Даниъл Силва: Почувствах се ужасно, когато атентатът от „Черната вдовица“ се случи наистина в Париж

Даниъл Силва е автор на прочутата поредица романи за Габриел Алон, които многократно са оглавявала списъка на бестселърите на “Ню Йорк Таймс”. Тези книги за реставратора, убиец и шпионин са преведени на двадесет и пет езика. Преди да стане романист, Данийл Силва е журналист, кореспондент за Близкия изток, който отразява ирано-иракската война, терористичните актове и политическите конфликти. През 1994 г. започва да пише първия си роман „Невероятният шпионин“, който изненадва критиката и влиза в бестселъровите класации. Силва напуска Си Ен Ен през юни 1997 г., за да се отдаде изцяло на творчеството си. Автор е на книгите „Английският убиец“, „Изповедникът“, „Смърт във Виена“, „Предателят“, „Портретът на един шпионин“, „Падналият ангел“, „Московска афера“, „Крадецът“, „Аферата Рембранд“, „Английското момиче“, „Агентът“, „Английският шпионин“ и др.

 

В „Черната вдовица“ (Хермес) Габриел Алон се изправя срещу страховит нов враг. В деня на откриването на конференция срещу антисемитизма в парижкия квартал Маре избухва мощен взрив. Френските служби установяват, че атентатът е дело на „Ислямска държава“. Разпознат е и единият терорист – французойката от алжирски произход Сафия Бурихан, наричана Черната вдовица. Френското разузнаване се опитва да открие кой зъл гений стои зад атентата и скоро разполагат с едно прозвище – Саладин. Той обаче е неуловим като призрак: всички са чували за него, но никой не знае как изглежда и къде се намира.

 

Преди да оглави израелското разузнаване, Габриел Алон ще извърши последната си шпионска операция на терен. Той се включва в борбата срещу най-опасната терористична организация, преди да е нанесла поредния си удар. Алон решава да внедри агент в редиците й – красивата и смела Натали Мизрахи, която да се превърне в поредната черна вдовица. Опасната й мисия ще я отведе от неспокойните парижки предградия до Санторини, от бруталната действителност на новия халифат на „Ислямска държава“ до Вашингтон, където Саладин планира апокалиптичен акт на терор, който ще промени хода на историята.

 

- Докато сте писали „Черната вдовица“, беше извършен един от терористичните актове в Париж. Темата за тероризма е сериозно засегната в книгата. Какво почувствахте, когато видяхте как ключов момент от сюжета се разиграва на живо?

 

- Почувствах се толкова ужасно, че сериозно обмислях да оставя книгата настрана и да напиша нещо друго. В крайна сметка избрах да се престоря, че парижкият атентат през ноември не се е случил във вселената, където героите ми живеят и работят. Приликите между атентите - използването на бомби и оръжия, връзките с квартала Моленбек в Брюксел - бяха описани преди действителния атентат в Париж.

 

Освен писател, аз съм и журналист. Смятам, че хора като мен, които са отразявали джихадизма в Европа и са следили внимателно действията на „Ислямска държава“, в някаква степен очакваха това, което се случи в Париж. Много чуждестранни войници, които отидоха да се сражават в Сирия, се върнаха в Европа с европейски паспорти. Това им даде възможността да пътуват свободно на територията на ЕС. Така „Ислямска държава“ определено беше улеснена.

 

- Няма фен на международни трилъри и шпионски романи, който да не е чувал за Габриел Алон. Вярно ли е, че в началото не сте предвиждали да развивате образа му и в други книги?

 

- Така е. Когато писах първата книга, в която присъства, щях да го оставя съвсем буквално да отплава към залеза и да не се върне никога повече. Тогавашните ми издатели обаче искаха нова книга за Габриел. Редактор ми беше великият Филис Греъм. Обясних му, че според мен към израелците все още се таи негативно отношение и няма как герой с подобна националност да стане лице на бестселър, камо ли пък на поредица, която неведнъж ще оглави листите на „Ню Йорк Таймс“. Грешах.

 

- Какво се случи след втората книга?

 

- Последва трета – „Изповедникът“. (Смее се.) Първоначално не възнамерявах да включвам в нея точно този герой, но след успеха й ми стана ясно, че явно го очаква сериозно бъдеще.

 

- Защо според теб Габриел Алон се наложи като популярен и траен персонаж?

 

- Смятам, че това се дължи на неговата многопластовост. От една страна, той е човек, който е на „ти“ с насилието – войник и екзекутор, а от друга, е художник реставратор. Това ми позволява да градя истории, които да харесат не само на любителите на трилъри. Убеден съм, че много мои читатели не посягат към повечето книги от този жанр, с изключение на поредицата за Габриел Алон. Това говори много за него като главен персонаж. Освен това мисля, че пословичната полемика, която се разиграва и до ден днешен между Израел и Близкия изток, му придава специфична значимост. В основата на Габриел са вплетени множество исторически течения.

 

- Разкажете ни повече за героинята на „Черната вдовица“ – Натали Мизрахи. Тя е наистина забележителна.

 

- Родена и израснала във Франция, Натали емигрира в Израел. Тя тръгва със своето семейство, подобно на хиляди други френски евреи, за да избяга от надигащата се вълна на антисемитизъм в родината й. Натали е талантлив лекар в спешното отделение на болница в Йерусалим и говори отлично арабски. Именно по тази причина тя бива вербувана от израелското разузнаване да се включи в мисия, „в която трябва да си луд, за да участваш“.

 

- Подобно на всички ваши книги, „Черната вдовица“ е изпълнена с множество експлозивни обрати. Планувате ли ги предварително, или сами идват в процеса на писане?

 

- Зависи за какъв обрат става дума. Щом започна един роман, в началото не следвам специфична структура. Предварително съм си изградил идея за историята и някои ключови моменти, но започвам почти на чисто.

 

- Как научихте толкова много за разузнаването и шпионския занаят? „Черната вдовица“ и останалите ви книги изобилстват от подобна информация.

 

- Изчел съм всеки значим труд, посветен на историята и практическата приложимост на разузнаването. Освен това, честно казано, някои от най-добрите ми приятели са шпиони и прекарвам доста време в тяхната компания. Не посещавам бивши офицери или шпиони от израелското разузнаване, за да ги попитам: „Как направихте това?“ – винаги мога да си измисля подробностите. Това, което е наистина важно за мен, е да уловя техния светоглед, характер и чувство за хумор.

 

- Кой е най-важният урок за писането, който сте научил?

 

- Най-глупавият съвет, който някога съм чувал, е: „Пиши за неща, които разбираш“. Аз пиша за онова, което ме интересува. Избирам своя материал и се заравям в него. А това ми доставя удоволствие. Научих се да не се тревожа, когато започвам нов проект, и се убедих, че чувството, което те обзема, докато пишеш първата си книга, никога не се повтаря.

Интервюто на Марк Рубинстейн е предоставено от ИК Хермес

Станете почитател на Класа