Мануел Васкес Монталбан (1939, Барселона – 2003, Банкок) е испански поет, публицист, журналист и писател с обширни познания в областта на политиката, историята и културата, естет с футболни пристрастия на поддръжник на ФК „Барселона", бохем с леви убеждения, изтънчен кулинар, пътешественик с чувство за хумор, верен поклонник на прелестите и потайностите на родната си Барселона, която наблюдава и описва както никой друг, особено в своите романи от серията с главен герой частният детектив Пепе Карвальо. С „Южни морета" Мануел Васкес Монталбан печели испанския национален приз за литература „Планета" (1979) и Международната награда за криминална литература (1981) в Париж. За поредицата Карвальо в Италия му е присъдена наградата „Реймънд Чандлър", а през 1997 г. получава отличие за Международен отзвук на град Барселона. Монталбан е удостоен и с Националната награда за художествена проза (1991), с Европейска награда за роман (1992), с Националната награда за испанска литература (1995) за цялостното си творчество, както и с наградата „Гринцане Кавур"(2000). ХАЙДЕ ДА ТРЪГВАМЕ! Oх, до сутринта бих си танцувала... Нищо. Сега се отдаваме на по-други танци. Лоли нагъна бузи в усмивка, духна нагоре и разроши бретончето си а ла Оливия Нютън-Джон. Разгорещил си се, май... Супер кефене ще падне тая вечер! Боканегра се изправи на кривите си крака. Галактичният свод на заведението образуваше флуоресцираща дъга над главата му. Попривдигна панталоните си и се запъти с танцова стъпка към бара. Сервитьорите удивително обслужваха почти слепешката в сумрака. На бара, неясно струпани силуети току-изведнъж добиваха очертания на едва пробудени любовни двойки, изплували от кълба вплетени ръце и езици. Боканегра тупна по една от фигурите. Тернеро, мърдай! Със сестра ти си тръгваме. Прекъсна ме, бе копеле! Луничавата вече беше прибрала изплезения си език и се канеше да го ползва за оплакване срещу вмешателството на Боканегра. Ами добре. Щом не ви се вози на кола, вие губите. Кола ли? Слушай, Боканегра, не ми мъти пак главата! Искам да спя спокойно. Бях хвърлил око на един Ситроен СХ – син, страхотен. СХ! Това е друг въпрос. Никога не съм се качвал. СХ – възкликна Луничавата с поглед, зареян в далечни бленувани хоризонти. Май има и вграден телефон дори. Не кола, а правителствен апартамент, братле! И четиримата да чукаме вътре, гумите няма да мръднат. Яко е – захили се Тернеро, – ще взема да звънна на старата да й се изфукам, че таковам в Ситроен СХ! Излезте с Лоли и ме чакайте на ъгъла на картонената фабрика. Боканегра прекоси дансинга под ударите на светлинните откоси. Все тук висиш бе, чичка! Приличаш на пощенска кутия – каза той на портиера отвън. Застани ти тука, пък аз да вляза да купонясвам, а, безделник с безделниците! Я не ми се жалвай! Боканегра почувства закрилата на мрака щом взе да се отдалечава от мигащата осветена табела на дискотеката. Бръкна в десния джоб на панталона, напипа шперца, опрян на тестиса му, погали си го, след което извади ръка и крепко обхвана и намести мъжките си атрибути, сякаш да се увери в здравината им. Спокойно доближи до СХ-а, пъхна шперца и вратата се отвори мазно, с леко отскачане, като врата на сейф. Мирише като между краката на богато маце, помисли си Боканегра. Оле, пури! И плоска метална бутилка уиски – направо върха! Отвори капото. Внимателно, все едно галеше нечии коси, свърза жичките. Затвори капака. Настани се в автомобила. Надигна флакона с уиски. Леко потегли и рязко завъртя волана, за да се чуе свистенето при завоя по близката пряка. През тунел от стари тухлени зидове и паркирани коли, той се озова на ъгъла, където го чакаха Лоли, Тернеро и Луничавата. Лоли потъна на седалката до него, докато трите врати се затвориха с метално прищракване. Друг път да предупреждаваш. Такава кола си е жива беля. Не е за нас. За тебе може да не е. Я ме виж мен какъв съм тузар. Само така, Боканегра!... – засмя се Луничавата откъм задната седалка. Да, ама после аз трябва да ходя да се разправям, като го тикнат в затвора. Нищо, ти си падаш дейно маце. Жесток автомобил! Къде отиваме? Хайде да чукаме, на Валвидрера1. Аз предпочитам в леглото. Друго си е да ти ухае на борче – рече Боканегра и освободи едната си ръка от волана, за да я пъхне в деколтето на Лоли. Не влизай в центъра по „Сан Андрес”, че е пълно с ченгета. Само спокойно. Тия типове надушват напрежението. Какво пушиш бе, Боканегра? Ще се напикаеш нощес. Не си дорасъл за тия пури. Боканегра хвана ръката на Лоли и я сложи на слабините си. А за тази пура дорасъл ли съм? Прасе! Макар и с усмивка, Лоли отдръпна ръка, сякаш бе докоснала електрически кабел. Тернеро се наведе напред и насочи цялото си внимание към маршрута на Боканегра. Не карай към центъра бе, човек! Фрашкано е с патрули. Не се стягай, пич! Не става дума за стягане тука. Терне е прав – рече Луничавата. Ала Боканегра подкара по рамблата2 „Сан Андрес” и от булеварда изскочи на площада на кметството. Мамка ти! Боканегра се усмихна на безсилния укор на Тернеро. Нищо не е станало бе, момче. Всичко е точно. Ето ги на! Лоли беше забелязала полицейската кола, спряна на ъгъла на Общината. Спокойно!... Боканегра вдигна вежди, за да си отпусне физиономията, и с привидно спокойно изражение премина край патрулната кола. Завъртя се килнатата фуражка и лъсна обагрен в жълто профил под уличната лампа, поклащаща се върху изборна табела с призива „Влез с нас в Общината”. Ама че поглед ти хвърли само! Винаги така гледат, все едно им дължиш живота. Следят ни! – извика Луничавата, извърнала глава към задното стъкло. Лявото око на Боканегра се закова в страничното огледало, където ясно се отразяваха жълтите фарове и въртящата се лампа на патрулната кола. Не ти ли казах бе, педераст с педераст, фукльо такъв! Млъквай, Тернеро, че все съм ти разбил физиономията. Мен тия ще ме хванат друг път. Лоли изписка и се вкопчи в ръката на Боканегра, но той я блъсна с лакът и тя се сви, разплакана, до прозореца. А така! Сега пък се разбърза копелето! Спирай де, спри и да бягаме, докато не са взели да стрелят! От светлинни сигнали, полицейската кола премина към звукови. Пращаше откоси от светлина и сиренен вой, за да спре СХ-а. Трябва ми преднина! Боканегра натискаше газта, а светът взе да се приближава застрашително към муцуната на автомобила, като великан из засада. Сви в близката пряка, но се заклещи между наредените отдясно коли и задницата на едно малко автомобилче, която стърчеше отляво на ъгъла. При сблъсъка Лоли си удари лицето в предното стъкло. Боканегра даде заден, но се хласна в нещо, което отвърна с оглушително метално стенание. Едва го чу, ушите му бяха заглъхнали от воя на сирената, а когато успя да влезе правилно по уличката, вече цял трепереше, колата взе да се люшка и да закача паркираните вдясно и ляво автомобили, докато най-сетне воланът блокира в омекналите му ръце. Задните врати се отвориха и Тернеро и Луничавата изскочиха. - Стой! Спрете, да не ви оставим на място! Боканегра чу как стъпките се приближават. Лоли не беше мръднала от седалката си и плачеше истерично, с окървавени уста и нос. Боканегра излезе от колата с вдигнати ръце и когато се изправи, полицаят вече го побутваше. - Дълго ще помниш това си увеселение. Ръцете върху автомобила! Докато го опипваха отвсякъде, Боканегра се поокопити и забеляза, че няколко метра по-нататък същата операция се прилагаше на Тернеро, а Луничавата показваше отворената си чанта пред друго ченге. - Тук има ранено момиче – каза той и посочи към Лоли, която бе излязла от колата и продължаваше да рони сълзи с кръв, опряла задник на патрулния автомобил. Полицаят за миг отклони поглед, за да потърси Лоли, тогава Боканегра го блъсна. Нощта му отвори вратичка и той се втурна през нея и побегна така, че токовете му се удряха в задника, а ръцете не спираха мощно да махат като бутала. Свирки и пак свирки. Ругатни, накъсани от разстоянието. Сви край няколко ъгъла, без да успее да се откъсне от тропота на бягащите си преследвачи. Гълтоците грапав и влажен въздух изгаряха дробовете му. Следваха се преки, ала ни една пролука, където да се мушне. Неочаквано се озова на главната на Сан Андрес и сякаш всички световни прожектори го уловиха как едва запазва равновесие на един крак, докато с другия запира движението си. На няколко метра постовият до караулката пред поделението го изгледа учудено. Боканегра хукна по платното и прекоси осветения булевард с поглед, устремен към незастроените места по посока на „Тринидад”. Имаше нужда да поспре, задушаваше се, коремът му се беше подул болезнено. Стара порта от протрито дърво, разядено от слънце и дъжд, затваряше някакъв обект. Боканегра улови нащърбения горен ръб на вратата, да се набере на мускули. Но ръцете му не издържаха; изпусна се и клекна долу. Отстъпи няколко крачки, засили се и скочи отново. Захвана се борба между клатещото се дърво и катерещото се тяло. Щом усети ръба на портата в слабините си, с решителен тласък се прехвърли. Затъркаля се като денк по някакъв глинест наклон, като се удряше в невидимите камънаци. Поизправи се на колене и осъзна, че се намира в основите на някакъв строеж. Вратата, през която се бе преметнал, стоеше горе на ръба на склона и сякаш го наблюдаваше отвисоко като натрапник. С поглед опипа порутения мрак. Усещаше болка от безбройните удари, които си бе нанесъл слепешката. Потърси някакво кътче, където де се спотаи, в случай че се досетеха да влязат в строежа. И тогава го видя – лежеше с глава опряна на парчета тухла, с облещени очи, които го гледаха, а ръцете му бяха като мраморни раковини, обърнати към небето. Изд. „Колибри“