В разгара на предизборната кампания за президентския пост в САЩ един млад автор безуспешно обикаля издателствата, за да предложи ръкописа на своя дебютен трилър. Редакторите умело се измъкват с извиненията “много е остър, много е краен, руши престижа на институциите, в които всеки американец твърдо вярва”. Авторът е Винс Флин, а романът - “Крайни мерки”. Година по-късно авторитетното издателство “Покет Букс” купува правата за публикуване, организира мощна рекламна кампания и тиражът е 700 хиляди екземпляра. Седмица след излизането си “Крайни мерки” попада на трета позиция в класацията за най-продавани книги. Такава е звездната участ и на последвалите политически трилъри с името на Винс Флин. С неповторим усет към драматичното напрежение Винс Флин притиска до стената американската политическа система и не се свени да направи дисекция на структурата и начина на работа на политическите институции. Публиката го обожава заради прецизно изпипаните детайли в съдържанието на книгите, но според критиците Флин руши престижа на ЦРУ и ФБР. Заради съдържащата се класифицирана информация в един от романите му, книгите му са наблюдавани под лупа от високопоставени държавни служители. Kралят на големите политически интриги е познат на българските читатели още с романите „Власт”, „Мръсни афери”, „Лиценз за убиване”, „Измяната”, „Врагът сред нас”. Сред политическите му трилъри значимо място заема и новата му книга „В случай на опасност“. В романа ЦРУ е по следите на нова терористична група с опасен и вманиачен водач. Винс Флин използва своите познания в областта на разузнаването и военното дело, за да представи изключително реалистична картина на събитията. Неш се облегна с две ръце на масата и погледна деветте мъже и жени, които бяха дошли да го съдят. Единственото хубаво беше, че шестима от членовете на комисията не си бяха дали труда да дойдат – десет, ако добавеше и четиримата почетни членове, бивши сенатори със специален статут, участващи в работата на по-важните комисии. Неш беше сигурен, че ако бяха на пресконференцията в стая 216, щяха да позират пред камерите, за да покажат на избирателите си колко усърдно работят за тях. Да гъделичкат ненаситното си самолюбие. Сега обаче бяха тук, в Камерата, една от най-охраняваните, ако не и най-охраняваната зала на Капитолия. Тук нямаше златен герб или надпис, известяващ посетителя, че това е сборното място на Комисията по разузнаване. Имаше само две букви и три цифри – СХ 219. СХ означаваше “сградата Харт”, а 219 беше деветнайсета стая на втория етаж. Цялото помещение бе облицовано със стомана, която спираше всички електромагнитни лъчения, влизащи или излизащи от стаята. Допускаха се само помощният персонал, все стари служители на Капитолия, членовете на комисията, само най-старите и опитни техни съветници и онези, които бяха повикани за разпит или инструктаж. Самата зала се състоеше от няколко по-малки помещения за индивидуални срещи и едно по-голямо, където се събираше цялата комисия. Мобилни телефони, фотоапарати и записващи устройства се събираха на вратата. Всичко казано в СХ 219 оставаше там, но това правило все по-често се нарушаваше. Неш не подозираше персонала, обслужващ комисията, а нейните членове. Макар че някои спазваха правилата, той и колегите му имаха чувството, че поне половината членове на комисията редовно изнасят поверителна информация. В някои случаи ставаше неволно. Работата на повечето политици бе да говорят пред различни групи от хора ден след ден. Когато приказва толкова много, човек забравя какво е позволено и какво не бива да казва. Най-опасни обаче бяха сенаторите с влияние в собствените си партии. Те страдаха от параноя, живееха с фикс-идеята, че опонентите им искат да ги унищожат и затова смятаха за допустимо да издават секретна информация, ако с това ще уронят престижа на противника. В друго историческо време тези търговци на влияние щяха да отиват на бесилото или нещо по-лошо, но във великата демокрация тази затворена в себе си каста се мобилизираше и защитаваше. Те виждаха в противниците си същите слабости, които наблюдаваха у себе си, затова, ако в този затворен клуб на избраници избухнеше скандал, те загърбваха противоречията си и измъкваха колегите си. Но пази Боже някой друг да сгази лука! Неш се радваше, че О’Браян реши да дойде. Никой не го признаваше, но Майк знаеше, че колегите му се тревожат, че отива неподготвен, и се опасяваха да не изпусне нервите си пред комисията. И с пълно право, защото не бяха минали и двайсет минути, а той вече беше отвратен. От деветте присъстващи сенатори само двама можеха да се смятат привърженици на ЦРУ. Шестима бяха твърди противници на Управлението, а от шестимата независими сенатори в комисията само един присъстваше. Това беше изненадващо. Те не искаха да слушат кавги и заплахи. Умерените сенатори щяха да дойдат по-късно и да прочетат стенограмите или да бъдат информирани от помощния персонал. Освен ако някой не разполагаше с уличаваща информация, днес нищо съществено нямаше да се случи. Такава беше тяхната игра. Сенаторите се интересуваха от истината. Някои искаха да я знаят, други – не, но всички питаха за нея. О’Браян и Неш щяха да ги гледат в очите и да ги лъжат, отговаряйки на въпроси, зададени по девет различни начина. Това беше зоната на здрача, която преди единайсти септември се бе стопила почти до нулата, но след това беше нараснала неимоверно. Военните бяха предприели тактиката “не чул и не видял”, а сега разузнавателните служби следваха принципа “Питайте, пък ние няма да ви кажем”. Поне докато медиите не надушеха нещо. Тогава за пореден път се разиграваше знаменитата сцена от “Казабланка”: “Шокиран съм, че тук се играе хазарт.” – Господин Неш, някои членове на комисията смятат, че в миналото не сте били съвсем искрен с нас. Той погледна сенатора от Върмонт, който беше задал въпроса. Това бе може би най-големият издайник на секретна информация. – Това въпрос ли е или твърдение, господине? – И двете. Сенаторът му се усмихна, сякаш искаше да го изяде за закуска. Неш с удоволствие би им казал, че ги е лъгал, че са знаели, че ги лъже, че са искали да ги излъже, защото така ги спасяваше от отговорност, но не бяха такива правилата на тази игра. Неговата работа беше да лъже, да разкрива терористични мрежи и да пази Америка. Имайки това предвид, защо трябваше да казва истината пред комисия от политици, които многократно са доказвали, че за да спасят постовете си са готови да издадат всяка тайна? Разбира се, той не издаде мислите си. Вместо това се обърна към сенатора и с любезен тон каза: – Господине, ако имате по-конкретен въпрос, с удоволствие ще отговоря на него. – Моят уважаван колега е твърде възпитан, за да каже направо, че ви смята за лъжец. Неколцина членове на комисията замърмориха неодобрително заради тона на сенаторката от Мисури. Неш погледна Барбара Лонсдейл. Беше хубава жена с големи кафяви очи и фин нос. Винаги се обличаше модерно и много се гордееше с външния си вид. В момента тези красиви очи бяха втренчени в него и съвършено очертаните й устни бяха леко повдигнати нагоре. Изглеждаше доволна, че е нарушила любезния тон на заседанието. Когато присъстващите се поуспокоиха, Неш попита: – Госпожо сенатор, а вие смятате ли ме за лъжец? О’Браян го ритна под масата. – Аз съм предпазлив човек, господин Неш, затова ще подбера внимателно думите си. Аз съм един от членовете на комисията, които смятат, че не бяхте съвсем искрен с нас. – С други думи, мислите, че съм ви излъгал? – Ако така предпочитате да се изразявате, нямам нищо против. – Госпожо, уверявам ви, че информацията във “Вашингтон Поуст” е абсолютно неточна. Защо му е на ЦРУ да започва операция, която очевидно не е в правомощията ни? – Очевадно не е в правомощията ви. Тя е противозаконна и ви гарантирам, че ако открия, че някой от двама ви ме е излъгал, за което имам силни подозрения, ще се постарая да прекарате колкото е възможно по-голяма част от живота си зад решетките. – Защо обвинявате тези хора заради една вестникарска статия, която показва очевидна враждебност към ЦРУ? Някой може ли да отговори на този въпрос? Това беше сенатор Гейл Кендрик от Вирджиния. Двете с Лонсдейл не се понасяха, въпреки че бяха от една партия. Кендрик беше достатъчно умна да разбере, че едни от най-крупните работодатели в щата й са ЦРУ и сродните му агенции в сферата на държавната сигурност. Знаеше също, че ако има ново нападение, то по-вероятно ще засегне нейните избиратели, а не жителите на Мисури. – Установила съм – отговори Лонсдейл, – че вестниците като “Поуст” обикновено са първите, които научават такива новини. – Съжалявам, не съм в сената толкова отдавна колкото вас, но се отнасям с малко по-голямо подозрение към вестникарските писания. – Също от опит знам – авторитетно добави Лонсдейл, – че “Поуст” рядко публикува информация от непроверени източници. – Източниците също могат да лъжат. Ако се доверяваме на всичко, което пише “Поуст”, би трябвало да повярваме, че спите с десетина от най-влиятелните мъже във Вашингтон. Сега Неш подритна О’Браян под масата. Наведе се към него и прошепна: – Гледай сега майтап. Кендрик не отстъпваше по елегантност на Лонсдейл, но беше с десет години по-млада и имаше щастлив брак или поне така го представяше. От киселата физиономия на Лонсдейл стана повече от ясно, че ударът на съперничката й е попаднал в целта. Преди да се стигне до развръзка обаче, Ралф Уосън, шефът на екипа на Лонсдейл, влезе и прошепна нещо на ухото на началничката си. След кратък разговор тя се изправи и двамата излязоха. Преди Неш да си помисли нещо, младшият сенатор от Кентъки му зададе въпрос.