Недим Гюрсел - една от знаковите фигури на съвременната турска проза, виден общественик и интелектуалец, пристига в София по повод българското издание на „Мехмед Завоевателя”. Срещата с Гюрсел е на 26 април от 19 часа в Литературен клуб „Перото“.
Писателят от дълги години живее в изгнание, затова срещата буди любопитство заради сложната политическа обстановка в родината му, неминуемо ангажираща всеки влиятелен творец с определена гражданска позиция. Преследван заради съпротивата си срещу диктата на армията и за „обида срещу религията”, Недим Гюрсел вече е гостувал у нас през 2012 г., когато му е връчена Международната литературна награда за балкански писатели „Балканика“ за романа „Червеният ангел”.
Носител е на редица европейски отличия, в т.ч. наградата на френския ПЕН-клуб, кавалер е на френския Орден на изкуствата и литературата. Плодовит автор с многостранен талант, той има в биографията си 30 книги, в т.ч. романи, есета, сборници с разкази, литературна критика и пътеписи. От години живее в Париж, където преподава в Сорбоната.
Произведенията на Недим Гюрсел са преведени на френски език и издадени в много страни по света. Две от по-ранните му книги, „Дъщерите на Аллах” и „Едно тъй дълго лято в Истанбул”, са цензурирани от военния режим в Турция. „Мехмед Завоевателя“ (превод Розия Самуилова) е майсторски написан роман, възкресяващ грандиозните събития по превземането на Константинопол, променили завинаги хода на европейската история. В тъканта на този неординерен исторически разказ Гюрсел, в духа на постмодернизма, вплита и разказа за неговото създаване, което превръща произведението в класически вариант на познатия жанр „роман в романа“.
„Писателят трябва да покаже завоевателя, за да провокира читателите да се замислят за победения. Само така ситуацията може да бъде разбрана от гледна точка на днешното време”, подчертава Гюрсел. Според него днес е налице тенденция идеологиите от миналия век да се сменят с религии и „духовни” течения, а те подклаждат религиозния фанатизъм, най-острия проблем, пред който е изправена съвременната цивилизация. Следва откъс от романа на Недим Гюрсел „Мехмед Завоевателя“.
Дълго време сутрин ставах рано. За да пиша. Ако знаех, че един ден, изоставяйки всичко, щях да намеря убежище в тази стая на старата вила и че есенните дни, всяко утро от които започвах ведно с разстилащата се отвън мъгла, ще ме завлекат – така както огледалните води на Босфора, протичащи под еркера – към неочакваните водовъртежи, към дълбинното формиране на приливите, забележими и на повърхността, моментално щях да зарежа писането на този роман. Щях да напусна с приятелите си вилата, която бяхме наели за ваканцията, и подобно на тях още през първата седмица на септември щях да се отдам на своята работа в Париж. Защото бяхме изкарали фантастично лято. Далече от градския шум, далече от августовската жега, обгърнала и задните стаи на каменните жилищни кооперации, дори сенчестите кафенета по крайбрежието. Бяхме две двойки, които се разбираха прекрасно.
Прекарвахме в пълна хармония и приятелска атмосфера дните си – в хладните босфорски води или върху зеленясалите гранитни камъни на пристана на вилата, както и вечерите – в някой рибен ресторант, ухаещ на пържено. Сутрин закусвахме заедно в задната градина, после заедно се къпехме в морето, заедно наемахме лодка и се разхождахме с нея, а в стаите си, където се оттегляхме за следобедния сън, направо копнеехме да настъпи часът за чая, когато наново щяхме да се съберем и да се вдълбочим в разговори. Ето в такъв покой бе преминал цял един дълъг август, докато ва- канцията ни приключи. Последния ден, приготвяйки багажа, казах на съпругата ми, че желая да прекарам още известно време в Истанбул, за да поработя в архива на музея в двореца „Топкапъ“. Лекциите си в университета щях да започна със седмица закъснение. Прие нормално моето предложение. Разделихме се с намерението да се срещнем в Париж след около десетина дни.
Като останах сам, казах на собственика на вилата, че ще се храня в кухнята, че няма да ползвам остъклената веранда, че ако не желае столовете и масите да се замърсяват, би могъл да ги покрие и да спусне завесите, да прибере в шкафа възглавниците от дивана, казах му, че би могъл да заключи всички помещения с изключение на гледащата към морето стая с еркера. Бях абсолютно сам в огромната вила. Вече можех да се захвана да пиша своята история, но когато настъпваше моментът да се пише, така и не успявах да я започна – бях я планирал цяло лято, бях я прехвърлял и прекроявал в ума си, бях размишлявал върху нея, докато се пържех под слънцето на пристана.
Нуждаех се, въпреки насъбраните от мен книги и документи по темата, от подтика на една-единствена дума. Въпреки че всяка сутрин, щом мъглата се разсееше и се провидеше отсрещният бряг, на мен ми изглеждаше, че той е прекалено близо, че направо бих могъл да го докосна. Съзерцавах с възхита кръглите кули, проблясващите им на дневната светлина зъбери, проточилите се по протежение на дяволското течение бели крепостни стени и оприличавах извисяването на тази фантастична, съградена насред най-тясното място на Босфора крепост край плъзналите нагоре по хълмовете къщи и бетонни постройки с извисяването на империята през нейните най-величави дни. Ето я, беше точно насреща ми. Пооблегнала се на склона, тя беше близка, колкото и водата, беше реална, колкото и самият ден. Само че по стар лош навик аз все така продължавах да се нуждая от подтика на една-единствена дума.
Преди много години, когато ѝ дава името „Боазкесен“, султан Мехмед II – по онова време все още не е бил Фатих (Завоевателя) – естествено, не би могъл да знае, че години, стотици години по-късно някой, оттласквайки се от тази дума, ще захване своето повествувание. Както не би могъл да знае, че все някога историците ще измъкнат на бял свят своите проучвания за жертвите и палачите по време на управлението му, че ще дойде ден, когато хората, чиито тела са били разполовявани с триони или набивани на кол, ще нахълтат в неговите съновидения и ще му потърсят сметка за пролятата кръв. Добре, но знаел ли е султан Мехмед, Завоевателя – по онова време той вече е Завоевателя, – че след като пристигне със султанската лодка в Юскюдар, неговата черна брада и чувствените му устни, познати ни от рисунката на Джентиле Белини, ще плувнат в пяна; знаел ли е, че ще повехне розата – трилистната имперска роза, откъсната от султанската градина, която в една миниатюра той стиска с похотливите си, подпухнали от сърдечното заболяване пръсти, за да вдъхне аромата ѝ?
Не е знаел, естествено. Щом румелийската армия преминала в Анадол и сенките от конските опашки върху дългите бойни копия се спуснали върху пристанището в Юскюдар – знак, че войската потегля на поход, четиресет и девет годишният султан Мехмед Хан Гази Фатих, син на султан Мурад Хан Гази, се вгледал в Румелихисаръ, построена от него на двайсет години, и кой знае дали тъкмо тогава не си е припомнил и младостта, и екстаза на онези дни и безсънни нощи?Да предположим, че си ги е припомнил. Не е достатъчно обаче единствено да предполагаме, нека самите ние се пренесем в онези дни и положим първия камък на крепостта.
Тази глава разказва как султан Мехмед Хан Гази съгради „Боазкесен“
„Да преминем в Румелия!“ – заповяда той. А те отвърнаха: „О, повелителю! Корабите на неверниците са завладели Дарданелите“. Тогава отвеждат султана. Отвеждат го в Коджаели. Лагерува под стените на Акчахисар, на брега на Босфора, над Истанбул. И по същия път, както баща си, преминава на кон в Румелия. Поглежда към Акчахисар. Сетне казва на Халил паша: „Тук на мен ми е нужна крепост“. Накратко, разпореди той да се съгради крепост и тя бе съградена.
АШЪКПАШАЗАДЕ, История на Османската династия
Султанската шатра бе разположена сред двора на разрушен манастир. Стражи дежуряха пред входа ѝ. С дългите си извити мустаци, с броните си, със суровите си погледи, втренчени в една неизменна точка, те сякаш представляваха част от шатрата. Ръцете им бяха положени върху ятаганите, бяха нащрек. Шумнеше ли се, мернеше ли се сянка иззад отсрещната ограда, щяха да полетят като стрели и да атакуват. До такава степен бяха пренапрегнати краката им връз каменистата земя.
Птичка не можеше да прехвръкне около шатрата, независимо къде я издигаха – в някой уединен горски кът по време на лов или върху най-високия хълм на бойното поле. С развяващите се на вятъра бели флагове, със стените си от тежки атлазени платна на галера, обшити с копринени конци, тя действително наподобяваше умалено копие на номадски дворец, но излъчваше и някаква автономност и пуснала надълбоко корени с железните колци, веднага се бе сляла с императорската земя, върху която беше издигната – автономност, самоизградила собствена зона на сигурност в еничарската охрана. Кървавоалената, вероятно от гаснещото зарево на развиделяването, шатра на султан Мехмед беше като кацнала от друг свят сред двора на този византийски манастир.
Султан Мехмед се надигна за сутрешния намаз, облече се и нареди веднага да оседлаят коня му. Когато напусна шатрата, слънцето все още не беше изгряло. Пое към манастира, взирайки се в небето измежду руините. Звездите бяха на път да изчезнат. Върху изсветляващото вече небе внезапно зърна падаща звезда. Може би вещаеше края на Византия? Може би известяваше осъществяването на радостната вест, че тази сутрин ще бъде ознаменувана с полагането на първия камък в основите на крепостта?
Припомни си думите на Пророка за воина, който щял да завладее Константинопол. Очите му заблестяха. Незнайно защо тъкмо тази сутрин го завладя убеждението, че щастливият воин ще бъде самият той. В душата си усети нещо, наподобяващо морското бушуване, и потрепери. Преди да яхне коня си, очите му се приковаха в елемент от фреска. Разпозна страховития поглед на архангел Михаил с едно откъснато крило.
„Скоро ще се видим – каза, – напролет в „Света София“.“ След което пришпори коня си право към морето.
Дни наред бе обхождал с коня си крайбрежието, бе обследвал, обикаляйки покрай Босфора, местността, бе проучвал теченията. И най-накрая бе открил подходящото място. Крепостта трябваше да се издигне точно срещу построената от султан Баязид I Светкавицата Акчахисар върху склона с останките на манастира „Свети архангел Михаил“. Тук теренът се спускаше почти отвесно до морското равнище, продължаваше към самия залив, право към Анадолския бряг, а водата преминаваше бързо през широк шестстотин и шейсет метра проток.
Мехмед може и да не знаеше, че преди много години, преди много столетия армията на Дарий бе преминала през същите тези места и бе опустошила Елада, но не бе забравил, че когато крал Владислав III предприе похода срещу тях (тогава Мехмед бе в Одрин), баща му Мурад Хан Гази успя да стигне до горната част на Свещения пролив заради запречилите Дарданелите франкски кораби, а после с божията милост, с помощта на генуезките кораби и плащайки по един златен дукат за всеки свой воин, премина Босфора тъкмо оттук начело на армията и успя да окаже нужната подкрепа.
Как би могъл да забрави – по онова време беше малко момче, оставено под закрилата на великия везир Халил паша в двореца в Одрин. Малко момче, но с голям ум и с богато въображение. А сега беше млад падишах, чийто кафтан бе десениран със сини цветя, а над кавука му повяваше вятърът на тополите. Яхнал млечнобелия си кон, той обикаляше крайбрежието, размишлявайки за загадъчните дни от миналото. Незнайно защо се сети за белобрадия хуруфи, току-що пристигнал от Персия. Колко самоуверено разправяше той, че тъкмо на него е отредено да завладее Константинопол. Спомняше си го, сякаш бе вчера.
