Проф. Иван Стоянов, бивш ректор на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, е един от най-задълбочените изследователи на Българското възраждане. В неговите последни произведения отчетливо се проявява стремежът да се даде нов, обективен прочит на съществуващите исторически свидетелства. Особено интересна в това отношение е книгата „Любен Каравелов – нови щрихи към живота и дейността му”. Разкритията, които проф. Стоянов извършва по отношение мотивите и дейността на една от водещите фигури в българското национално-революционно движение – Л. Каравелов, ни дават възможност да погледнем политическите процеси от онази епоха с може би не толкова романтичен, но затова пък по- логичен поглед. Самата фигура на Каравелов изпъква пред нас в нова светлина – на политик реалист, добре познаващ механизмите на голямата политика, стремящ се с далеч не утопични средства към така въжделената от неговото поколение цел – освобождението на България. Наличните засега документи не дават възможност да се разкрият изцяло много страни от живота на Каравелов, но за напускането на Русия и заминаването му за Балканите той се подготвя много преди 1867 г. Писмата му от 29 септември 1862 г., от 28 август 1863 г. и двете писма от 7 октомври същата година са ярки доказателства за това. Според М. Димитров писмото от 29 септември 1862 г. е адресирано до Егор П. Ковалевски и с него Л. Каравелов отново прави опит да се добере до военна кариера. В действителност писмото е до неизвестен адресат и се съхранява в Архива на външната политика на Руската империя, фонд. „Славянски стол”– там, където са и писмата от 28 август и едното от 7 октомври 1863 г. Съвсем логично е, след като за последните две писма се допуска с основание, че са до Н. П. Игнатиев, първото писмо също да е насочено към този адресат. За това говори не само местосъхранението му, което безспорно е важен аргумент, но и самото съдържание. Текстът му е кратък, но носи изключително важна информация: “Ваше Превъзходителство! Не намирам думи да изразя моята искрена благодарност към Ваше Превъзходителство за оказаната от Вас ласка и прием, но това ми дава смелост да се обърна отново към Ваше Превъзходителство с най-покорна молба да напомните на Господин Военния Министър относно моето определение. Надявам се на Вас, като на напредничав руски човек, привърженик на истината и доброжелател на нашето славянско семейство. Ваше Превъзходителство! Моята цел Ви е известна, към тази цел аз се стремя и бих желал да я достигна, а да я достигна мога само с милостивото ходатайство на Ваше Превъзходителство! Бъдете уверени, че Вашето ходатайство ще остане вечно в моята памят. Имам чест да очаквам най-милостива резолюция от Ваше Превъзходителство, покорен слуга българин, Любен Каравелов, 1862, 29 септември. Жителството ми е: На Тверска в Петербургском подворье №15” Съдържанието на писмото доказва категорично, че то е отправено до Н. П. Игнатиев, директор на Азиатския департамент. В писмото няма и намек за нов опит на Каравелов да бъде допуснат до военна кариера. Ако през есента на 1857 г. той получава отказ на желанието си да попадне във военното училище поради несъответстваща възраст, през 1862 г. – т.е. пет години по-късно, той едва ли би могъл и да помисли за възстановяване на подобно желание. Но в писмото Каравелов наистина моли Игнатиев за ходатайство пред военния министър относно неговото “определение”. Какво е това “определение” е трудно да се каже, но явно българинът иска благоволението на ръководителя на военното ведомство за изпълняване на определена задача. За това говорят думите му: ”Моята цел Ви е известна, към тази цел аз се стремя и бих желал да я достигна, а да я достигна мога само с милостивото ходатайство на Ваше Превъзходителство!” Разбира се, тук би могло да се допусне, че целта, за която говори Каравелов, е да се бори за свободата на своя народ и изобщо на южните славяни, но за изпълнението на тази цел не е необходимо нито “определението “ на военния министър, нито ходатайството на Игнатиев, ако приемем, че той е “превъзходителството”, до което е изпратено писмото. Освен това Каравелов отбелязва в началото, че се е срещнал с адресата и е възхитен от оказаните “ласка и прием”. Явно в случая става въпрос за някаква задача, която той е готов да поеме, но за която трябва да се получи благоволението на военния министър. Каква точно е тази задача, е трудно да се каже, но това в никакъв случай не е втори опит от негова страна за започване на военна кариера. През лятото на следващата, 1863-та, година Л. Каравелов вече моли Н. П. Игнатиев за средства, за да замине за България. В писмото му от 28 август 1863 г. има една подробност, която е пропусната от изследователите, занимаващи се с този проблем. В това писмо българинът изрично подчертава: „В 1858 година аз пристигнах в Русия с цел да получа образование, след което да употребя своите сили в полза на скъпата ми родина”. По-нататък отбелязва, че в продължение на пет години, т.е. до 1863 г., когато изпраща писмото, той написал и публикувал редица съчинения. Следователно посочването на годината 1858 не може да се смята за неволна грешка от негова страна. Той във всички случаи е знаел, че отива в Русия през юни 1857 г. и че в момента, в който отправя коментираното писмо, неговият престой там е шест години и два месеца, а не пет години. Че Каравелов не е забравил годината, в която пристига в Одеса, свидетелства писмото му до Егор П. Ковалевски от 7 октомври 1863 г., където той изрично посочва: ”В 1857 г. аз пристигнах от България в Русия с цел да получа образование, след което да употребя своите сили в полза на скъпото ми отечество”. Отговорът на въпроса защо Каравелов постъпва така, се крие най-вече в преследваните цели. През есента на 1857 г. той получава отказ на желанието си да попадне в руско военно училище. По това време директор на Азиатския департамент е Егор П. Ковалевски и като такъв той не е могъл да не знае развитието на случая „Каравелов” или най-малкото Каравелов е смятал, че Ковалевски е наясно с коментирания случай. Поради тази причина българинът посочва истинската година на своето пристигане в Русия в писмото си до него. Съвсем различна е ситуацията около Н. П. Игнатиев. Той става директор на Азиатския департамент през 1861 г., т.е. четири години след пристигането на Каравелов в Русия. От 1861 г. императорското правителство има и нов военен министър – граф. Д. А. Милютин, който изобщо не би могъл да има представа за отрицателния отзив отпреди четири години на Военното министерство на молбата на някакъв си османски поданик. Именно благоволението на Милютин търси Каравелов за „определението”, за което става въпрос в писмото му от 29 септември 1862 г. Следователно и двете лица, „атакувани” от българина в преследване на своята цел, която той свързва директно с тяхното благоволение, не са запознати с началната история на руския период от живота на просителя. Най-вероятно това обстоятелство му дава основание да „спести” годината 1857-ма и неблагоприятните отзиви, свързани с опита му за военна кариера. А Каравелов наистина има основание за притеснение от тази 1857 г. Той не се съобразява със заповедта на императора да постъпи като юнкер в армията. Не се съобразява и с писмото на одеският градоначалник, според което, ако нямал средства да се издържа като юнкер, можел да постъпи като стипендиант в едно от руските духовни учебни заведения. При това положение скриването на тези факти е от особена важност, още повече, че позицията на новия военен министър се оказва от решаващо значение за изпълнение на замислената от Каравелов задача. Този тактически ход на българина сработва много добре, което се вижда от резултатите – в разстояние само на пет дни той получава исканата парична помощ и от двете институции – Министерството на външните работи и Комитета на Обществото за подпомагане на нуждаещите се литератори и учени. Изключителната оперативност на Министерството на външните работи, в основата на която най-вероятно стои Н. П. Игнатиев, навежда на мисълта, че Каравелов е получил очакваното „определение” от страна на военния министър, а отпуснатите средства имат да цел да ускорят изпълнението на замисленото от него. Тук трябва да се подчертае още веднъж, че целта на българина е известна и на Игнатиев, и на Милютин, за което той самият свидетелства по категоричен начин. Без наличието на документални свидетелства е трудно да се отговори на въпроса защо Каравелов не се възползва от изключителното благоволение, проявено спрямо него, и дали това наистина е така. Проектът на писмото до Игнатиев, който той изпраща до Погодин за мнение, е от съществено значение за разрешаване на този проблем. Явно през М. П. Погодин преминават всичките му писма, насочени към отговорни фактори и видни личности в обществения и политическия живот на Русия. Това проличава от писмата на Каравелов до Игнатиев от 28 август и 7 октомври 1863 г., от писмото му до Егор П. Ковалевски от 7 октомври 1863 г., до Н. П. Игнатиев от 6 декември 1863 г. Избраната тактика дава добри резултати за момента, но до появата на проекта за писмо до Игнатиев или на самото писмо, а и на други документални материали, хвърлящи светлина върху коментирания епизод, по-нататъшните разсъждения биха имали стойността на словесна еквилибристика. През есента на 1866 г. Каравелов вече е кореспондент на в. „Голос” за Балканите, макар да се намира все още в Русия. За това говорят двете му дописки – едната от 4 септември, а другата – публикувана на 13 ноември 1866 г. И двете кореспонденции имат точно указано място на съставяне и отправяне – Белград, и двете са публикувани в „Голос”. Това са наистина важни податки за намеренията на Каравелов. За всички изследователи е ясно, че двата материала са написани, докато българинът все още е в Москва, но ясно е и нещо друго – той се подготвя да отиде не в България, не във Влашко, не в Австрия или където и да е другаде, а точно в Сърбия и още по-точно в Белград. Най-вероятно такъв е ангажиментът, който поема Каравелов към тези, които го изпращат. Ако той имаше каквото и да е по степен намерение да се завърне в България, нищо не би му попречило вместо Белград в дописките или поне в едната да посочи София, Ниш, Русчук, Свищов или някой друг български град, както това прави по-късно, когато вече е в Сърбия. Че Каравелов тръгва за Сърбия, за Белград, макар и по доста обиколен маршрут, свидетелстват и други преки доказателства.