Актьорът Христо Гърбов: „Комиците“ са на върха, защото нямат аналог
- Христо, играете в спектакли, за които няма билети. Ще спомена „Фенове” на Елин Рахнев, „Вечеря за тъпаци” на Франсис Вебер, „Римска баня” на Станислав Стратиев. Кое определя дългия живот на едно представление?
- „Фенове” се играе вече шести сезон. И още веднага се прие единодушно и от зрителите, и от театралната критика. През 2003-та получихме „Икар” за актьорски тандем с Вальо Танев.
Христо Гърбов успешно дели времето си между театъра, киното и тв предаването „Комиците“. Роден е на 23 септември 1957 г. във Варна. Завършва ВИТИЗ в класа на проф. Елка Михайлова. Играе два сезона в Хасковския драматичен театър и още два - в Ловешкия. След това е избран с конкурс за Сатиричния театър, където е на щат от 1987 г. до 1999 г. Има десет главни роли в българското кино. И участия в над 30 филма. За ролите му в „Още веднъж отзад” на Майкъл Фрейн, постановка на Иржи Менцел, получава „Аскеер” (2000 г.). Познаваме го и от телевизионния екран - от „Улицата” на Теди Москов и от предаването „Нота бене” по БНТ. Женен е за режисьорката Иглика Трифонова, с която са чудесен творчески тандем.
- Христо, играете в спектакли, за които няма билети. Ще спомена „Фенове” на Елин Рахнев, „Вечеря за тъпаци” на Франсис Вебер, „Римска баня” на Станислав Стратиев. Кое определя дългия живот на едно представление?
- „Фенове” се играе вече шести сезон. И още веднага се прие единодушно и от зрителите, и от театралната критика. През 2003-та получихме „Икар” за актьорски тандем с Вальо Танев. Спектакълът беше обявен за най-смешен на Чудомировите празници в Казанлък, участва и спечели първи награди за актьорско майсторство на фестивалите в Габрово, Благоевград, Шумен, през 2004 г. спектакълът беше селекциониран за фестивала в прегледа за съвременна драматургия във Висбаден. Това пък съвпадна с Европейското първенство по футбол. Убеден съм, че Иглика Трифонова успя много добре да разчете текста, който е специфичен и труден, получи се чудесен конфликт на характерите и чудесни образи. Много обичам този спектакъл, пък съм му и продуцент, търсил съм пари за него.
„Касовите” спектакли за мен са тези, които носят смях. Правил съм статистика за себе си – само комедийните спектакли имат по-дълъг живот. Устояват на времето. Просто хората обичат забавното. Специално за двата спектакъла „Още веднъж отзад” и „Вечеря за тъпаци” успехът се дължи главно на Иржи Менцел, с когото съдбата ме събра.
„Касовите” спектакли ги определя предимно публиката. Ти можеш да мислиш, че си направил много професионален, добре издържан спектакъл, с добри актьори и добър режисьор, и пак да не прескочи рампата. Да не достигне до хората. Например някои критици навремето писаха отрицателно за „Вечеря тъпаци” - било водевил, Иржи Менцел се плъзгал по повърхността, а хората идват да го гледат по 7-8 пъти...
- На какво се смеят днес българите – на комичното, на сатирата, скеча, импровизацията? Имате наблюдения не само от театъра, а и от „Комиците”.
- Различен е смехът, който е предизвикан от добре разказания скеч, или цялостен скеч от двама-трима или повече актьори. Българинът се смее на нещо познато или на нашата действителност - и политическа, и всякаква, или чисто смешни комедийни неща, които са си вечни... Стигне ли обаче до актьорско изпълнение, до майсторство – работата е по-друга. Особено в „Комиците” аз работя много добре сам с публиката – тип one man show. Нещата вече опират до импровизацията, до смешката, до вица... Има такава психология на смеха – винаги и задължително се смееш на чуждата нескопосност, но никога на собствената си. Използвам това, за да се будалкам с публиката, но хората идват в „Комиците”, за да се смеят. И го понасят. Гледал съм и американски, и английски предавания, англичаните са царете на този тип смях – на stand up comedy, както и на one man show – ние не стигаме до такива крайности. Не обиждаме хората чак толкова, гледаме да има мярка и в това. Така че хората се смеят на хубавия скеч, на хубавата сатира, на добрата импровизация. На добре разказания виц.
- На това ли се дължи високият рейтинг на „Комиците”?
- Това пак го решава публиката. Но тук има едно хубаво нещо, което не е правено в друго българско телевизионно предаване. Ние се събрахме с много добър дух – аз, Любо Нейков, Кръстьо Лафазанов, Руслан. Имаме свобода на изпълнението. Е, останаха някои добри извън нашата компания, но това е естествено. В основата на успеха са свободата на изпълнението и добрите актьори.
Много исках да направя самостоятелно комедийно шоу по телевизията, но има много пречки – пари, екип, мотивация трябват – цяла добре смазана машина е необходима за тази цел.
- Липсва ли ви ”Улицата” и въобще работата с Теди Москов?
- Не бих казал, че ми липсва. Ние работихме много дълги години заедно. Но винаги ще си спомням с изключителен кеф и с удоволствие за онова време и за работата ми с Теди. И за първия ни театрален спектакъл – „Сирано дьо Бержерак”. Аз съм много отворен актьор за всякаква режисура, но и с много тежък характер. За пръв път работех с него, Теди го теглеше комедийното, всичко да се препикава, осмива, да се търси скеч от всяка ситуация. Докато аз търсех и другото, да изляза от образа на Сирано. Беше много тежка работа, но станаха чудесни, готини артистични сцени. С голямо въображение.
Вече обаче като че ли поизчерпахме взаимоотношенията с Теди. Но пак мога да работя с него, обещал съм му ! Имам някаква покана да възстановим „Сирано“, но ще видим.
Определено никога няма да кажа лошо за Теди! Но ще призная, че той се държа лошо с нас, с Кръстьо, което не знам защо го направи... Но както и да е, да не коментираме това. Зная, че скандалите, жълтините ги обичат хората, и затова млъквам.
- В какво време живеем днес и как се отразява то на творците?
- Живеем в много лошо време за изкуство. За комерсиално – о'кей! Но за истинско изкуство е много тежко време. Особено за правенето на филми. Хората не са убедени, че трябва да се снимат филми. Още от 1990 г. се мислеше за приватизация на Киноцентъра и сега останахме само с Националния филмов център. А точно от българските филми дойдоха наградите от големите международни кинофестивали и голямото признание – като на Явор Гърдев, като на Иглика Трифонова...
Това, което прави нещата още по-трудни днес, е, че почти никой не е убеден в България, че трябва да се прави изкуство. А това е дебилно състояние на духа. Тотална деградация, няма никакви ценности, децата не се възпитават, всеки се има за голям, трудно е времето днес.
Киноизкуството трябва да се подкрепя от държавата. Слава богу, театърът е подкрепен, а всеки театър гълта много.
- Имате ли любим образ или типаж?
- Да, имам си. Но държа да кажа, че всичките си образи правя с голяма любов. От „Комиците” Пегазий Музовски, този луд поет с китара, гений, и от „Фенове” ми е любим персонажът, Сирано също много си го обичам, от „Любовникът”, постановка на Стоян Камбарев от Харолд Пинтер, с Катя Паскалева, сега те всички са покойници... Иван Бездомни от „Майстора и Маргарита”, пак с Теди... Да не ги изреждам, много са.
- Вие сте сред най-сниманите български актьори. Кое е предпочитаното ви изкуство - киното или театърът?
- Последният филм, в който се снимах, беше „Самотни сърца”, режисьор и сценарист Валентин Гошев – 2006 г. Нямам предпочитания, не мога да кажа кое изкуство предпочитам. Защото те са различни. Но като че ли актьорът по се чувства господар, по може да се развихри в театъра. Защото той там контролира събитията. Докато в киното много са важни режисьорът и монтажистът освен актьорското присъствие. Обичам и киното много.
- За какво мечтаете, какво ново ви предстои?
- Всичко ново, което ми предстои, е свързано с „Комиците”. Но мечтая за театрален моноспектакъл, който го обмислям 30 години, общо взето...
- А защо моноспектакъл?
- Защото актьорът най-добре може да се изрази в един театрален моноспектакъл. Всичките умения, които е натрупал и иска да сподели с хората, са подходящи чрез тази форма на изказ. Освен това много успешни моноспектакли има досега – и на Мариус Куркински, и на Камен Донев... И докато съм още във форма и във възраст, в която да мога да дам живот на някакъв спектакъл. Защото актьорската професия е много силно свързана с енергията.
Интервюто взе Лилия Димова