“Властта е дрога, която подлудява всеки, който я вкуси”, казваше Франсоа Митеран. Дали пък не трябва човек да е луд, за да се сдобие с власт? Да бъде донякъде мегаломан, за да се устреми към върховете, малко параноик – за да се пази от предателствата, леко психопатичен – за да елиминира противниците си…
За медиите нещата са ясни. Джордж У. Буш е “аутист”, Силвио Берлускони – “мегаломан”, Никола Саркози – “болезнено хиперактивен”.
Така ли е всъщност? От половин век насам дисциплина, родена в Съединените щати, изучава личността на онези, които ни управляват – политическата психология. Книгата “Лудите, които ни управляват” е посветена точно на политическата психология. Тя анализира личността както на лидера изобщо, така и на някои световни лидери, от чиито характери, комплекси и настроения в крайна сметка зависим всички ние. Портретите на Клинтън, Буш, Митеран, Саркози и на много други от близкото и по-далечното минало ни представят овластения политик нерядко в изненадваща светлина. “Лудите, които ни управляват” е не само завладяваща, но и полезна книга – и за управляващите, и за управляваните. И едните, и другите ще видят, че политиката не е лесна работа, като първите може би ще научат какви не трябва да бъдат, а вторите – за кого не трябва да гласуват. Авторът Паскал дьо Сютер е професор по психология и изследовател в университета в Лувен ла Ньов (Белгия). Той е и експерт към НАТО по въпросите на политическата психология.

Какво ни кара да се интересуваме от политика? Доколко ни мотивира защитата на ин­тересите на нашата социокултурна група или на стра­ната ни? Кое ни привлича – проектите, идеите? Или мъжете и жените, които ги генерират, защитават и прилагат? Без да свеждаме предмета „политика“ само до неговото медийно ниво, трябва да признаем, че чо­вешкото измерение на политическия живот е една от движещите оси на ежедневния ни интерес. Погледът, който имаме върху големите фигури в политиката, е по-близък до психологическата оценка, отколкото до гражданската присъда. Видяхме това навсякъде в книгата. Много често говорим за политиците като за близки, сякаш става дума за членове на семейството ни; някои предизвикват у нас ентусиазъм, други ни отблъскват. Самите медии все повече психологизи­рат своя подход. Ако Фабиюс и Доминик Строс-Кан1 загубиха състезанието, то не е заради една или друга слабост на програмата им или заради стратегическа грешка, а защото се мислеха за най-добрите, защото решиха, че са най-рационалните2. Накратко, психоло­гически погрешна стъпка. Фактът, че политическият живот става все по-медиатичен, личностен, персона­лизиран, само усилва тази тенденция.

Не се осмеляваме да си признаем истинските си електорални мотиви

Всички знаем, че вместо да изберем един кандидат, защото го намираме „симпатичен“, „решителен“ или „харизматичен“, би било по-достойно да направим избора си, след като прочетем програмите на различните кандидати, след като се запознаем с анализите на един или друг. Затова и не признаваме, че личността на кандидата играе основна роля при избора ни. То и не е за признаване – подобни мотиви не се вписват истински в републиканската концепция, която изисква общите избори да изразяват волята на народа по основни въпроси на обществото. Би било по-сериозно човек да се придържа към даден колективен проект, т.е. предимство да имат идеите.
Вярно е, че някои се отдават на този тип упражнение. Ала какъв процент са те? Кой си дава труд да се информира за програмите, изработени от различните политически фамилии, и да ги сравнява? Повечето от нас са запознати само с някои главни, много общи кампанийни теми – сигурност, семейство, екология, или пък определени специфични, изолирани точки от някоя представена програма – средното образование, народни съдебни заседатели и т.н.

Гласуваме с емоциите си точно както политиците управляват с емоции

Въпросът с електоралния избор е предмет на многобройни изследвания в областта на политологията и тези изследвания вълнуват преди всичко любителите на сондажи и политическата класа. Но една голяма част от механизма на електоралния избор все още остава в сянка.
Според Филип Тетлок във Франция съществува значителен слой избиратели, които се придържат към класическите идеологии демократ - републиканци или ляво–дясно. Каквито и да са качествата или слабостите на кандидатите, мнозина ще гласуват, каквото и да се случи, за кандидата на своята партия. Част от вота се дава и като противопоставяне на друг кандидат. Ако през 2002 г. Ширак получи 82,21 % от гласовете, то не е, защото осем от десет избиратели искаха да бъде избран той, а защото мнозинството французи отхвърляха Льо Пен. Извън тези два основни случая електорален избор може да се направи и според това, което личността представлява или което внушава. Хората може да гласуват за личност, която не обичат, просто защото считат, че тя защитава кауза, която ни се струва справедлива или необходима. Всичко това ни кара да приемем за умерено въздействието на психологията на политиците при електоралните решения на гражданите.
Остава все пак една количествено трудно определима част от електората, която гласува според емоциите, които й внушават различните кандидати. Решението за гласуване, както всички други решения в живота ни, се взима в определена емоционална среда. Кандидатът, който събира в личността си най-много позитивни емоции (или който е противопоставен на противник, събиращ най-много негативни емоции), увеличава значително изборните си шансове. Емоционалният отпечатък на дадена политическа фигура е определящ за нейния успех или неуспех. Множество трудове по психология показват до каква степен нашият избор е ръководен от емоциите, вместо от разума. Двама американски изследователи, Борджида и Низбет, извършиха през седемдесетте години експеримент с група студенти, пожелали да се запишат в специалност „психология“. Половината от тях получили „абстрактни“ данни за различните курсове, предлагани от факултета – т.е. писмени оценки и резюмета за дисциплините, направени от бивши студенти. Другата половина имала възможност да се срещне лице в лице с бившите студенти. Информацията била същата, но предадена устно по време на разговор. В заключение: „директната“ информация заедно с емоционалната тежест на разговора имала значително по-голямо въздействие, отколкото „абстрактната“ информация. Впрочем по-опитните студенти били много по-уверени в решенията си, когато те били взети след получаване на „жива“ информация. Ето още едно доказателство, че ние наистина мислим с емоциите си...

Избираме лъжци и разкрасители

Да вземем двама изтъкнати френски политици: Реймон Бар и Мишел Рокар. Като следовници на Мендес Франс те мислеха, че трябва да говориш повече истината и да бъдеш по-близо до фактите. И двамата бяха „разбивачи на мечти“ – по думите на Рокар – и привърженици на „откровеното говорене“. Но французите така и не им дадоха подкрепата си. Оливие Рил, професор по политология, коментира: Те се провалиха политически. Успехът им беше в морален план. Често бяха почитани, консултирани като мъдреци. Но едва след като систематично биваха изпреварвани от онези, които твърдяха, че реформи може да се правят другояче и по по-малко мъчителен начин. Вместо тях предпочетохме фабрикантите на мечти, онези, които ни даваха големи обещания, онези, които ни говореха за бъдеще с цветовете на надеждата и сладостта – Ширак през 1995-а и Митеран през 1981 г. Толкова ли ни привличат прелъстителите? Нима предпочитаме демагогията пред истината и убеждението?
Иначе не си отказваме удоволствието да бламира­ме политици, дали ни обещания, които не могат да удържат. Готови ли сме обаче да изберем политик, който би посмял да заяви: Понякога лъжа, защото е необходимо, няма да извърша чудеса и не зная какво ни готви бъдещето. Не живеем ли самите ние ежеднев­но с красиви обещания? Кой има почтеността при интервю за работа да каже: Трябва да ви призная, че работата не ми е силата и че ще ми се случва да закъс­нявам, защото сутрин ми е трудно да ставам. Кой в деня на сватбата си има куража да изрече: Не обеща­вам нито вярност, нито вечна любов, понеже знам, че повечето от половината бракове свършват с развод и че за четирийсет години съвместен живот човек може значително да се промени.
Всъщност тук сме изправени пред добре известно­то на психолозите противоречие, наречено „когнити­вен дисонанс“1. Какво точно се случва? Всички ние в различна степен сме привързани към лъжата, макар най-често да сме убедени в обратното. Заедно с екип психолози от Масачузетския университет Робърт Фел­дман2 показа колко естествено използваме лъжата, за да дадем по-добра представа за себе си. За целта той направил експеримент с 242 души, разделени на гру­пи от по двама – за изучаване на начина, по който те се държат при първа среща; поне така им било казано. Във всяка двойка единият се представял, а другият слушал в продължение на десетина минути. От някои от „представящите се“ било поискано да се покажат като „приятни“, от други – да проявят ком­петентността си, а от третата група – просто да се запознаят със събеседника си. Онова, което ни­кой не знаел, е, че срещите били филмирани. В края на експеримента „представящите се“ били поканени да изгледат на видео своите самопредставяния. Тези, от които било поискано да се покажат приятни или компетентни, лъгали повече, отколкото групата, на която не било поставено никакво условие. Около 60% от участниците признали, че за десетте минути са из­рекли две до три лъжи. Освен това жените и мъжете се различавали по съдържанието, но не и по количе­ството лъжи.
Разказвам това, защото колкото и да учим децата си, че не бива да се лъже, и да се стремим да бъдем откровени и искрени, всички ние ежедневно лъжем – макар и по социални причини, например от любез­ност. Тъкмо това противоречие между поведението ни и онова, към което се стремим, се нарича когнити­вен дисонанс. Гледката на политиците, които превръ­щат своята „автентичност“ в главна ос на кампанията си, а ние сме наясно с илюзорния характер на обеща­нията им, ни позволява да понамалим когнитивния дисонанс – тази гледка оправдава смътното чувство за противоречието, което знаем, че носим в себе си.
Да продължим нататък. Епохата, в която кралят е бил „представител на Бог на земята“1, и времето, когато президентът на републиката изглеждаше като далечна и недостижима личност, са вече отминали. Виждаме нашите избраници по бански или как обяд­ват по семейному. Преживяваме почти на живо тех­ните брачни напрежения или други аспекти на личния им живот. Имаме илюзията, че са ни станали близки, почти роднини. Струва ни се, че те сякаш са „като нас“. Ето затова обичаме политически личности, ко­ито приличат на нас самите. Техните слабости ни ус­покояват. Ако бяха съвършени, щяха да представляват заплаха за нашето самоуважение. Изследователи, като например психологът Леон Фестингер1, показаха, че у всеки от нас съществува естествената тенденция да се сравнява с другия, за да потвърди правилността на своето поведение или мнение, както и за да се само­оцени. Сравняваме се най-често с личности, които са ни близки и които ни приличат, но ни се случва и да се отдаваме на това, което се нарича асцендентно2 сравнение. Тоест даден политически водач заема по­ложение, по-високо от нашето във всяка област от живота: образование, въпроси, свързани с общество­то, с икономиката, отношения със съседите (съсед­ните страни). Този водач осъществява в друг мащаб нещата, които правим в ежедневието си: управление на бюджет, на семейство, отношения със заобикаля­щите ни. Ако водачът се показва безпогрешен във функциите си, с неизчерпаеми умения, автентичен и с никога неоспорвана власт да взема решения, ние бихме се почувствали обезценени, защото няма да из­държим сравнението. Вероятно не бихме искали да имаме президент като Палмър, героя от сериала „24 часа“, въплъщение на перфектен и безукорен политик.

Предпочитаме политици със зрънце лудост пред политици рационални и академични

С аналогични основания ние прощаваме малки­те прищевки и големите отклонения в поведението на нашите управници. Защото те ни припомнят чо­вешкото у тях и у нас. Политик, който винаги би се държал със съвършена рационалност, вероятно би ни изглеждал като „чудак“, като комплексиращ alien1. Предпочитаме личности, които приличат на нас. Дори ако са способни на невъзможни за нас постижения, те – както и ние – трябва да имат своите малки лудости. Не сме ли и ние самите често мегаломани? Нямаме ли склонността да мислим, дори да казваме, че без нас едно или друго не би станало – както го показаха изследователи, провели с група студенти тест за оцен­ка на способността им за присвояване авторството на определено решение2? Не си ли позволяваме и ние лукса да си намираме извинения, вместо да признаем грешките си, не теглим ли и ние чергата към себе си3?
В това отношение медиите действат едновременно като инструмент за идеализиране и за демистифика­ция – те препредават един разкрасен, манипулиран, ала и по-близък до нас образ. Политическите мъже и жени са донякъде част от живота ни. Всичко се случва така, сякаш сме пожелали те да бъдат по наша мярка, с една идеална и с една сенчеста част, под­силени от увеличителното огледало на известността. Техните слабости и лудости, преувеличени от маши­ната на властта и от лупата на медиите, оневиняват нас и подсилват собствения ни имидж.