Б. р. - Близо 30 години след първото си издаване у нас, дебютните два романа на нобеловия лауреат Светлана Алексиевич „Войната не е с лице на жена” и „Последните свидетели” излизат отново на български. Издателство „Парадокс“ ги публикува в един том в превод от руски на Боян Станков и под редакцията на Светлана Комогорова–Комата.

„Преводите на двете произведения в този том са направени – като задължително изискване на самата Алексиевич  – според последните преработени и допълнени издания на събраните й съчинения, публикувани след 2010 г. Разликите с първите издания, съответно от 1983 г. и 1985 г. са съществени“, обяснява издателят Доротея Монова.

Белоруската писателка получи Нобеловата награда за литература през 2015 г., като отличието бе присъдено за нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Наричат я „археоложка на комунизма“ и „морална памет на сриналата се съветска империя“.

Във „Войната не е с лице на жена” фронтовачките разказват за онази война, за която мъжете не са разказвали. Вместо за подвизи, за движение на фронтовете и за военачалници, жените говорят за съвсем друго. За това колко е страшно да убиеш първия път или да се върнеш след сражението на бойното поле. Сред телата на мъртви и ранени, разпиляни като картофи. И да жалиш за всички – и за немците, и за своите, руските войници.

„В моите книги реални хора разказват за главните събития на своето време – войната, разпадането на социалистическата империя, Чернобил и всички те заедно ни завещават в слово историята на страната, общата история. Старата и новата. А всеки един от тях – историята на своята малка човешка съдба”, казва самата Алексиевич. Следва откъс от книгата.

За конете и птиците

„А ние пътувахме, пътувахме…

На гарата стояха един до друг два ешелона… Един с ранени и друг – с коне. И ето че почна бомбардировка. Влаковете се запалиха… Спуснахме се да отваряме вратите, да спасяваме ранените, за да излизат, а те всички се втурнаха да спасяват горящите коне. Когато викат ранени хора, е страшно, но няма нищо по-страшно от това да цвилят ранени коне. Та те за нищо не са виновни, не отговарят за хорските дела. И никой не побягна към гората, всички се хвърлихме да спасяваме конете. Всички, които можеха. Всички!

Искам да кажа… Искам да кажа, че фашистките самолети летяха досами земята. Ниско-ниско. После си мислех, че фашистките летци всичко виждаха и би трябвало да се срамуват, нима не ги беше срам? Какво си мислеха те…“

„По време на войната и аз съм си го мислила същото.

Помня един случай… Пристигнахме в едно село, а там край гората проснати убити партизани. Как бяха издевателствали над тях, не мога да го преразкажа, сърцето ми няма да издържи. Бяха ги рязали на парченца… червата изкормени, като на свине… Те лежат… А до тях, съвсем наблизо, пасат коне. Явно партизанските коне, дори оседлани. Или бяха избягали от немците, а после са се върнали, или не са успели да ги изловят ‒ не е ясно. Не бяха отишли надалеч. Трева много. И също мисълта: как могат хора да извършат такова нещо пред конете? Пред животните. Конете са ги гледали…“

„Гореше полето и гората… Димеше ливадата. Виждала съм изгорели крави и кучета… Миризмата е непривична. Непозната. Виждала съм… Изгорели бъчви с домати, със зеле. Птиците горяха. Конете… Много… Много неща се търкаляха по пътищата. Човек трябваше да свикне и с този мирис…

Тогава разбрах, че всичко може да гори… Даже кръвта гори…“

„По време на една бомбардировка към нас се присъедини коза. Легна с нас.. Просто легна до нас и врещи. Престанаха да бомбардират, тя върви с нас и все се навира в хората, и тя живинка, и нея я е страх. Стигнахме до някакво село и викаме на една жена: „Вземете я, жал ни е за нея“. Искаше ни се да я спасим…“

„В моята болнична стая лежаха двама…Лежаха немец и наш обгорял танкист. Влизам при тях:

‒ Как се чувствате?

‒ Аз съм добре – отговаря нашият танкист. – Но този е зле…

‒ Че той е фашист…

‒ Не, аз съм добре, но той е зле.

Те вече не са врагове, а хора, просто двама ранени души лежат един до друг. Между тях се появява човешкото. Неведнъж съм наблюдавала как бързо се случваше това…“

„Как така… Ами как… Летят през късна есен птици… Дълги-дълги ята. Артилерията, нашата и немската, стреля, а те летят. Как да им викнеш? Как да ги предупредиш: „Насам не бива! Тука стрелят!“. Как?! Птиците падат, падат на земята…“

„А на нас ни докараха на превръзка есесовци… Есесовски офицери. Сестрата идва при мен:

‒ Как ще ги превързваме? Да дерем ли марлите, или нормално?

‒ Нормално. Това са ранени…

И ние ги превързвахме нормално. После двама избягаха. Хванаха ги и за да не избягат отново, аз отрязах копчетата на долните им гащи…“

„Когато ми казаха… Ето тези думи: „Войната свърши!..“. Аз взех, че седнах на стерилната операционна маса. С лекаря се бяхме уговорили, че като обявят: „Войната свърши!“, ще седнем на стерилната маса. Нещо такова ще направим, невероятно. А аз не пусках никой да припари до масата. Винаги с ръкавици, с маска, облечена в стерилна престилка, подавах необходимите неща: тампони, инструменти… А сега взех, че седнах на тази маса…

За какво мечтаехме ли? Най-напред, разбира се, да победим, после – да останем живи. Едната: „Като свърши войната, ще народя куп деца“, друга: „Аз ще следвам“, а някоя – „Аз от фризьорския салон няма да изляза. Ще се обличам красиво и ще се грижа за себе си“. Или:

„Ще си купя хубав парфюм. Шалче ще си купя и брошка“.

И ето, това време дойде. Всички изведнъж притихнаха…“

„Превзехме едно село… Търсим къде да си налеем вода. Влязохме в двор, в който забелязахме кобилицата на кладенец. Резбован дървен кладенец… В двора лежи разстреляният стопанин… А край него стои кучето му. Видя ни, взе да скимти. Не се сетихме веднага, че ни вика. Поведе ни в къщата… Тръгнахме след него. На прага лежи жената и три деца…“

„Влизахме в нашите села… Там бяха останали само комините – нищо друго. Само пещите! В Украйна пристигахме в села, където нищо не беше останало, растяха само дини, хората ядяха само дини, друго нямаха. Посрещаха ни и ни носеха от тези дини… Вместо цветя…

Върнах се вкъщи. В землянката – майка ми, три деца, кученцето ни ядеше варена лобода. Сварят лобода, те ядат, дадат на кученцето. И то яде… Преди войната в нашия край имаше толкова много славеи, а след войната цели две години никой не ги чу, земята беше цялата преобърната, дето се вика, и дядовото гюбре бяха обърнали. Славеите се появиха едва на третата година. Къде ли са били? Никой не знае. След три години се върнаха по своите места.

Чак когато хората вдигнаха къщи, славеите се върнаха.“

„Като започна да късам полски цветя, си спомням войната. Тогава не късахме цветя. А ако събирахме букети, то го правехме само когато погребвахме. Когато се прощавахме…“

„Ех-ех, девойчета, каква е подла тя… Тази война… Да поменем нашите приятелки…“