След промяната от 10 ноември 1989 г. работата на историческия анализатор се развива в условията на голям прелом в историческата темпоралност, прекъсване на историческия континуитет, и поради това – в контекста на две като че трудно съвместими задачи. От една страна, падането на комунизма слага край на една епоха и набелязва контурите на кардинална политическа и социална промяна.

Така историкът се изправя пред задачата да осмисли и обясни тази промяна, да превърне в обект на изследване полувековния период на комунистическото властване, да назове политическата му природа и формите ѝ на реализация в претърпените от режима мутации, да изясни оставеното наследство и неговото продължаващо въздействие.

Това е задача по-скоро на концептуалната историография, на класическата история, която може да бъде изпълнена с работа в архивите и привличането на подходи от политическата философия. От друга страна, успоредно с радикалната политическа промяна, се разкрива кризата на класическата история, все по-видима става промяната в масовите очаквания към нея. Демократичната промяна предизвиква истински взрив на паметта и България навлиза в епохата на паметта, започнала едно-две десетилетия по-рано в Западния свят.

Настъпва период на фрагментиране на паметта и експониране на неподлежащ на калкулиране или обобщаване брой частни разкази, всеки със своите претенции за историческа истина. Всичко това води до подкопаване на големите разкази и обичайните оценки на близкото минало. Така историкът се изправя пред голямото предизвикателство как да съчетае двете задачи, пред които го изправя моментът, как да отговори на очакванията на хилядите носители на събудената, на възстановената памет и в същото време да постигне обективна оценка на случилото се. Тоест как, ако не да примири, поне да съчетае една множествена история на комунизма с избягването на опасността от размиване на контурите на историческото време – опасността от опростен редукционизъм и релативизъм.

Текстовете, включени в книгата (непубликувани, публикувани у нас или в чужбина), са писани през последните две десетилетия, по различно време и по различни поводи, и са израз на трайния ми интерес към осмислянето на комунистическия феномен, на комунистическия режим в България и на живота на обикновените хора в комунистическото всекидневие. Обединява ги определена гледна точка, която можем да определим като гледната точка на изследователя, изправен пред предизвикателствата и изпитанията на паметта, противоречивите свидетелствания и множествеността на частните разкази и съдби.

Кутията с инструменти на този изследовател включва както добросъвестното документиране на феномените, така и интерпретационни техники, идващи от политическата философия и широк спектър социални науки, с особен акцент върху новите проблематики и новите подходи в съвременната историография – ситуацията на историка на сегашното време, микроисторията, връзката между история и памет, „места на памет“… Заглавието на книгата отпраща едновременно към историка като нарицателна фигура, един вид чиста познавателна функция, и към един конкретен историк, носител на белязани от субективността му спомени и памет, но също и към опита тези две фигури да бъдат помирени и съчетани. Научното изследване не бива да се смесва с политиката на деня, но в същото време историята не може да няма своите морални и политически ориентири.

Работата на историка не се ограничава с установяването на фактите, но предполага и интерпретация на тези факти, насочена е не само към истината, но и към доброто. Науката не бива да се смесва с политиката, но историкът на сегашното време трябва да е в състояние да предложи приемлива концептуална рамка, въз основа на която индивидите да разгърнат собствените си способности за равносметка, оценка и избор, който в края на краищата много често е политически.

Две са използваните от автора логики за групиране на включените в книгата текстове: от една страна, ретроспективната, даваща представа както за хронологията в разгръщането на проблематиката, така и за пътя, извървян от автора през годините – на места са различими конкретният повод или конкретният контекст, в които един или друг текст е бил написан; от друга страна – генетичната логика, която показва тясната обвързаност на микро- и макроравнището на изследване.

Всеки от тези текстове, самостоятелно или групиран с други, би могъл да бъде разгърнат в книга, но това е друга задача, която безспорно би задълбочила познанието по един или друг конкретен проблем, ала би обеднила общата картина. Стремежът ми бе да очертая контурите на ново изследователско поле, изградено от различни и пресичащи се обекти и от множество допълващи се подходи.

Характерът на книгата изисква още едно уточнение – единството на обекта на изследване и тематичната близост на отделните студии неизбежно налага връщане към едни и същи проблеми, използването на едни и същи понятия, сходна аргументация и дори близка реторична техника, откъдето идва и опасността от някои повторения. При допълнителната редакция съм се старал да ги изчистя, доколкото е възможно, но в някои случаи това заплашваше да накърни логиката на изложението на отделните текстове. Оставям на читателите да преценят доколко това се отразява на комуникативността на цялото, доколкото тя е била водещата ми цел.

* Предговор към книгата “Историкът и множественото минало”, включена в поредицата “Минало несвършено” на издателство “Сиела”. Заглавието е на редакцията