Световноизвестният испански драматург Хуан Майорга бе за първи път у нас, за да види своята пиаса „Хамелин", поставена в Сатиричния театър. Това се случи на 22 март. „Хамелин" е част от Софийския театрален салон за 2017. Спектакълът е с две номинации за ИКАР: за дебют на режисьора Александра Петрова и на актьора Мартин Христов. С пиесата си Хуан Майорга печели испанската награда за сценични изкуства – Макс в четири категории, сред които тази за най-добър драматург и най-добро представление. През 2016 г. получава наградата Europe Prize Theatrical Realities - най-престижната европейска награда в областта на драматургията.
В постановката зрителите видяха Димитър Захариев, Павел Иванов, Надя Керанова, Мартин Христов, Иван Станчев и Калин Пачеръзки.
Г-н Майорга, кажете, ако обичате, какво е за Вас денят 6 април – Вашият рожден ден?
- Винаги празнувам със семейството си. Когато навърших 50, моето семейство ми организира пътуване до Мароко, това беше наистина нещо незабравимо и много специално. А 52 години не са чак толкова значителен празник за един мъж. Спомням си, че моята 50-та годишнина – искам да кажа датата 6 април, съвпадна със Страстната седмица.Затова имахме възможност да прескочим до Мароко. Но за моята 52-ра годишнина няма никакви тържества, просто вечерта се събираме, а децата на другия ден са на училище. Това е. Знам, че при вас има пролетна ваканция, в Испания обаче Страстната седмица започва в петъка преди така наречения празник Доминго де рамос, може би при вас това е Цветница? Значи, моята 52 рагодишнина е скромна – със съпругата и децата в някой скромен ресторант, заедно с братята ми и родителите ми, които за щастие са живи.
- А какво е най- важното за един мъж, навършил 52? Изкуството, книгите, успехът, децата, жените може би?
- О, всичко е много важно! Но най-важното е здравето – на децата, на съпругата, на родителите. Другото е на втори план. Бих казал, че се чувствам привилегирован в това отношение. Родителите ми са родени през 1933-та, но са живи и здрави, на крака, често сме заедно. Какво повече бих могъл да искам?
- - Колко деца имате?
- Имам дъщеря, която сега навършва 11 години. Другата е на 15, а третият е на 17, почти ще навърши 18. Най-много обичаме да пътуваме заедно – петимата.
- - Доведохте ли ги в България?
- О, не! Аз самият стъпих на българска земя за първи път за премиерата на „Хамелин" На Балканите съм бил, но в България – не. Твърде късно излязох от Испания. Моето семейство не пътуваше, нямахме такава възможност. За първи път напуснах Испания на 18 години. Първото ми пътуване беше в Италия, второто – в Гърция, като прекосихме старата Югославия. Това беше първото ми приближаване до България. Късно дойдох за първи път в България, но се надявам занапред да го правя често.
- Имате ли вече някаква представа за балканския манталитет? Какви хора сме, добри, лоши?
- Не мога да преценявам, не съм специалист. Пък и не ми харесва да пристигна някъде и да се правя на познавач, да раздавам наляво и надясно оценки. Не, това не е моят манталитет! Но стъпвайки на българска земя, срещнах любезни, гостоприемни хора, които проявяват любопитство към всичко. Те се интересуват, а това е голямо предимство. Преди това познавах само моята преводачка, Нева Мичева, тя е изумителна, прекрасна. Вече познавам доста българи и за тях мога да говоря само добри неща.
- Много благодаря. Нева Мичева е прекрасен преводач. Нека поговорим за Вашата първа българска премиера – „Хамелин" в Сатиричния театър. Пиесата разглежда темата за насилието. Има някакви педофилски и педерастки акценти там. Защо избрахте тази тема?
- Дали главният герой е педераст, или педофил не мога да кажа. Педофилията може да се нарече страст. Една ужасна страст, защото води до разрушения – физически и морални. Педофилът е трагичен персонаж. Той може да консумира страстта си само като прилага насилие. Ужасно е, но в моята творба не се знае дали Ривас е педофил, или просто педераст. Зрителят трябва да отсъди и осъди. Творбата ми наистина разглежда насилието, което обгръща нашите деца, но не става въпрос само за сексуалното насилие. Изоставянето, липсата на общуване, това са също форми на насилие, които може да останат незабележими от околните. На пръв поглед това е трилър с един герой, който търси виновника. Всъщнотст задавам въпрос къде свършва отговорността. И има ли други хора, освен педофилът, които да са отговорни? А зрителят трябва да се запита: „Аз самият нося ли отговорност?" Зрителят трябва да си отговори на въпроса до каква степен приема различните форми на насилие в нашия живот.
- - Кажете, според Вас, какво трябва да правим с тези хора? Да ги наказваме, да ги затваряме, да не позволяваме да докосват децата ни?
- О, права сте! Не съм политик, аз съм един скромен творец. Не мога да давам решения, аз трябва просто да следвам пътя на великия Чехов – да наблюдавам нещата отблизо, да се вглъбявам. Да анализирам отблизо моите герои и да провокирам и другите да го правят.
- А как Ви дойде в главата идеята за „Хамелин"?
- Естествено, от пресата! В една новина се казваше, че родители дават под наем собственото си синче на един педераст. Всеки уикенд. За 15 000 песети. Прочетох тази новина и бях скандализиран. Да дадеш собственото си дете на педофил! Кои са тия родители, кой е педофилът, кое е момченцето? Кой журналист съобщава новината и кой съм аз, така възмутен от всичко това? Чувствам, че е нещо много страшно, не мога да приема, че това се случва в моето общество. Като писател просто мога да наблюдавам отблизо тия персонажи, да ги покажа на зрителя, без да ги наказвам, а зрителят да си задава въпроси. А като драматург аз съм длъжен да защитавам до смърт всеки мой герой, да пазя неговото достойнство.
- - Доволен ли сте от постановката в Сатиричния театър?
- Да, мисля, че беше добре. Като зрител съм доволен. Режисьорката Александра е млада и много, много талантлива. Тя ще направи добра кариера в театъра, защото има голямо въображение. Видях в нейния спектакъл душите на моите герои, много добра театрална работа е свършила режисьорката..
- Ще ми кажете ли нещо за „Любовни писма до Сталин? Намерих тази пиеса в томче с Ваши творби в Института „Сервантес" в София?
- Вижте, това произведение се роди след едно случайно откритие, което аз направих. Големият руски писател Михаил Булгаков и писал писма до Сталин – до тиранина. И аз включих на пълни обороти моето въображение. В писмата до тиранина великият Булгаков се моли за свобода като творец, за възможността да пише и да поставя творбите си без цензура, или пък иска разрешение да излезе извън Съветския съюз. Ама Сталин не му отговаря. Един велик писател не пише за своите читатели, за обществото, в което живее, а пише на диктатора. В един определен момент съпругата на Булгаков – г-жа Булгакова, се прави, че е Сталин. Тя си представя как би реагирал Сталин. Защото Сталин не отговаря. И жената започва да имитира Сталин. Много опасна ситуация – вдомашната обстановка се намества призракът на Сталин. Той заживява с тях двамата. Писателят изпитва такова силно желание да види Сталин, че един въображаем Сталин излиза на сцената. Един триъгълник – мъжът, жената и призракът. На финала призракът се налага. Желанието Сталин да ти даде свободата обгръща дълбоко, сякаш превзема живота ти. Това е творба за трудната връзка между изкуството и властта. Творецът мечтае да бъде свободен. Булгакова казва в един определен момент: „Сталин властва по улиците, но тук, у дома, той не може да командва никого". В пиесата Сталин властва не само навън, но и у дома на Булгакови. Той превзема духа.
- - Представяна ли е творбата на сцена?
- Да, на няколко места. В Испания има няколко постановки, после – Франция, Аржентина, Венецуела, Италия, Загреб – в Хърватска. Това е творба, която продължава да вълнува и да бъде поставяна. Във Франция беше много интересно. Булгаков започва да пише писмо до Сталин, но в един момент Сталин започва да диктува писмата. Мисля, че това е полезно да се види, защото в наши дни на много места свободата на словото е поставена под съмнение. Трябва да си зададем въпроса до каква степен ние сме автори на собствените ни думи, до каква степен ни заставят на казваме не това, което мислим, а нещо друго.
- За последно – за да не ви измъчвам и задържам повече. Ако имахте възможността да напишете писмо на Сталин, щяхте ли да го направите и какво щяхте да му кажете?
- О, хубав въпрос! Мисля, че трагедията на Булгаков, отразена в моята пиеса, започва точно от това. Вместо да пише до обществото, до своите читатели, той пише на тиранина. А от тиранина нищо не може да се очаква. Никога не бих написал писмо на Сталин. Бих написал писмо до хората. Събеседникът на всеки творец са хората. Не тиранинът. Към властта, към тиранията можем да изпитваме само недоверие. Когато пишеш до Сталин, ти подбираш думите, които той би искал да чуе. А това е грешка. Трябва да пишем до хората и за хората.
- - Благодаря Ви за това интервю, г-н Майорга!
- За мен бе удоволствие да разговаряме на испански.

Елиана Митова