Онова, което прави Les Rencontres d’Arles - фотографските Срещи в Арл специално преживяване не е вълнението от качеството на изложбите (40 на брой само в официалната програма тази година, 25 локации, 250 артисти), нито присъствието на автори с респектираща професионална биография; не е селекцията на кураторския екип, не са тематичните вечери (всяка една от които може да е център на отделен фестивал…. ), а неподражаемият чар на мястото.
Мястото: каменно оригами, всяка разгъвка е едновременно център и периферия, единица и част от цяло, уютен лабиринт от улички, преддверия, параклиси, коридори, входове, хангари, площади, депа, църкви, стълбища, дворчета, приземия, пасажи и дори изоставени вагони : всички те превърнати в галерии - експозиционна площ използваща хитро стени, тавани, сводове, прозорци и огради, изкусна подредба с едно единствено правило - респект към човешкия мащаб на възприятието.
Не би било съвсем невярно твърдението, че каквото и да сложиш в някое от изброените изложбени пространства в Арл, то бива възприемано като изкуство….
2017-та е 48-то издание на фотографските Срещи в Арл. Те са се отдалечили доста от първоначалния замисъл на Люсиен Клерг, Мишел Турние и Жан Морис Рукет, твърди Аньес дьо Гувион Сен Сир, която е била куратор от екипа на основателите и два пъти директор на фестивала. “Има повече показност, претенция, високомерие и комерс, отколкото обмен на идеи и творчески лаборатории”. Няма да спорим с нея. Арл - по време на фотографските срещи - е средище на паралелни светове: има толкова много центрове на привличане и отхвърляне, че компасите престават да работят.
Ще се съгласим обаче с оценката на мнозина от наблюдателите : тазгодишното издание на фестивала е едно от най-мощните в цялата история на Срещите.
Ето темите, авторите и заглавията на няколко изключителни, световни изложби:
Иран:66 ирански фотографии - между визуалната поезия и документа, които показват съвременен Иран 38 години след началото на ислямската революция.
Масахиса Фукасе - неизлечимият егоист. Ретроспектива на един от най-влиятелните японски майстори, наред с Араки, интересът към чието творчество нарасна неимоверно много след смъртта му. Неговата книга Самотата на гарваните бе посочена от British Journal of Photography като най-добрата фотографска книга появила се между 1986 и 2009 г.
Ани Лейбовиц - ранни години 1970 - 1983 - смазващо изобилие от потрети и сцени - приливна вълна, която - именно в контекста на този фестивал, именнно поради невъзможността от равнопоставеност и баланс с останалите, едновременно респектира и затруднява възприятието.
Майкъл Волф - Животът в градовете. Германският фотограф показа част от ней-известните свои серии: смазаните зад прозорците на японското метро лица, инсталация направена от 20 000 пластмасови играчки Made in China, комините на Париж, прозрачните фасади на Чикаго - всички те фокусирани върху живота в мегаполисите.
Давид Фати - Последният маршрут на безсмъртната жена - разтърсващ разказ за дискриминацията, експериментите с човешкото тяло, етиката и еволюцията на науката (виж тук), който започва със смъртта на чернокожата Хенриета Лакс през 1951 г. в болницата Джон Хоркинс и откритието, че нейните клетки (HeLa) извлечени от агресивния тумор в тялото й, са в състояние да се възпроизвеждат безкрайно.
Алекс Майоли - Титаник. Първата версия на тази изложба бе показана с по-голямо изящество в рамките на 4-то издание на Фестивала Фотофабрика в СГХГ под заглавието “Аз, моя милост и ЕС”.
Гидеон Мендел - Един свят, който потъва…
Островът на лишените от цветно зрение - инсталация, която представя една рядка зрителна аномалия - на хората от кораловия остров Пингелап. Те нямат сетивност за цветовете. За тях светът е черно-бял. Става дума за ахроматопсия - рядко заболяване, което се е предавало по генетичен път след катастрофален тайфун в Тихия океан през 1775 година, когато на острова оцеляват само двайсетина души.
Одри Тоту - Повърхностно. Една повърхностна, леко самоцелна изложба, интересна единствено заради популярността на авторката - изиграла чудесната роля на Амели Пулен.
Самата Одри, както и много от другите “звезди”, се мотаеха по малките улички на Арл почти необезпокоявани под този своеобразен фестивален похлупак, който създава измамното усещане, че всички сме едно… Тази илюзия, особено вечер, особено на централния площад Форум - невъобразимо стълпотворение от тела, чаши, погледи, реплики, стремежи и амбиции - е част от хлъзгавия чар на мястото, привлекателно и опасно заради своята мимолетност.
Но как да споделиш емоцията от усещането, че си се “изгубил” в Арл? Да се изгубиш емоционално, колегиално, професионално…
Арл е столица на провинция по време на Римската империя. Каменното наследство от средновековието е събрано около бреговете на Рона.
Арл е роднотото място на дизайнера Кристиян Лакроа и местните хора не пропускат да го съобщят. Арл е вдъхновението на Ван Гог - около 200 от неговите най-прочути платна са рисувани в околностите на градчето. Преди три години в Арл се откри музей на името на Ван Гог, където всяка година гостуват по няколко оригинала на гениалния импресионист. Седем шедьовъра този сезон сложиха безапелационно и категорично граница между себе си и онова, което претендира да е изкуство (именно там и именно по време на Les Rencontres d’Arles).
Освен платната на Ван Гог музеят бе отделил три етажа на американската художничка Алис Нийл (1900 - 1984), повече от които - притежание на Музея зя изящно изкуство в Хюстън.
Заедно с Авиньон, Арл заема забележимо място върху картата на културните събития в Европа. Амбицията на градоначалниците не спира до тук. Арл се готви да бъде конкурент на Центъра за изкуство “Жорж Помпиду” със строящата се многоетажна конструкция от стъкло и метал - иначе казано: още много квадратни метра експозиционна площ.
Арл е преживяване. Ако не ти мине черна котка път, преживяването ще е от най-щастливите! Тази година Срещите започнаха на 3 юли. Всяка година над 100 000 души минават от там. До 24 септември все още имате време да се впуснете в това приключение.
