Милорад Павич е югославски поет, писател и драматург, доктор по литература от Загребския университет, специалист по сръбска литература от ХVІІ-ХІХ век и преподавател. Освен другото е преводач на Байрон и Пушкин, член на Сръбската академия за наука и изкуство и на Европейското дружество за култура, не е партиен и е номиниран нееднократно за Нобеловата награда за литература. През февруари 2006-а Павич беше удостоен и със званието доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Новият роман на Милорад Павич “Другото тяло” (2006) представлява във всяко едно отношение поливалентна творба. Както винаги Павич разчита на активното сътрудничество на читателя и оставя на него сам да си избере: дали да изживее този роман като любовна история или като метафизически трилър за другото, второто тяло на Иисус Христос. Някои критици го определят като славянски паралел на „Шифърът на Леонардо” на Дан Браун заради амбицията да предложи нов прочит на някои важни моменти от Библията. Прочетох писмото и го забравих под усмивката, която писателите пазят за своите читателки. Но Лиза Имола Суифт не ме забрави. Скоро тя лично се появи в моя живот. Половин година след като получих споменатото писмо и го забравих, госпожица Суифт ми се обади и ме помоли да се срещнем, защото имала малък подарък за мен. Била в града. Срещнахме се в кафене Qué pasa на улица „Крал Петар“. От Турция, където работела временно на разкопките на древни градове, ми беше донесла подарък едно шишенце, за което в първия момент си помислих, че съдържа някакво малоазиатско ароматно масло. Отворих го и го помирисах. Не миришеше на нищо. Моята читателка се засмя. – Вътре има вода – каза тя, – трябва да я изпиеш. В шишенцето наистина имаше вода, аз я изпих и веднага чух разказа, който върви с нея и заслужава да се чуе. – Ефес е древен античен град на малоазиатския бряг на Егейско море – разказваше Елизабет, – прочуто пристанище, в което векове наред е разтоварвана стоката от азиатските кервани, за да продължи по-нататък по морските кръстопътища. Тук, в Ефес, завършва земния си път и Богородица. В Евангелието според Йоан (19, 25-7) пише: А до кръста Иисусов стояха майка му, и на майка му сестра й, Мария жената Клеопова, и Мария Магдалина. А Иисус, като видя майка си и ученикът, когото обичаше, че стояха близо, каза на майка си: Жено, ето синът ти. После каза на ученика: Ето майка ти. И от онзи час взе ученика у дома си. Така и станало. След смъртта на Христос и възкресението неговата майка Дева Мария и Свети апостол Йоан, който свидетелства за всичко това, заедно идват в Ефес и се установяват тук. Тук завършват и своя земен път. След това в Ефес, върху темелите на храма на Артемида и от неговия материал, е издигната църква, а после и базилика, чиито останки още личат. Селджукските турци построяват на това място джамия, която е една от малкото в света без минаре. Следователно и тя е останала само с „женска“ отлика, защото минарето напомня за мъжката енергия, която се стреми към небето, а кубето – на гърда, която се предлага на звездите и на месеца. Така „великите майки девици“ са си давали една на друга своя камък през столетията и хилядолетията. Тук впрочем разказът на Лиза не свършва. Някъде през ХІХ век една монахиня от Германия, някоя си Ана Катерина Емерих, сънувала Ефес и в този град, който никога не била виждала, точното място, където Богородица прекарала последните години от живота си на земята. Този си сън монахинята публикувала в книга и въз основа на това през 1891 г. свещениците „лазарени“ разкопали на обозначеното място къщата. Смята се, че в тази постройка в Ефес е живяла и умряла Божията майка. Нейната къща има кухня и зад нея малка спалня, а до къщата извира лековит извор. Наричат го Изворът на Богородица. Представлява три добре иззидани врела, като всяко от тях има специална каменна ниша. И своя тайна. Едното врело дарява този, който се напие, със здраве; второто – с щастие; а третото – с любов. Легендата не разкрива точно коя от трите води носи щастие, коя – здраве, а коя дарява любов. При това нищо не ви струва да пиете от всяка вода по малко, защото лековита е само първата, с която ще утолите жаждата си… Лиза пила от средното врело, а от лявото гребнала малко вода да ми я донесе подарък. Загребвайки водата, моята читателка забелязала бележка, пъхната между два камъка. С надеждата, че ще научи нещо повече за тайните на извора, взела я и я прочела. На бележката било написано едно число и нещо като шифър. Sorriso di Kibela: 1266 Малко разочарована, увила шишенцето с бележката и продължила по-нататък. Работата й налагала да мине през Мюнхен и тя отседнала за няколко нощи в хотел „Кемпински – Четирите годишни времена“. Решила да се поразвлече. Закусвала шампанско и ягоди, обядвала в ресторанта, пълен с рускини и любовни двойки. След обяда отишла в Пинакотеката да види най-новите видове изчислителни машини и сбирката от столове, купила от Далмайер чаена смес „Снежен валс“ и хапнала с удоволствие стриди. Купила две чаени чаши за бъдещия си брак. Били огромни, от лек материал и прозрачни. В хотела се върнала уморена, но щастлива, преплувала четири-пет пъти басейна на покрива на „Кемпински“ и слязла в стаята си. На масата намерила визитката на хотела със съобщение какво време се очаква утре, а от другата страна на визитката имало предложение за лека нощ: ни повече, ни по-малко, а шест вида възглавници, които гостите можели да си поръчат и да получат същата вечер. Имали на разположение обикновени възглавници, пълнени с вълна, после – анти­ал­ергични шедьоври на ХХІ век, както и такива, пълнени с конска грива, допълнителни пухени възглавнички, някакви декоративни валчести образци или пък възглавници, пълнени с четина от глиган. Та, значи, в хотела „Четирите годишни времена“ за „лека нощ“ гостите можели да си избират възглавници, а в тях и различни сънища. Направо можели да си поръчат френски, руски, английски, арабски или гръцки сън. Моята приятелка си избрала една възглавница, пълнена с четина, защото обичала да спи на твърдо. Дали заради възглавницата, или заради това, че си спомнила току-що приключилото посещение в Ефес, сънувала Егейско море, пълно с някакъв студен вчерашен дъжд, сънувала след това, че пие вода от извора на Богородица, от онази от дясното корито. Когато се събудила, помислила си, че може би, ако опита насън водата и от трите врела, ще узнае кое от тях носи щастие, кое – любов, а кое – здраве. С надеждата, че пак ще сънува извора на Богородица в Ефес, на следващата вечер си поръчала нова възглавница – този път пълнена с конска грива. Но нищо не се случило. Преди да продължи пътя си, Лиза решила да се отбие в Белград и да ми поднесе своя подарък – шишенцето с вода от Ефес. Даде ми го. Така започна тази работа. Смяхме се много на писмото, което ми беше пробутала по интернет, и не се мина и половин година, а вече бяхме щастливо женени. Макар да ми се струваше, че беше влюбена повече в книгите ми, отколкото в мен. В първата ни вечер изпя любимата си песен: Let’ s go straight to number One…, целуна ме по врата и попита: – Можеш ли да четеш целувки? Целувките са като любовните писма. Могат да се прочетат, а могат и да се хвърлят непрочетени. Целувката може да значи здравей! Или лека нощ, сбогом или добро утро! Тя значи довиждане, носи предателство и смърт или болест, казва добре дошъл, спомни си за мен или на добър час! Целувката е залог за щастие, спомен, лъжа, обещание или дълг с лихва. Вестител на радост или нещастие. През целувката едното ни тяло отива в другото ни тяло… Тогава й казах, че съм прочел нейното писмо на моя врат, въпреки че е написано на английски, и я отведох в леглото…