Боряна Гоцова

Легендарната актриса Стоянка Мутафова игра снощи последната си роля в Сатиричния театър – Старицата в „Столовете“ на Йонеско. Партнира и друг велик актьор – Илия Добрев, а режисурата е на Иван Урумов. Това е историята на Старец и Старица на предела на силите си и на самия разум, които бързат да наредят столовете, за да представят пред невидимите си гости равносметката за своя живот. Те са уморени и неуморими, отчаяни и весели, разочаровани и влюбени, ревниви и студени. Изправена пред призраците на миналото и собствените си страхове, героинята на Мутафова се бори да намери смисъла на живота си и да го оправдае пред въображаемата си публика. Актрисата великолепно изиграва една объркана жена, за която действителността се е превърнала в припеви от забравени шансони и откъслечни спомени. И въпреки своята безпомощност Старицата има смелостта да извърви пътя си докрай. Така образът, който Стоянка създава, е на истинската, вечната Жена.

- Г-жо Мутафова, защо решихте да участвате в постановката?
- Някога гледах „Столовете“ в Румъния. Играеха млади хора, не старци. Той даже авторът пише, там има една бележка: „Добре е да се играе от млади хора“. И аз си мисля същото – нали един танц играя и си викам дали не съм много дърта там, дето се кълча в тоя танц?
Та след като гледах пиесата, с Методи Андонов бяхме решили да я правим, дори я започнахме. Но Методи си отиде от театъра, тогава захванахме „Столовете“с Младен Киселов. Той пък отиде в Америка. И така се разминахме с това заглавие.
Извика ме директорът на Сатирата да ме попита какво бих искала да играя за сезона. И той сам каза:
Чух, че си почнала някога „Столовете”. Имаш ли мерак пак?
Ами, той меракът ми като че ли се изпари вече много отдавна, защото мисля, че съм много стара.
Не, не си, не си. Ако искаш...
С удоволствие, даже с голям мерак.
Кой искаш да ти е партньор – и ми спомена за Илия.
Да, разбира се, Илия е много добър артист!
И така...това е истината за „Столовете“.

- Защо тази роля ви е толкова близка?
- Става ми близка, защото е много човешка: за самотата. Двама души, които се обичат, живеят сами. Просто са пожелали да бъдат сами. Не толкова самотата, колкото животът такъв, какъвто е! Това е един живот, който си отива. Мечтали са за дете – нямат. То е една драма, която носят и двамата. Един живот, който може да се вземе за всякъде – при всички хора е така, особено когато остареят. А ние си го играем старци: двама старци вече малко изветрели, малко наивни. И този абсурд някак ми е интересен . Просто авторът го прави много интересен. Даже аз върху някои реплики като върху математическа задача съм седяла да видя какво точно иска да каже Йонеско. Още в началото, когато казва, че къщата е заобиколена от вода чак до хоризонта, аз разбирам: това е смъртта. Водата е смъртта, това е неговият символ. Може и да не са наистина, те си въобразяват може би. Всичко това можете да вземете като въображение, като фантазия, като истина – кой както иска, така да го приеме. Такъв е авторът, това е сложното при него и това точно ми харесва.

- Говори се, че това може би ще е последната ви роля. Така ли е?
- Май че да, защото остарях много. Сега какво да седна да играя – не ставам за всичко. Ако падне нещо, не бива да е централно. Централните роли ми омръзнаха вече. Някоя епизодична, „пистолетна”, както им викаме. Бамнеш там на сцената – струва ми се, че ще ми бъде по-интересно. Аз и навънка играя доста неща, няма да спра. Мисля, че в този театър дойдоха много нови, млади хора. Режисьори идват непознати, разпределят непознати актьори. Няма да вися като кон на празни ясли, я! Имам си друга работа. Въпросът е да си отида с достойнство. Мислех си: „Трябва да изиграя нещо дълбоко, нещо сериозно. И мисля, че тази дълбочина я има тук, в „Столовете“. Това е!“.

---

Режисьорът Иван Урумов: Публиката ще я види в цялото и актьорско величие

---

Направихме наша версия на пиесата. Гледахме да се съобразим с конкретните артисти, които играят. Нашата история е тази история, която разказваме. В нея не присъства един излишен оратор. Акцентът е върху Старицата и Старецът и техните човешки взаимоотношения, техния край на живота.” Работата ми със Стоянка Мутафова е предизвикателство и урок за мен. В интерес на истината трябва да кажем тук, че идеята и желанието за тази пиеса беше на Стоянка Мутафова. Оттам се завъртяхме и се събрахме в този екип по взаимно съгласие, по взаимна любов. Масовата публика по принцип трудно би могла да види възможностите на Стоянка в тяхната пълнота, докато в тази пиеса те наистина изпъкват.