Ваня Манолова Невероятни са. Развили са цяла антивирусна програма. Вирус е фалшът. Надушват го във всичко, с което се занимават във фолклорния си ансамбъл”Леб и вино”-танци, песни, свирня на гайда, тамбура, тарамбука, кавал, кемене, тъпан, сворче и двоянка, възстановяват стари народни събори, рисуват икони, тъкат килими...Правят всичко наобратно-тоест връщат го на мястото. Там, където е било и е давало онази мая на живота, която се нарича порядък. Да станеш рано, да се трудиш по 14 часа на ден, но и да не пропуснеш Деня за Господа Исус Христос. С две думи - да си на хорото. Но не да награбиш момата преди още да и знаеш името. А да се хванеш до нея. И за да не я скверниш - да се държите за ръцете, но през кърпа. “Представяте ли си каква почтеност”-диви се Елена, притихнала пред разказа на поредната баба на едно от албумните села в Пиринско, Габрене, Спатово, Никуден или някое друго. За които е без никакво значение дали са излезли от картата. Важното е, че са влезли в душите им. И са ги спасили от блудкавото чувство на менте марка, която е лепната върху всичките ни сцени - изкуство, любов, политиката. Сцени без любов. Ден-два с Елена, която тъче на бабиния стан и боядисва килимите си с естествени багрила от брош, риган, орехова шума и с Яне, който диша чрез гайдата си сред Пирин, Малашевската планина, Беласица и Огражден и ти става мъчно за себе си, за позагубеното време. Не че песните, които пеят са непознати. Чували сме. Нещо повече, “Отредили сме им почетно място в чекмеджетата на БАН” шегува се Яне. Но знае, че това е сбъркана съдба на песните. Те са за да се пеят, не да отлежават. И затова, когато Яне и Елена чуят песента да живее с малки различия по селата-тръгват по дирята и. Така стигнали до с. Габрене и неговата”Пасла мома”, а намерили същата песен и в с.Махалата и с.Игралище. Като се налувували хубаво , събрали живите народни “изкуствоведи” на двугласното пеене, а и всички стари и млади, жадни да ги чуят и запеят - на събор. Гвоздеи на програмата на съборите в с.Спатово са конкурсите”Селски обед”и “Убава мома” / задължително негримирана/. За тях съборът е болница, където може да се прихване традиция-нещо като ваксина срещу смъртна болест. “Сега болните са много, включително и психиатри”, подсеща ме Яне. “Пълно е с млади хора на по 20-25 години, които по цял ден “сноват” из улиците и пресновават... живота си.Объркват нишката”. “И ние сновем”,намесва се Елена. - “Но това е друго. И да начешеш вълната, няма да можеш да тъчеш, ако не си насновал. За 50 метра си отиват 7 часа. Стотици са нишките, а една да объркаш-няма да можеш да сложиш основата на стана. Намотаваш преждата между коловете и почваш стъпките”. Сега се сещам защо има общи имена на хората и видовете сплитка, например танца “лито” или “четворка”. Всичко е в мозайка, която Елена и Яне се опитват да съберат. Той-без специално музикално образование. Тя-с дипломата си по текстил от Художествената академия-”Откровението на Йоан” и „Текстил и пана”. Двамата - със свое откровение: във фолклора трябва да си съучастник, да създаваш. Обратно на гибелното “ускорение” на човечеството днес-да си задоволява потребностите само чрез гледане. Живеем във ерата на зяпачите, съжаляват на глас. Какви ли не измислени приказки се вплитат в днешните пърфоманси. И изместени стойности. “А старите песни възпяват действителни случки. Много е просто-от работа не е имало време за поезия. Но реалността е била прекалено красива и каквато си е–е ставала за песен”, обясняват ми. “Ето това е разликата между измислената и истинската сцена днес. Между автентичния фолклор, в който важното е да не усукваш нишката и модерното разбиране за обработен фолклор, на който японците се възхищават, но аз не разбирам за какво става дума, понеже се пее на 7-8 гласа”-шегува се Яне. Най-им е смешно като отидат някъде да пеят и ги обяват-автентичен фолклор на Яне и Елена Каменарови от “Леб и вино”. И всички очакват на сцената - стари и пожълтели баби “Как да им обясня, че автентичното не е непременно с паяжина от миналото. Че то е здрав порядък, код за душевна хигиена. Че може да си с интернет в офиса и пак да имаш автентично мислене и настройка”-пита Яне. Наскоро са гостували във Волгоград,там хората ясно са разграничават изворното от фолклорното. Имат си и катедра-автентичен казашки фолклор. И Яне е „завършил” такава катедра. “Професор” му е Дядо Стефан , от Дългио рид. Той е научил Яне как да си прави гайда без електричество. Двама,трима са такива в района. “Ако някой знае откога е гайдата и двугласното пеене, да ми се обади”, шегува се Яне. А и не само те. И кавала, и двоянката. Как според вас се е правела гайдурката на гайдата преди 200 години, когато не е имало ток? Гърлото на гайдата се нарича писка, дялка се от тръстика и ако е пластмасова-звучи все по един и същи начин, независимо каква струя влиза, какво е времето. Представи си, говориш с човек от мрамор-красив е, здрав е ,но не е жив. Пластмасовата писка не улавя струята на живота. Така е и при фолклорната фарисейщина-.обработваш, събираш, пееш, говориш за фолклор, но живата му сила не влиза в теб, защото сам не го запяваш в съхранения му вид. А в Елена и Яне я има тази сила. Затова се е случвало да работят по 14 часа на ден. Обикалят селата, учат младежи от Сандански и околните села на автентични танци, подаряват изрисувани от тях икони на църквата в с.Спатово, тъкат и сноват в Пиринско. Демонтстрират без да умуват как живота и сцената могат да се слеят. Затова съдбата им изглежда като приказка. Също като разказа им за Дядо Стефан, когото баба Велика чула да свири на гайда от отсрещния рид и си казала: ”Тоя как свири на гайда-аз съм само за него”. Това е то-гайдата ме намери. “Ами то и при нас стана същото”, съзира връзката Елена. –“ Бяхме се запознали преди 15 години. И забравили. Яне е роден в Украйна, но си живееше тук, в Пиринско. Аз учех в София. Срещнахме се отново в Пирин, на огън-на 2000 м. височина. Аз пеех с моите приятели, той-с неговите. И реших да видя кое е това момче, което толкова хубаво пее”. Оттогава не само пеят и свирят заедно. Но са прекрасно християнско семейство-вече трима, с малкия Александър. Делят “Леб и вино”.