.
И друго: „Едно от най-прекрасните неща в литературата е, че понякога е невъзможно да разбереш или да видиш откъде идва тя.
В добрата литература винаги има нещо, което не можеш напълно да разбереш. И точно по тази причина тя е толкова важна”. И като се жалваме, че сме малка литература – исландците са колкото жителите на Пловдив.
