Марио Лишевски е ученик на Андрей Даниел. От 2001 година живее и успешно излага картините си в Германия. За първи път самостоятелно в България интригуващите му платна намериха диалог със зрителя в Музикалния център “Борис Христов”. “В онези години, когато и аз се учех да ръководя ателие, истинското, приятелско и интелигентно партньорство на Марио ми даде увереност, че съм на прав път – каза при откриването на изложбата Андрей Даниел. Очаквах тази среща с любопитство – какво ли е станало с него в този мегаполис Берлин.” След 10 години професорът му вече е спокоен: “Не се е изгубил в новия Вавилон. Дори помагаме на Европа да стане по-европейска.” И сравнява картините ту с лаконизма на междуметие, ту с отчуждението на реторично ретро като продължение на студентския му интерес към граничните човешки състояния. - Къде е по-трудно да представите себе си: в България или в Германия, където живеете постоянно? - В България се чувствам като у дома си. Не само защото съм роден тук. Докато завършвах образованието си в Художествената академия, събирах първите контакти, но и първите си големи приятелства в живота. Останали са и досега за моя радост. Върху такава основа е много по-лесно човек да покаже себе си, отколкото в чужда обстановка. Там хората се запознават най-напред с мен, преди да са ме представили картините ми , както се случи в Германия. - Обикновено в родината критичният поглед е по-необуздан, публиката – по капризна. - И двете публики са еднакво критични. Разликата е, че тук понякога решаващ е темпераментът, докато там – рационалността. Опитах се да се вплета в живота на една за мене недалечна страна. В историчността на град като Берлин, върху който се пише новата история на Европа. Точно това му дава облик, доста различен от цяла Германия. Интересно е да вървиш по улици, прокарвани от танкове и сред хора, носители на различни култури. - Връщането от чужбина дава друг поглед за нещата, вероятно някои от тях ние само ги усещаме. Вие какво видяхте в България ? - Аз съм човек, който носи родината в сърцето си и пътува с нея. Някои неща са естествено продължение на времето, когато бях студент, гимназист, малко момче. Бил съм свидетел на времето, в което са се зараждали. Границите между различните части на Европа все още не са изчезнали, но се изтъркват постепенно. Тук, в България, вече са привнесени много неща. Радвам се, като виждам някои наши акценти там. Берлин е отворен към нови погледи, търсения не само в изкуството, но и в областта на технологиите. Много мои приятели българи работят там и техният капацитет и качества са търсени и ценени. - Време ли е за изкуство на фона на технологиите? - Изкуството спасява преди всичко човешкото в света. Винаги ще има необходимост от човещина и от човешко, ако може да се разграничат двете понятия, но и от изкуство. В такива моменти почвата е най-плодотворна за посяване, което единствено може да направи изкуството: изобразително или музика, но в него еманира цялата есенция на времето. Когато е млад, човек има повече желания, отколкото възможности. Важно е обаче да не губи целта си и да знае, че тя изисква стъпаловидно развитие. А иначе идеалното и материалното вървят ръка за ръка. Аз имам публика, продавам в Берлин и в България, което показва, че картините ми не са далеч от чувствителността на хората. Художникът се ориентира във времето, а хората, търсейки необходимост за собствената си ориентация, гледат картини. Двете неща си влияят взаимно. - Какво бихте искали да промените в днешното време? - Веднъж стоях с една много стара жена и тя ми каза да не се опитвам да променям света. Не съм го забравил. Не знам дали художникът трябва да си поставя точно тази конкретна цел, по-скоро той променя сетивата. Променя възприятието на публиката и това е плод на техническото развитие на уменията и похватите, които има изобразителното изкуство. - Занимавате се и с преподаване. На какво искате да научите учениците си, как ги моделирате? - В Германия преподавам рисуване в Университета за технологии и икономика, където има специалност моден дизайн, както и на различни детски групи. Това е част от моя авторски образ - преподаването и изобразяването вървят ръка за ръка, еднакво съм ревнив към двете. Поставям си по-скромни задачи. Ролята на преподавателя е да ги научи да виждат. Когато един творец може да вижда пропорции, форми или композицията, да ги усети, тогава ще може и да ги пресъздаде. Изобразителното изкуство е образно, всичко минава през очите и стига до нивото на осмисляне. Предавам опит, който в картините си използвам по един начин, тук по друг начин, а всеки от моите ученици и студенти има собствен талант, умение, чувства и възгледи, за да работи по индивидуален начин. Преди това обаче трябва да влезе колкото се може по-дълбоко в занаята. - Как избирате темите, образите, кой може да стане ваш модел? - Ако аз не избирам темите, те избират мен. Процесът минава индивидуално за всеки. Никога не може да знае човек кога ще срещне тема или вдъхновение. Музата не е постоянен спътник на художника. Обаче пък всичко е свързано със сериозна работа. Трябва да се премине през различни етапи на изграждане на една картина, а то е свързано с една последователност. - Има магичност в картините ви, което може би се дължи и на играта с цвета. Например за черно-белите платна, които по изразност са повече от цветни… - Вълнувал съм се винаги от излъчването на светлината. Винаги съм се водил от простичкото чувство, наречено любов към човека. Радвам се, че то бълбука у мене и съм се опитал да заразя и публиката. Опитвам се да извадя светлината, която всеки от нас притежава. Всеки сам е господар на времето си. Упрекват ме, че и аз самият съм много динамичен. Приятелите ми казват, че като минавам, правя вятър. Хубаво е една картина, като я види човек, да направи вятър около него. Нейната динамика ангажира окото на зрителя. Работя със сюжети не толкова сложно закодирани – основна идея, съпътстваща целия процес на създаването, и поанта, която обаче постоянно се пренася като топка между картината и зрителя. - Бихте ли описали картините, изложени в Музикалния център “Борис Христов”? Там видях и портрет на великия бас. - Любезната покана на г-жа Елена Драгостинова е поводът да се развие тази изложба. Публиката тук заслужаваше да направя нови картини, а и във всяка изложба трябва да има нещо ново. Като тематика не се опитах да покажа най-доброто от себе си, както някой би постъпил, а да се включа в един диалог и да заема своето място в него. Направих опит по образен начин да се запозная с Борис Христов. Чувал съм прекрасния му глас. Реших, че ще е интересно да го представя на младата публика. Нарисувах портрет в черно-бял контекст, в светлина, в която досега не е бил виждан. Тук мога само много да благодаря на фирма „Шенкер“ за това, че благодарение на енергичната намеса на Елена Драгостинова съдействаха картините да дойдат до България. Интервюто взе Августа Манолева