За първи път SIEMENS осигурява наградата и подкрепя документалния конкурс на София Филм Фест
„Синове на облаците" („Sons of the Clouds", Испания, 2012) с участието на носителя на „Оскар" Хавиер Бардем, който е и продуцент на филма, изследва политическата криза в Северна Африка, отговорността на западните страни, основно САЩ и Франция, и тяхната външна политика. В доктрината „Realpolitik" икономическите и геополитическите интереси са по-важни от законите и етиката. Това създава нестабилност в региона, която води до хаос и насилие. Режисьорът Алваро Лонгория фокусира вниманието върху Западна Сахара – последната според ООН африканска колония, която е на прага на война. Бардем повежда зрителите по лъкатушещите пътеки на дипломацията към горчивата реалност, за да покаже как се стига до подобна ситуация и как може да се предотврати следващата война в Африка. Кинотворбата е динамична комбинация от екшън, интервюта и архивни фотографии. Филмът изследва миналото, за да се погледне в бъдещето. Двукратно получава признанието за най-добър документален филм - на Испанската гилдия на сценаристите '13 и наградите Гоя '13.
„Електро Москва" („Electro Moscow", Австрия, 2013) на режисьорите Елена Тихонова и Доминик Шприцендорфер е своеобразна електронна приказка за изобретателния дух на свободомислещия човек зад желязната завеса... и отвъд нея, документално есе за съветската електронна епоха и последиците от нея. Историята започва с разказ за създателя на първия електронен музикален инструмент в света – физика и музиканта Лев Термен, който работи в лабораторията на КГБ. Филмът представя още куп невероятни изобретения от архивите на службите за сигурност, вторичен продукт от развихрилата се военна индустрия. Документалната кинотворба проследява историята на съветската електронна музика и аналоговите синтезатори, създадени от бракувани части във военните заводи. Тези музикални инструменти трудно могат да се използват според предназначението си, заради тяхната непредсказуемост и неуправляемост. Но именно в това се крие невероятния им чар и това е, което кара музикантите да търсят ново звучене и нов ритъм в изкуството. Историята на електронната музика и съветските синтезатори е алегория за живота на много талантливи хора в Русия, творили не благодарение, а въпреки политическата система в страната.
Получилият международно признание „Акт на убийство" („The Act of Killing", Дания-Норвегия-Великобритания-Финландия, 2013,) на Джошуа Опенхаймър е изумително оригинален документален разказ, стряскаща халюцинация и разтърсващо пътешествие в шокиращата баналност на злото. Филмът получи номинации за Оскар и Независим дух, BAFTA за най-добър документален филм, беше определен като най-добър документален филм на Азиа Пасифик '13, в Берлин '13, както и на Европейските филмови награди'13.
Джошуа Опенхаймър отива в Индонезия, за да намери оцелели жертви на Отрядите на смъртта от 60-те години, които са готови да говорят пред камера. Страхът спира много от тях, ала има и такива, които нямат нищо против да разкажат историите си от онова време – той открива бившите лидери на Отрядите. Ануар Конго и други паравоенни гангстери избиват над един милион предполагаеми комунисти и въпреки това се смятат за герои. Като фенове на холивудските филми, тези непокаяли се убийци не само си припомнят миналото, но и участват във възстановки на престъпленията, които включват похвати от жанра „noir". Докато Ануар припомня действията си пред камерата, постепенно настъпват изненадващи обрати. Проличава тежестта на историята и фасадата на геноцида като „патриотична борба" започва да се разпада.
След като са изгледали предварителен вариант на филма, режисьорите Еръл Морис и Вернер Херцог се наемат да помогнат за завършването му. „Не съм гледал толкова силен, сюрреалистичен и страховит филм от поне едно десетилетие... Безпрецедентно явление в историята на киното", коментира Херцог.
През 1999 г. крал Джигме Вангчук налага използването на телевизия и интернет в слаборазвитата държава Бутан, уверявайки народа, че бързото развитие е синоним на „огромно национално щастие" за страната – определение, което самият той е измислил. „Щастие" („Happiness", Финландия-Франция-Бутан, 2013) на режисьора Томас Балмес започва в края на този процес, когато Лая, последното закътано в хималайското кралство село, се сдобива с пътна инфраструктура, електричество и кабелна телевизия. По време на тридневно пътешествие от Лая до процъфтяващата столица Тхимпху виждаме разтърсващата промяна през очите на 8-годишен монах, който няма търпение да замени молитвите с телевизор. В столицата момчето за първи път се сблъсква с коли, тоалетни, разноцветни светлини и куп други неща от модерния живот.
На кинофестивала в Сънданс'14 филмът получава наградата за операторско майсторство и номинация за Голямата награда на журито за документален филм.
В „Не ме напускай" („Ne me quitte pas", Холандия-Белгия, 2013) на Сабине Любе Бакър и Нилс ван Коeворден фламандецът Боб и валонецът Марсел се срещат сред пустите гори и полета на Валония, френскоговорящата част на Белгия. В началото всичко е мрачно, празно и сиво – точно така, както се чувстват двамата мъже. Виждайки как животът им изтича между пръстите, те се оказват заедно, за да споделят мъката и нощите, потънали в алкохол. Боб е загубил приятелката си и пие ром като вода. Марсел е разбит, в процес на развод, и дави мъката си в литри бира. Въпреки че заедно успяват да внесат чувство за хумор в мрачния си живот, в крайна сметка разговорите им винаги завършват с обсъждане на самоубийство.
Тази изключителна история от трогателни и тъжни, смешни и много болезнени моменти, е метафора за провинциална Белгия, чиято съдба твърде напомня съдбите на двамата герои.
„Живот почти прекрасен" (България-Белгия, 2013) на Светослав Драганов е портрет на трима братя, произхождащи от сложна социална среда, и тяхната баба. Най-големият брат Александър се стреми към върховете в професионалното фризьорство. Вторият брат – Божидар, се е оттеглил в манастир, за да избяга от суетата на светския живот, но признава, че му е трудно да спазва обетите. Най-малкият - Джими, бивш барман и ценител на женската красота, заминава за Белгия, за да се ожени за приятелката си. Връзката между тримата е баба им, която разказва историята за нелекото им детство и покойната им майка. Приликите между братята се изчерпват с общото им второ име – Лилиеви, името на майка им. Понякога животът е жесток към тях, но те го смятат за прекрасен, а щастието e на една надежда разстояние. Филмът е удостоен с наградата на критиката на кинофестивала „Златен Ритон 2013" в Пловдив и участва в конкурсната програма на фестивала IDFA в Амстердам.
„Последните черноморски пирати" на режисьора Светослав Стоянов вече има няколко международни признания - наградата на ФИПРЕССИ в Краков '13; Почетен диплом от UnderhillFest, Черна гора '13; голямата награда за най-добър документален филм в Ереван '13; най-добър документален филм на Let's CEE МФФ, Виена'13. Сценарист на филма е Ваня Райнова, продуцент - Мартичка Божилова. Филмът участва в два конкурса на 18-ия София Филм Фест – за документални и за балкански филми.
Последните черноморски пирати преживяват с неясни средства на недостъпен плаж и плуват в алкохолни пари и тестостерон. Вече 20 години Капитан Иван-Джака и неговият екипаж търсят съкровището, скрито в залива на Карадере. Но те не са сами. Някой друг е надушил съкровището. Когато новините за неизбежния сблъсък достигат пиратския оазис, той започва да се разпада. Съмнения разяждат доверието, конфликти тлеят, напрежението ескалира. Така се ражда една съвременна трагикомедия за съкровищата, които търсим, и тези, които намираме.
В „Нежни терористи" („Velvet Terrorists", Словакия-Чехия-Хърватия, 2013) Павол Пекарчик, Иван Остроховски и Петер Керекес разказват за копнежа на трима мъже да станат герои. През 80-те години на ХХ век те решават да се изправят срещу комунистическия режим в Чехословакия. И тримата са осъдени за тероризъм, въпреки че нито един от тях не е убил или наранил човек. Една нощ преди първомайските тържества Стано планира да взриви трибуната, на която ще се качат видни комунистически величия. Но полицаите го арестуват пиян, препъващ се около сцената с торба, пълна с експлозиви. След това той прекарва 5 години в затвора. Феро иска да убие президента Густав Хусак, но не успява да осъществи контакт с ЦРУ, тъй като не го вземат насериозно. Полицаите намират експлозивите и скритото му оръжие и Феро е осъден на 14 години затвор. Владимир пък взривява 53 табла на Комунистическата партия и прекарва в затвора повече от 4 години.
Това са три истории за тънката граница между съпротивата и престъплението, решителността и шанса, миналото и настоящето, фантазията и реалността. Взривове, стрелба, терористична подготовка. И зад всичко това стои желанието за любов. Филмът е отличен с наградата FEDEORA и получава номинация в конкурса „На Изток от Запад" на фестивала в Карлови Вари'13.
„Тръбата" („Pipeline", Русия-Германия-Чехия, 2013) на Виталий Мански е филм за модерна Европа или по-точно за двете й крайности. Киноразказ за Европа, която се простира от пустеещите земи и безкрайните зими на Сибир до гостоприемния Бискайски залив - места, където самите закони на природата оформят коренно различно човешко съществуване. Какво общо може да имат толкова различни места? Свързва ги тръбопроводът „Западен Сибир – Западна Европа", който не само е съединил, но и неразривно сродил „тази" Русия с „онази" Европа. Тръбопроводът доставя газ от Сибир към Европа и е основият източник на средства за страната. По дължината на тръбата живеят хора, които работят за процъфтяването на газовата индустрия. Добре ли живеят?! Виталий Мански пропътува разстоянието по дължината на цялата тръба – от Уренгой до Кьолн, за да сравни живота в сибирския хинтерланд с този на средностатическия бюргер.
Филмът печели наградите за най-добра режисура и на гилдията на филмовите критици на открития руски фестивал „Кинотавър", наградата за най-добър източно-европейски документален филм на Лайпцигския кинофестивал, приза за най-добър документален филм на фестивала в Карлови Вари, както и специален диплом за операторско майсторство и номинация за Виталий Мански в Лондон.
„Специални нужди" („The Special Need", 2013) на режисьора Карло Зорати е продукция на Германия, Италия, Австрия и Франция. Документалният разказ проследява историята на 29-годишният Еней, който е „супер-хипер-мега умен и хубав", но също така е аутист. Той никога не е правил секс, но силно го желае, а и няма физически проблем, който да му попречи. За съжаление, в Италия няма законно решение на проблема му, така че Еней потегля на пътешествие с приятелите си Карло и Алекс. Тримата първо посещават австрийски публичен дом, след това швейцарска „секс асистентка" и накрая решават да отидат в Хамбург, където има група немски проститутки, работещи с клиенти инвалиди. Пътуването в търсене на секс скоро разкрива най-личните емоции на Еней и кара двамата му приятели да преосмислят собствените си представи за любов, приятелство и свобода.
„Късмет" („Kismet", 2013) е международна документална копродукция между Кипър, Гърция, България, Хърватия и Обединени арабски емирства, която предизвиква голям интерес на Международния фестивал на документалното кино IDFA в Амстердам през 2013 година, където бе показан в конкурсната програма. Продуцент от българска страна е Мартичка Божилова, „Агитпроп". Турските сапунени опери са невероятно популярни - и то не само в Турция. Навсякъде в Близкия изток, Северна Африка, Балканите и Азия, милиони зрители са залепени телевизора да дебнат всеки епизод от поредната турска сапунка. Турските градове, използвани като места в тези сериали, са се превърнали в туристически атракции. „Късмет" е сбор от интервюта със звезди, режисьори, сценаристи и с коментари на социолози, наети да правят портретите на верните фенове - повечето от тях жени - от Абу Даби, през Кайро, Атина, Мостар, София и Истанбул. Сапунените истории са жанр, който надхвърля културните и религиозни граници, както и техните почитатели ги възприемат като нещо повече от временно бягство от тяхната социална реалност. Наред с илюстративните сцени от сериала, документалният филм „Късмет" разказва и личната история на една жена, която следвайки по стъпките на свята героиня, решава да се бори за правата си, и в крайна сметка да се освободи от потиснатия живот.
За първи път SIEMENS осигуряват наградата и подкрепят Документалния конкурс на София Филм Фест. „Радваме се, че имаме възможност да бъдем партньори на най-стойностния филмов фестивал в България", заяви главният изпълнителен директор на Siemens България – Боряна Манолова, във връзка със сътрудничеството със София Филм Фест. „Избрахме да подкрепим категорията Документално кино, тъй като този жанр търси отговори на теми, които ни вълнуват. Подобен е и нашият подход - Siemens има богато портфолио в областите Енергетика, Индустрия, Здравеопазване и градска инфраструктура, като се стремим да дадем решения на глобалните предизвикателства като урбанизацията, промените в климата, демографската промяна и глобализацията", отбелязва г-жа Манолова.
Членовете на журито през 2014 година са режисьорът Костадин Бонев, фестивалната селекционерка и режисьор Рада Шешич и режисьорката и видеоартист Алба Сотора.
Костадин Бонев е български режисьор и сценарист. Роден е в град Трявна на 9 януари 1951 година. През 1980 г. завършва театрознание във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов". През 1990 г. специализира кино и телевизионна режисура.
Костадин Бонев прави своя дебют в документалното кино през 1984 година. Режисьор на игралните филми „Подгряване на вчерашния обед" (2002) и „Военен кореспондент" (2008) и на документалните „Ловци на сънища" (1990), „Писма до Долната земя" (1994), „Под облак" (1997), „Търпението на камъка" (1998), „Корабите са пълни" (2005), „Европолис, градът на Делтата" (2009) и др. Носител е на много национални и международни награди, между които Grand Prix „Кентавър" през 1995 г. за „Писма до долната земя" , Prix Europa Willy Brandt prize за „Търпението на камъка", Специалната награда на журито в Мюнхен за същия филм, Специалната награда на Киноконцерна Мосфилм за „Военен кореспондент" и др. Носител е на „Златна ракла" за „Илия Бешков - Човекът, който се превърна в рисунка", на „Златен Ритон" за „Европолис - Градът на Делтата", Official Best of Fest Award в Сиатъл, Grand Prix във Фрайщадт, Австрия и Волоколамск, Русия, Почетен диплом от Los Angeles Reel Film Festival за същия филм.
Алба Сотора е филмов режисьор и видео артист, която живее и работи в Барселона. Автор е на игралните документални филми „Unveiled Views", „Qatar The Race" и „Family War Games". Творбите ù като видео артист са показвани в художествени галерии и центрове за съвременно изкуство в Барселона, Берлин и Сеул. Алба е продуцент на крос-медийния проект „Arros Movie" и е организатор на първите три издания на испанския форум за краудфъндинг (Барселона-Мадрид-Билбао).
Рада Шешич е фестивален селекционер, преподавател по кино, критик и режисьор. Родена е в Хърватска през 1957 година и в началото на войната в бивша Югославия заминава за Холандия, където преподава история на индийското и на балканското кино. Рада Шешич в момента живее в Холандия. Тя е свързана с двата най-големи филмови фестивали в Холандия - Международния документален фестивал в Амстердам IDFA и Международния филмов фестивал в Ротердам. Тя участва в подбора, развитието на проектите и разпределението на средствата в организацията на Амстердамския фестивал. В Ротердам тя работи като съветник по програмата южноазиатско кино и участва в комисията за избор на фестивалите, участващи във фонда „Хуберт Балс". Вече повече от десетилетие Шешич е селекционер на филмите за документалния конкурс на кинофестивала в Сараево. Била е куратор за индийско съвременно кино за няколко големи европейски филмови фестивали като форумите за документално кино в Амстердам, Ротердам, Док - Лайпциг, Загреб Докс, Международен документален фестивал в Белград, анимация и късометражни филми за ANIMAFEST в Загреб. Рада Шешич е и артистичен директор на един съвсем нов фестивал „Източни съседи" (Eastern Neighbours), който се фокусира върху европейското кино извън ЕС и се провежда в Хага.
В продължение на няколко години тя е и гост-лектор в Университета на Амстердам и Холандския институт за кино образование (NIF). Като режисьор Рада Шешич има реализриани четири филма „Room without A View" (1997) , „Soske" (2002) , „In a Whitest Solitude" (2001), представен на 7-ия СФФ, и „The Way School" (2007 г.). Нейните филми са били прожектирани на няколко фестивала, както и са представяни в MoMA , Ню Йорк.
