Световноизвестният кубински поет Роберто Фернандес Ретамар се появява на българския книжен пазар с нова книга, издадена от „Български писател“. Премиерата е на 9 юни във Военния клуб. Щастливото събитие съвпада и с присъждането на авторитетната награда „Алба” на големия автор. „Алба“ бе връчена преди броени дни на Ретамар в Каракас. Призът е за живи творци, посветили живота и делото си на обогатяването на културното наследство на Латинска Америка и Карибите. Носители на същото отличие са световноизвестният уругвайски писател Марио Бенедети, който неотдавна почина, и легендарният бразилски архитект Оскар Ниемайер.
Роберто Фернандес Ретамар е голям приятел на България, носител на наградата „Никола Вапцаров“. Завършил е Хаванския университет, където продължава да преподава и в момента. Специализира в университетите в Париж и Лондон и чете курсове по латиноамериканска литература в университета в Йейл (САЩ), както и в много други университети в Америка. Удостоен със званието „Доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. От 1986 година е президент на културната институция „Каса де лас Америкас” .
- Вече половин век вие участвате в изграждането на културния живот на Латинска Америка. Как според вас е еволюирало участието на интелектуалците в живота на нациите?
- Аз съм от хората, които считат, че литературата е вид изкуство. Тя притежава свое автономно царство, лично, така както го имат политиката, религията, спортът. Ако един бейзболист е слаб играч, той просто е слаб, независимо че е добър революционер. Един поет, прозаик или драматург, който пише лоши стихове, разкази или пиеси, не може да защити добре дадена кауза, защото даже и да мисли, че ги защитава, той прави това зле. Творческият труд притежава своя особена характеристика, която трябва да бъде уважавана и зачитана. Без това творецът не може да бъде успешен от никаква гледна точка. Това не значи, че ние, писателите и артистите, не можем да защищаваме ценни каузи. Ние правим това във всички исторически епохи и ще продължим да го правим. Но за да бъде ефикасна тази защита, инструментът, с който работим, трябва да бъде от високо качество.
- През 2008 година уругвайският писател Марио Бенедети бе удостоен с наградата „Алба”, сега я получавате вие. С какво чувство я приемате?
- Много съм щастлив и горд, че творецът, награден преди мен, е именно Марио Бенедети, с когото ме свързваха силни приятелски и интелектуални връзки. Всъщност Марио е част от „Каса де лас Америкас“. Той основа в нея Центъра за литературни изследвания и винаги беше свързан с нас. Духовната линия, която ни свързваше нас с Марио, наистина преминава през самото сърце на „Каса де лас Америкас“. Тя действително е една институция, въпреки че аз съм прекалено свързан с нея, за да бъда обективен, която има значителна роля за привличането и изтъкването на художественото и литературното творчество на нашата Америка. Поради това не ме учудва, че две фигури, свързани с «Каса де лас Америкас», получаваме един след друг наградата.
- Казвате, че когато настъпват екстремни ситуации в живота, поезията изисква своето определено място. Нараства ли силата на поезията според усложняването на политическата ситуация в света?
- Аристотел е казал, че човешкото същество е политическо животно. Мисля, че той има право, но човешкото същество е също така и поетично животно. Това е даже крайно необходимо, част от същността на човека е необходимостта от изкуство, включително и от поезия.
Ще ви разкажа един много любопитен случай, когато именно направих това заключение. През 1970 година с група кинематографисти посетихме Виетнам, за да заснемем документален филм за войната. Излизайки от Ханой и наближавайки `17-ия паралел, който тогава разделяше Северен от Южен Виетнам, чухме грохота на бомбардировките. Запитахме нашите виетнамски приятели какво е това. „Гръмотевици”, отвърнаха те. А бяха ужасни бомбардировки. Аз започнах да пиша, нахвърлях бележки, които по-късно се превърнаха в стихотворения в книгата „Тетрадка Паралел 17”. Забелязах обаче, че и останалите колеги започнаха да си записват, а те не бяха поети. Тогава разбрах, че поезията търси и намира своето място в най-напрегнатите моменти в живота на човека. Ето затова мисля, че човекът не е само политическо животно, той също така е и поетично животно.
- На представянето на книгите ви в издателство „Аякучо” вие сам се описахте като поет на въздуха. Защо?
-Има една книга от френския философ Гастон Бачелард, който твърди, че творците принадлежат към семейството на четирите елемента: земя, въздух, вода и огън. Една студентка в дипломната си работа ме определи сред поетите на въздуха и аз винаги се приемам за един от тях. Тогава аз имах предвид книгата на Бачелард. Тя ме впечатли, защото в заглавията на две мои книги фигурира огънят. «Нашият огън», издадена в Перу, и «Това, което огънят диктува» - току-що издадена в Каракас. Но аз лично не се считам за поет на огъня, а по-точно съм поет на въздуха според терминологията на Гастон Бачелард.
* Интервюто на Ретамар за портала Ventana е предоставено специално на в. „Класа“ със съдействието на преводачката Тамара Такова.
