Емилия Антова Премиерата на постановката "Старицата от Калкута" в Театър 199 се състоя преди няколко месеца, но успях да я видя едва сега, през септември. Ако отворите сайта на театъра, ще прочетете няколко отзива, сред които "това е истинска комедия", "смехът е постоянен", „пиесата е за изкушени естети, чиито потребности би задоволила...“. Дори едното от тях ето как задоволено свършва: "Такова удоволствие отдавна не бяхме изпитвали!" Бързам да кажа, че част от текста на Ханох Левин е наистина оригинален, както и доста провокативен, а също - интелигентски и в стила на крайно черния хумор. На моменти обаче има ефекта на "пренатягане на пружината", което води обикновено до скъсване. Откровените цинизми понякога "вървят" в зависимост от това как са поднесени. И в каква доза. И въпросът тук е за мярката, защото, както отдавна сме разбрали, размерът има значение. И за да покажа, че мога да бъда в стила на цинизма и черния хумор - от прекалено голям размер обикновено боли, а удоволствието изчезва... На мястото на режисьора Явор Гърдев аз бих съкратила (не цензурирала, нямам това предвид) дължината на част от скечовете и те със сигурност ще станат по-силни. А два-три от тях ще махна въобще. Ако режисьорът се чуди кои, бих го посъветвала да изгледа последователно две постановки и там, където смехът на публиката е по-скоро от учтивост или никакъв го няма, а не се чуват и аплаузи, а по-скоро досадни въздишки, ще се ориентира безпогрешно. Според мен за един известен режисьор не би трябвало да е важна само премиерата и светлините на прожекторите, нито пък хвалебствията в стила на клишираната соц. журналистика. Да, много често "Старицата от Калкута" разсмива, но ми направи впечатление, че много по-често се смееха група 18-годишни момичета и момчета, за които голият гъз на един от актьорите и абсурдната история за първа среща между мъж и жена в ресторант, които си говорят само за своите фекалии и техния по-втечнен и по-твърд вид, очевидно е нещо адски забавно. Разликата обаче между 18- и 48-годишните е, че едните се смеят на един показан пръст (както и на идиотщината на света), докато другите - в зависимост от от тяхната интелигентност - това ги натъжава (преди всичко). Между другото тези над 48 могат и да се подсмиват от учтивост, както и да ръкопляскат, но само заради усилието на актьорите. Завидно усилие - безспорен факт. Бързам да похваля женския актьорски екип: блестящата и много секси Снежина Петрова, чудесната Вяра Коларова - комедиен талант! Както и тежките монолози и доброто представяне на Захари Бахаров с много малки изключения. Не съм възторгната от Малин Кръстев. Давам си сметка, че това е труден за отиграване текст, за който се искат енергичност и ентусиазъм, психологически усет и дори доза идиотизъм (защото част от персонажите са идиотски). Но и никой не е казал, че да си звезда в театъра, е лесно. Харесах сценографията на Никола Тороманов - изискано-пестелива, мрачна като цвета на гротескните текстове, по брехтовски лаконична. Музиката на Калин Николов също е в ненатрапчив унисон с режисьорските решения. Ако след всичко написано някой си мисли, че не харесвам режисьорската работа на Явор Гърдев, дълбоко греши. Талантът си е талант дори когато прекалява с провокациите към зрителя. По-скоро не харесвам част от текста на Ханох Левин, който на моменти звучи комплексарски и ни докарва до гадене и позиви за повръщане. Просто се чудя дали Явор Гърдев е длъжен изцяло да се придържа към оригинала, или е предпочел да го направи, за да провокира част от зрителите да усетят в гърлата си своята ранна вечеря. Не мога да допусна, че точно знаков творец като него ще се опита да се включи в кохортата на телевизионните продуценти и режисьори, които ни заливат с уж смешни предавания и профански скечове, в които се говори предимно за цици, чукане, свирки, екскременти, псувни и продажници. Понеже, видите ли, "средният българин" харесвал това. В този смисъл, мисля, среден българин няма. Има средностатистически нашенски простаци. П.П. По-късно след представлението вечерях в изискан италиански ресторант. Ядох мънички октоподи на скара със зехтин и лимон, пих френско червено вино. ("Такова удоволствие отдавна не бях изпитвала...") Бях длъжна да го сторя, защото над сайта на Театър 199 и над краткия текст, представящ "Старицата от Калкута", тече надпис: "За зрители с изискан вкус!" Емилия Антова е журналист от БНР, водещ в програма „Хоризонт“