Мирослава Кортенска Оказа се, че не е достатъчно да напуснеш стряхата на държавния театър, да искаш да си самостоятелен, да искаш да направиш нещо различно. Да искаш, не значи да можеш... Оказа се, че не е достатъчно да събереш трупа от талантливи актьори, да ги поставиш в нова, ремонтирана театрална сграда и да сложиш за първи път на афиша интересно заглавие. Че всичко това може да е повод просто на личностни амбиции, щом няма идея за наистина нов, модерен театър. Или по-скоро стара песен на нов глас! Дългоочакваният старт на единствената засега частна трупа в театралния ни пейзаж с постоянен екип актьори и репертоар се оказа едно мероприятие без дух, без свои творчески параметри. Не можеш да превърнеш някого в модерен, когато той просто е банален, не можеш с амбициозна продуктивност да отместиш вниманието от театралния конвейер на „Раковски”, а по-скоро ставаш част от него. Така и последната надежда, че от това начинание ще изскочи истинска творческа провокация и за зрителите, и за замрелия ни театрален пейзаж, ударят на камък. И тук добре ремонтираната театрална сграда не може да помогне, защото театърът не е сграда. Оказа се, че театър не може да се прави и с произволен сбор от сами по себе си талантливи актьори. Трябва нещо друго. Личности, идея за театър, дух за промяна... А именно те крещящо липсват на първите изяви на „Модерен театър”. Скука навява от представлението на Пламен Марков, който е обявен в плановете на тази сцена за един от основните режисьори. Обидно е, че Ивайло Христов, на когото всички разчитаха, че ще прояви артистизъм и истинска амбиция да покаже нещо впечатляващо и различно, натрапчиво демонстрира комплекси и амбиция да се наложиш на всяка цена. Как стана така, че един от най-талантливите актьори на средното ни поколение театрали загуби ориентир, реши, че може да се занимава и с кино, и с театър, и с педагогика. А накрая се оказа, че страда от синдрома на голямата лъжица. Не е за неговата уста явно изпитанието да създаде наистина нов, модерен театър, да създаде истински ново пространство в културата ни. Да си всеяден, не значи, че си творец и имаш капацитет да създаваш културни събития. А и желанието да налагаш посредствени режисьори като Пламен Марков е сериозно изгубване на ориентир. Жалко, но факт. Заблудата се прехвърля и върху трупата талантливи актьори, които си вярват, че наличните им качества са достатъчни. Най-недопустимото е, че им е чужда идеята, че от тях се очаква нещо различно от това, което са правили на сцените, от които са избягали. Уви, в спектакъла „Божествата на касапите” и четиримата участващи - Иван Радоев, Пенко Господинов, Ирини Жамбонас и Кристина Янева, се представят под своето ниво, познато ни досега от театралните им изяви. А камо ли да са нови, модерни и впечатляващи... Липсата на режисура, на прочит на интересния текст на Ясмин Реза ги води до хаос на средствата им, до липса на ясни линии на образите, до въздействаща изразителност. Играта на видимост и същност е рафинираният ход на Реза да разкрие различни съвременни гримаси и опознаваеми поведенчески модели, а пред нас е първосигнално късане на страсти и екзалтирана размяна на реплики. Пътят от стегнатия костюм до реакцията на физическо ниво - да повръщаш на сцената, да извадиш на показ мръсното бельо на семейството си, изисква железен прочит и съвременни средства от актьорите. В „Божествата на касапите” липсва и едното, и другото. Скука и тъпчене на едно място, с дребни ефектни смешки на Иван Радоев, който единствен успява да се спаси от безкрилото театрално занаятчийство. Накрая си мисля, че може би „Модерен театър” няма амбициите, които му се приписват. Може би това са наистина група занаятчии, които искат да си направят актьорски еснаф, и никой не бива да им пречи или тревожи с някакви творчески критерии. Значи просто лъжлив им е PR-ът. Събраните хора искат да осребрят таланта си, постигнатото от тях, донякъде и доброто си име и толкоз. Това е краткосрочна програма, която няма нищо общо с правенето на ново театрално пространство. За съжаление!