Из подготвения за печат сборник „Срещи“ на Георги Йорданов книга първа от поредицата „Притаени мигове“(Изд. Захарий Стоянов“)
Публикуваме със съкращения спомени на културния министър / Георги Йорданов бе министър на културата в последните десет години от управлението на Тодор Живков – бел. ред. на сайта /от общуването му с великия бас Борис Христов и подкрепата, която му оказва ръководеното от него ведомство.
Още като студент бях чувал за тази музикална легенда. Мой приятел, който работеше в Радио София, ми предоставяше записи на негови изпълнения от края на 40-те и 50-те години на миналия век. В средата на 70-те години се срещнах с Борис Христов и неговата спътница Франка. Маестро Христов дойде в България по покана на директора на „Балкантон“ – известния композитор и мой приятел проф. Александър Йосифов – с проекти за широка звукозаписна дейност на църковни християнски песнопения и прочути негови оперни изпълнения. Имали сме не малко срещи и продължителни разговори. Живи в паметта ми са спомените за този висококултурен артист, който непрекъснато подчертаваше колко здрава е неговата връзка с българските родови корени. Гордееше се с приноса на своите предци и особено на своя баща – учител и воин.
Беше създадена отлична организация за записите, които продължиха няколко години. В тях участваха забележителната хорова капела под диригентството на проф. Георги Робев и хорът на катедралния храм „Св. Александър Невски“. Ярките изпълнения на Борис Христов се преиздадоха в огромни тиражи и се разпространяваха в много страни на Европа и Америка. Срещите и оживената ми кореспонденция с големия певец продължиха без прекъсване и през следващите години. Пазя като драгоценност десетки писма, в които обсъждаме идеи за реализация на музикалните му записи в България и в други страни, както и снимки от награждаването му с почетния знак на София – I степен, с орден „Народна република България“ – I степен и др. И днес, когато слушам уникалното изпълнение на „Многая лета“, ме обземат тръпки. Пред очите ми е достолепният артист, чийто глас кънтеше в катедралата и в акомпанимента на църковните камбани остави за поколенията безсмъртни изпълнения. Разбира се, имаше и противници на тези проекти. Някои, загрижени за „музикалната идейна чистота“, идваха да ми сигнализират – тогава бях първи секретар на Столичния партиен комитет – за тези необичайни записи. Ала ние бяхме убедени: те ще останат в звуковата памет на родината. Всичко, което се записваше, веднага се тиражираше в десетки страни. Налагаше се на няколко пъти плочите да се преиздават. Борис Христов постоянно искаше „пластинките“, както ги наричаше в писмата си, и ги предоставяше за разпространение от музикални къщи в Италия, Франция и други страни.
Нелепи измислици и злонамерени внушения са слуховете, че Борис Христов не е допускан да пее в България или че е обиден на българската държава. Той има забележителни изпълнения с участието на млади български артисти и утвърдени диригенти. Знае се за блестящото българско изпълнение на операта „Борис Годунов“ в Неапол в началото на 60-те години под диригентството на проф. Асен Найденов с участието и на български солисти; за постановки в Миланската скала с участието на Борис Христов, Николай Гяуров, Димитър Узунов; за негови концерти с участието на Юлия Винер, Александрина Милчева и т.н. Не бива да се забравя, че върховите му изяви са от края на 40-те, през 50-те и 60-те години на миналия век. Студената война е препятствала и културния обмен. В годините на маккартизма на Борис Христов било забранено да участва в постановки в САЩ. Гледали на него като на „руски агент“…
През 70-те и началото на 80-те години на миналия век той постепенно се оттегляше от сценично изпълнение на големи роли. Очевидно заболяването, което беше прекарал, го е насочило предимно към концертна и звукозаписна дейност. Тук той беше несравним. Канил съм Борис Христов за участие в галаконцерти, но той с усмивка отклоняваше тези предложения. Директорът на Софийската опера проф. Светозар Донев му отправи и писмена покана. Но именитият артист отново вежливо отказа. Маестро Борис Христов много умно бе преценил кое е уместно. Той вече беше легенда с изпълненията си на световните сцени и с огромната звукозаписна дейност, осъществена и в България. Големият артист бе прозрял своето творческо безсмъртие; не допусна през последните си години да участва в сценични реализации, които евентуално биха накърнили блестящата му слава. Днес не само в България и Италия, но и навред по света звучат записи на неговия уникален глас. Внушителен и атрактивен мъж, Борис Христов остава сред великите имена на музикалното изпълнителско изкуство.
Забравя се, че за годините, през които мога да свидетелствам, тогавашната българска власт се отнасяше към делото на Борис Христов с дълбоко уважение. Той получи всички възможни награди. Стана „народен артист“, беше удостоен и със званието „Герой на социалистическия труд“. Къде може да се чуе или прочете негово изказване, от което да лъха обида от българската държава? Едва ли има друг наш изпълнител от втората половина на миналия век с толкова голям тираж на грамофонни плочи и албуми, издадени в България. Борис Христов получаваше възможните най-високи хонорари във валута, а през последните му години, благодарение на грижите на българската държава се осъществи лелеяната му мечта да доживее дните си в римския си дом и да отдаде опита, знанията и благословения си талант на млади български дарования.
Големият артист беше принуден да изостави къщата си в Рим поради конфликти със съседи и общински служители. Предпочел да живее в Тоскана. Той предостави на българската култура изоставения си дом. Къщата беше занемарена, дворът запустял, никакви следи от живот. При личните ни срещи и в много писма Борис Христов обосноваваше своята идея: ако подарената къща се ремонтира, той желае да заживее в нея, като я превърне в своеобразна школа за обучение на млади певци. Подкрепихме неговото желание. Комитетът за култура извърши цялостния ремонт на къщата и двора, превърна ги в духовен оазис. На последния етаж се изградиха отлични битови условия за семейството му. Монтира се и специален асансьор до тези стаи. Улеснихме го да премести покъщнина, вещи, архив от Тоскана в римския дом.
Борис Христов поиска да му пращаме записи на млади български певци и певици, а той да подбира кои да получат стипендия от българската държава за обучение. Споделяше, че е осъществена заветна негова мечта.
И сега се вълнувам, като чета предложение на бележития артист за тържественото откриване на академията с участието на „най-добрия хор в света“ – Софийската хорова капела, и на други артисти, които ще внесат „национален колорит на празненството“.
За жалост през 1988 г. маестро Борис Христов получи втори инсулт. Не можеше повече да бъде двигател на школата. Пожела да му се изпрати помощник. Изборът ми се спря на многообещаващия оперен режисьор Пламен Карталов. Посрещнат гостолюбиво от маестро Христов, той му оказваше помощ както за лечението, така и при обучението на българските стипендианти.
В Министерството на външните работи и в посолството ни в Рим настояваха сградата на Академията да се ползва предимно за престои на командировани в Италия. Маестрото се възмущаваше от тази намеса. Но и многократно изразяваше благодарност на българските власти, които материално и морално допринасят да се осъществи неговият проект. Едва ли е прилично да съобщавам какви разходи е направила българската държава, за да се преобрази изоставеният дом на Борис Христов в Рим и да се организират курсове на български стипендианти, които под негово ръководство усвояват италианското белканто? За плодотворната дейност на Академията говорят и редица международни отзиви. В записи на прочути негови изпълнения, които се разпространяват по света, германската музиковедка Лаура Земрау пише, че „един от последните концерти на маестро Христов се е състоял на 22 юни 1986 г. именно в българската Академия по музика в Рим“.
Не мога да не споделя с възмущение, че след политическата промяна от есента на 1989 г. новоизлюпени „демократи“, които отричаха всичко създадено през социализма, извършиха няколко финансови ревизии в Академията. Те установиха само едно „нарушение“: моето разпореждане, което бе в кръга на правомощията ми, вещите на семейството да бъдат пренесени от Тоскана в Рим и да се изгради прословутият асансьор в къщата.
Представям си какви разходи са направени за тези демонстративни екскурзии до Рим и с какво впечатление е останал великият артист, като е наблюдавал шетнята на ревизори без никаква представа от музика и творчески процес…
Академията трябваше да продължи да се развива в полза на българската култура и в съответствие с проектите на Борис Христов и на Министерството на културата. Уви, това не стана… След неговата смърт дейността на Академията затихна, започнаха скандали, постепенно всичко замря. Слава Богу, че прочутият артист не доживя да види печалния край на едно дело, което осмисляше последните години от изключителния му творчески живот.
За щастие бащината къща на ул. „Самуил“ 43 в София, която маестрото също подари на българската държава, работи много добре като музей и Музикален център „Борис Христов“. Със средства на българската държава и на дарителския фонд „13 века България“ домът беше основно ремонтиран. Под ръководството на директорката Елена Драгостинова там непрекъснато се организират концерти, прожектират се филми. Сигурен съм, че Борис Христов би се радвал да види, че и на българска земя днес се обезсмъртява неговото име.
Маестро Борис Христов е споделял с мен, че желае да подари на родината творби от голямата си колекция. Разказвал ми е, че пази в банкови сейфове ценни творения на западноевропейски и руски майстори, икони и др. „Нека да разреша семейния проблем и заедно ще преценим как да направя и това дарение“, казваше той. Съжалявам, че желанието му не се осъществи. Вероятно тези ценности днес са собственост на близки на покойната му съпруга Франка. Той не успя да остави за поколенията и тетрадката със стотици български народни песни от Македония, записани от неговия баща – родолюбивия учител Кирил Христов Совичанов, преселник от Битоля. След завършване на образованието си във Франция той се завръща в родината, за да се посвети като учител на младото поколение. Героят от Балканската война е от онези българи, които силно са скърбели за своята разделена родина. Маестрото ми е разказвал, че в края на живота си баща му извадил дебели ученически тетрадки и му ги връчил с думите: „Борис, нямам какво друго да ти оставя. Това е моето наследство и моят завет – пази ги.“ Така са общували помежду си бащи и синове, чийто живот е посветен на Отечеството. Борис Христов тъгуваше за бащиния край. Споделял ми е, че гневно е отказал официална покана да претвори на скопска сцена някакъв музикален образ на българския цар Самуил, обявен за „македонски цар“. „Как не ги е срам!.. Никога не съм искал да пътувам през Югославия. Все я прелитах със самолет…“
Ние сме сънародници на прочути певци – Борис Христов, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Гена Димитрова, Анна Томова-Синтова, Райна Кабаиванска, Катя Попова, Юлия Винер, Александрина Милчева, Веселина Кацарова, Никола Николов, Асен Селимски, Стоян Попов и десетки други. Това окриля нашата надежда, че и в бъдните години България ще има принос в развитието на световното музикално изкуство.
ОТ АРХИВА
„Рим, 4.06.1983 г.
Уважаеми господин Йорданов,
Световната грамофонна фирма „Еми Хис Мастърс Войс“ и „Ла вокс де ла сон метр“ подготвят от Париж и Лондон западноевропейско и световно издание на ,Доместная литургия“ от Гречанинов, която преди три години записахме с Ваше съдействие в София с капелния хор „Александър Невски“.
Поради важността на това музикално свето събитие директорите от Париж молят моето съдействие и това на „Балкантон“, което и аз моля.
Можете ли да раздвижите от София този механизъм, за да достигне резултата, извънредно важен за великолепната пропаганда на българския дух.
Сърдечни поздрави, Борис Христов“
„Рим, 25 юли 1985 г.
Уважаеми г-н Йорданов,
Искрено благодаря за сърдечния прием, който ми оказахте по време на току-що завършеното мое пребиваване в родна България.
Благодаря за дадената ми награда и за топлите Ваши слова, които по само себе си бяха вече истинна награда.
Благодаря тоже, че чрез Вашите сътрудници ме улеснихте да видя част от отечеството, която още не познавах…
„Рим, 15 юни 1985 г.
Уважаеми г-н Йорданов,
По време на моето тазгодишно пролетно пребиваване в София успях с г-н Божерянов от „Балкантон“ да прослушам отново и съответно поправя зарегистрираните вече песни от Александър Гречанинов и осъществя окончателния художествен техен порядък… Моля Ви да се намесите в случая за по-спешното публикуване на тези дългоочаквани пластинки, защото след тях се очаква излизането на две нови серии. Бих желал да получа и от г-н Тъпков обещаните планове и пояснения по строежа на родния мой дом в София, който беше вече доста напреднал. Години идват зад години и нещата не трябва да застояват и умират.
Ваш Борис Христов“
Препоръчано писмо, Коледа, 1985-а
Драгий господин Йорданов,
Най-сетне през май академията ще бъде тържествено открита.
Г-н председателю, в течение на векове през Италия минава най-доброто от световния музикален свят. Онова, което ще направи най-силно впечатление, е нашата национална характеристичност: Блестящият акапела български хор „Светослав Обретенов“ (без съмнение най-добрият в света); и един типично народно танцуващ ансамбъл с нашите очарователни народни носии;
И двете могат да се организират в парка на академията след едно отсегашно добро градинарство.
Ще обсъдим с Вас и плана за уредбата на софийската сграда (ул. „Цар Самуил“) и дадем основата с артистичната школа на нови сили, които ще воюват против този свят, доминиран от жестокост и интриги.
Ще Ви бъда признателен, ако с Новата година успеете с Вашата лична заинтересованост да реализирате и това дело.
Ваш Борис Христов“
Рим, 25 юли 1985 г.
Уважаеми г-н Йорданов,
Искрено благодаря за сърдечния прием, който ми оказахте по време на току-що завършеното мое пребиваване в родна България.
Благодаря за дадената ми награда и за топлите Ваши слова, които по само себе си бяха вече истинна награда.
Благодаря тоже, че чрез Вашите сътрудници ме улеснихте да видя част от отечеството, която още не познавах…
Сърдечно, Борис Христов
Б.Р. Тук поместваме само няколко писъмца от продължилата с години кореспонденция между маестрото и министъра, чиито делови отношения прерастват в приятелство.
По в-к ТРУД
