Зорница София обича да поставя в центъра на своите филми не просто жената, а маргинализираната жена.

Сирачето Мила в „Мила от Марс" бяга от миналото си и от опасен мъж. Отива в село на края на света, за да роди детето си и да намери любовта. България, началото на XXI век.

Румена Воевода във „Воевода" е полусирак, бяга от мъж още от най-ранното си детство, „хваща гората", води въоръжена борба, ражда дете, намира любовта. Османската Империя, XIX век.

„Воевода" е филм за една от немалкото жени-хайдути, дали живота си във въоръжена борба срещу османските поробители. Това е ясно, такъв е сюжетът. За мен обаче не е нито точно така, нито само така.

„Воевода" е филм за голямата, единствената, трагическа любов на Румена.

Любов, която те връхлита като природно бедствие и от която дълго време се опитваш да се опазиш, докато най-сетне не разбереш, че не можеш да се пазиш от цунами или ураган - те просто те връхлитат.

Тази любов започва, когато Румена и Стоян са още деца, още тогава малката Румена отказва да се бори срещу Стоян. И не на фона на едни героични събития се случва една любов, а на фона на една сурова, мълчалива, дива, свирепа, даже зла, любов се случват едни героични събития. Това е ключът, през който аз гледах, видях, съзнах филма на Зорница София.

Злото - в лицето на Амит ага - винаги и неизменно се явява като контрапункт на тази любов.

Веднъж - когато открадва Румена по време на самите борби, втори път - като праща свой подчинен, за да разтури сватбата й. След това на сватбата на Стоян, по време на гоненията срещу четата й, докато се стигне до трагическия финал. Амит ага бърза да я убие и закъснява буквално с няколко минути.

Той не я преследва, защото е гяурка, дръзнала да се опълчи на Империята. Не я преследва, защото е гяурка, която пали, краде и убива, за да възмездява. Преследва я, както казва кадията, защото е „привлечен от нея".

Третата страна на този особен любовен триъгълник не е нито Амит ага, нито Гошо Шопо (съпругът на Румена), а Мина - жената на Стоян Ковача.

Мина, блестящо изиграна от актирсата Цвета Балийска.

Мина, която толкова много, толкова отчаяно обича Стоян, но със сърцето си разбира, че не е обичана. Тя знае, че заради нея Стоян няма да остави дом и деца, за да става байрактар, но му ушива байрак.

И така, негласно, но на дело - дава благословията си за любовта му с Румена.

Единствения път, в който Румена допуска генерална грешка, е по отношение на любовта. Нарушава хайдушката, братска клетва - зачева дете от Стоян. Това е една от най-красивите сцени във филма. Нощна, почти без осветление.

Стоян е с гръб към камерата, само очите на Румена святкат, светят, греят в тъмното. Браво на оператора Крум Родригес. Тогава, за кратко воеводата отстъпва място на жената. Тази сцена е вододелна за Румена.

Достигната е точката на незавръщане, премината е. Румена с цялото си същество на жена усеща две взаимноизключващи се неща: че греши фатално и че никога не е била по-права.

Разбира, че това ще доведе само до големи неприятности, до конфликти, до смърт. Пътят й на трагическа героиня вече е започнал.

В „Мила от Марс" Мила на Весела Казакова ражда сама детето си в една изоставена плевня, ако добре помня. Ражда, а на стената със собствената си кръв написва една дума: МАЙКА. Жест, колкото патетичен, толкова и осмислящ я.

Румена на Зорница София също ражда сама (мъжете винаги сме непотребни и безпомощни пред лицето на това тайнство). Ражда, и настоява детето да бъде далече от нея. Стоян Ковача я напуска именно заради това й решение. Такава е Румена - думата и на две не става. Нито е жена с жените, нито е била мома с момите.

От любов към нея, за да я опази жива, Стоян уговаря хайдути, тръгнали към Сръбско, да я отпратят.

Стоян, изигран от Валери Йорданов, взима тежко, трудно решение. Слага на везни личното, субективното от една страна, и общото, голямото, надличното, националното, ако щете - от друга страна. Страхът за живота на Румена и любовта му към нея са мотиваторите. Страх, защото "цял бюлюк" има пратен подире им.

Зорница София играе своята Румена монолитно, цялостно. Румена е като огромен къс камък, като скала - студена, властна, с резки движения, рязък говор.

Става друга само като види детето и когато е в близост до Стоян.

Сцената, в която Румена разбира, че Стоян я е предал, в която взима решение дали да го убие или не, слуша и се съгласява с доводите му да не ходят в Сърбия, да останат двамата - това е сцената, в която тя подписва смъртната присъда и на двамата.

Да поставиш хайдушкото дело над всичко останало - над дома, децата, мъжа, над себе си дори, и да паднеш жертва на любовта си. Това, мисля си, е единственият възможен верен финал на този много силен филм.

Ако Румена беше загинала в героична битка с целия "бюлюк турци" филмът щеше да изгуби. Щяха да бъдат омаловажени нейните четници, смелите й хайдути. За тях няма да говоря поотделно - не защото не са важни, а защото са така добре измислени и изиграни, че в ума ми са останали като един човек.

Като обобщения, събирателен образ на българския хайдутин - смели, сърцати, красиви, отдадени на делото, мъже. Йордан Биков,Леарт Докле, Владимир Зомбори, Петър Генков - не се сливат, не се размиват, а заедно дозиграждат този събирателен образ.

И когато - както в библейския наратив - се отричат от Румена, и я осъждат на смърт, те не са предатели, не. Извършват убийство, за да възмездят поруганата чест на омърсената хайдушка клетва.

Това е логиката им. И тя е защитена. Техните везни са други. Общественото надделява над личното. Има постигнат баланс. Везните са изравнени, предателите умират от ръцете им. Сметките са разчистени.

До мига, в който героят на Владимир Зомбори, ранен от Амит ага, се самоубива. Знакова сцена, не просто финална. Осъзнава, че убийството на Румена е грешка. Непоправима. Че е отнел живота на единственото човешко същество, на което е вярвал безрезервно, което е поставял по-високо от себе си. Че Румена и Стоян не са предатели. Че на пътя на любовта не се застава...

Още с "Мила от Марс" Зорница София се превърна в първата жена- режисьор в България, която прави филми, в чиито център е Жената.

Силни филми, смели, далеко от клишето. Такива филми са нужни. Доказателствто са великолепните "Виктория" на Майя Виткова и "Урок", на който съ-режисьор е Кристина Грозева. Когато отивах да гледам "Мила от Марс", нямах никакви очаквания. Не знаех нито коя е Зорница София, нито защо й е да прави кино.

Когато отивах да гледам "Воевода", имах много очаквания. Оправдаха се.