Появи се книга за театрален директор, вероятно първата у нас! Директорът не е нито театрал, нито музикант, а три десетилетия след смъртта му всички споменават с огромно уважение името му – генерал Александър Гетман. Като ръководител на Народния театър и на Софийската опера прави чудеса. Театърът се сдобива с екстри, за които артистите не са и сънували. Операта тръгва по света. А генералът, който никога не се е разделял с пагона, се среща с българския цар в изгнание Симеон, с испанския крал Хуан Карлос, със световни величия от оперната сцена. Авторката Мария Владимирова е събрала откровения на различни хора, общували с Гетман – военни, актьори, оперни певци, режисьори, драматурзи. Те извайват пред читателя образа на успешния ръководител, който в условията на тоталитаризма води мъдро и успешно най-авторитетните български театрални институции. Оказва се, че го може, дори много по-добре от мнозина, които днес ръководят българския театър. Защото Гетман преди всичко е човек, после – функционер и началник! Дори онези, които са му имали зъб, говорят за него с уважение. Книгата е прелюбопитна, още повече че изданието е спонсорирано от военни, културтрегери и журналисти, които симпатизират на Гетман. Ще се сети ли някой след 30 години за сегашните началници в българския театър? Седим в кабинета на поета Орлин Орлинов, един от най близките приятели на Гетман. И разговорът неизбежно клони към темата: „Генералът, който застана начело на Софийската опера и я изведе на европейска сцена.“ Не помня там ли се реши това, но аз станах главен драматург и на Народния театър, и на Народната опера, разказва Орлин Орлинов. Така че нашата среща беше по повод решението на Политбюро за културно превземане на Европа. Операта с тези таланти, с тези певци, музиканти, балетисти, като цял колектив…трябва да превземе европейските столици! Чудесно решение. От този ден започнаха дълги дни на обсъждане – с приятели, с режисьори, с оперни диригенти, с Асен Найденов имахме среща и с много други от тази област, за да решим какво да правим. Работата в операта изискваше от нас много усилия, много организационни мерки, на които аз не винаги съм присъствал, защото аз бях вей-хайвей, аз се занимавах с мадами, с това-онова, а те - Гетман и Бърняков, с още един-двама “печени” мениджъри от операта, правеха всичко по план, по списък. Прибавям към неговия артистичен образ, към неговия добър образ и една организационна дарба - той всичко си записваше! Искаше да знае кое как ще бъде…И работата потръгна. След девет месеца, може и цяла година да е било, операта беше готова за турне: “Хованщина”, “Борис Годунов”, “Евгений Онегин” и др. Но преди да тръгнем към Европа, като първа изява преди голямото европейско турне, бяхме договорили седем представления в Атина. По това време Николай Гяуров вече беше известен, имаше вила в Бояна. Отиваме с Гетман да го молим да вземе участие в седемте представления в Атина. Гетман му вика: - Уредили сме въпроса, ще ти платим по 4 хиляди долара на представление… А Гяуров - облечен с къси гащета и на един хамак се юя, както викат в нашето село, юя се (люлее се). То беше една жега!.. И както само певец може да се смее, така и той: -Ха-ха-ха-ха…- разлюля въздуха със своя смях на голям бас. - Ха-ха-ха-ха!..Другарю Гетман, ако аз отида да пея за 4 хиляди долара с моята кариера е свършено! Ако чуят, че Гяуров е пял за 4 хиляди долара, всички врати на оперите са затворени! И ни отказа! Ние разбрахме, че трябва да си вървим, вода ни се пие, то страхотна жега…Гяуров тръгна да ни изпраща и вече на вратите вика: „ А,бе, аз една лимонада не ви почерпих…“ Такива чешити бяха… И с Борис Христов имахме няколко срещи в хотел “София”, Гетман също го молеше да вземе участие. Но там вече имаше някаква тайна – Борис Христов бе дълбоко засегнат (не знам от кого и за какво - може би директори на опери и т.н.). Как ли не му се молихме - че е роден в България, че не може без Борис Христов…И аз говоря, и Гетман… Но – не, не и не! Единственото, което прие, беше да пее за “Балкантон”, за да запише църковната музика, тази прочутата “Господи, пази България”, в катедралата “Св. Александър Невски”, където имах щастието да слушам и аз. Беше потресаващо. Той беше голяма личност, но нещо го болеше…Той така го обясняваше: “Нещо, като ми се счупи, не мога, не става, то е като в любовта - арията, песента не може да излезе от гърлото ми…” Разказва как веднъж бил поканен в Москва от Генадий Рождественски. Заради него той приема и си носи дрехата на Борис Годунов, която тежи 17 килограма – с диаманти и т.н., направена специално за него в Миланската Скала. Имало генерална репетиция в Болшой театър, той излиза на сцената и гледа – на диригентския пулт не Генадий Рождественски, а един млад диригент! И вика: - Къде е Генадий Рождественски? - Ами …той нещо е зает…И тогава Борис Христов, който имал до себе си доверен човек, му казал да прибере мантията и шапката на Борис Годунов и двамата тихичко, през задния вход на Болшой театър се изнизват и той си заминава!Проваля спектакъла! И е прав. Прав е, разбира се! Как така на най-важната, на генералната репетиция, ще пуснеш един млад диригент да те замества? ... И започнахме турнето – Испания, Франция, Норвегия, Швеция, Белгия – Брюксел…цяла Европа! Триумфални турнета! Певците ни бяха много добри, те идваха да пеят и си оставаха по местата. Руските опери вземаха акъла на Европа: “Борис Годунов” и “Хованщина” - дълги, скучни, с тия брадати мужици, но на западните почитатели на това изкуство им беше интересно… Не мога да не спомена Гена Димитрова. Гетман усети таланта й и я включи в голямото турне - не само защото бе от неговото село. Тя вече беше изгряла като певица, но все още не бе превзела Европа. По време на това турне тя спечели овациите на публиката, оттогава излетя и повече не се върна в родното гнездо, защото беше голяма певица! Гетман подкрепяше не само нея, но и Райна Кабаиванска, и много други певци бяха от него насърчавани. … Навсякъде правеше впечатление, навсякъде будеше удивление, че един човек, който не е музикант, не е вътре в нещата, не е оперен деятел, може така хубаво и леко да организира всичко, добре да организира хората. - Ще припомните ли срещата със Симеон Сакскобургготски? - То беше в големия антракт на операта “Хованщина”. И присъстваха не само Симеон със съпругата си, но и бъдещият крал на Испания, Хуан Карлос, който ни покани на разговор. Тогава Хуан Карлос попита Гетман защо той, генералът, е директор на операта. А нашият човек му отговори в типичния си стил: “Ваше Величество, по-добре ли щеше да бъде, ако бяха назначили полковник?!” Спомням си, че веднага след това Хуан Карлос - млад, красив, вика: “Да влязат журналистите!” И те като нахълтаха с тия апарати със светкавици… “Сега се роди една историческа реплика – казва Хуан Карлос. - Аз попитах господин директора на операта, защо директорът на Софийската опера трябва да бъде генерал, а той знаете ли какво ми отвърна: “А какво искате, Ваше Величество, полковник ли да бъде?!” На другия ден тази реплика се появи в редица заглавия на вестниците: “Какво искате, Ваше Величество, полковник ли да бъде…” Помня, че бъдещата кралица София беше определена да отговаря за културата и за профсъюзната деятелност. Тя извика в един ъгъл шефа на профсъюза на операта, профпредседателя и партийния секретар и ги разпитваше как се работи в операта, като си записваше в една дебела тетрадка… - За гостуването в Мадрид съм слушала и други забележителни истории… -Да, за хилядата бели рози на Симеон…В Мадрид, след спектакъла, се получават хиляда бели рози. На завесата имаше едни кожени очи, през които можеш да гледаш залата. През тях се вижда Симеончо на четвъртия или петия ред с четиримата синове - хубави, елегантни, млади и красиви. Калина още не е родена. Това е през 1973 година Гетман гледа през “кожените очи” (водя го аз да погледне през завесата) и кого вижда? Вижда Симеончо - той беше хубав тогава, имаше повече коса… Хиляда рози! Ами сега?! Партиецът в него заговаря, заговаря партизанинът, комунистът, дисциплинираният - “не човек, а желязо”(както е в стихотворението на Веселин Андреев). Какво да правим? По това време България нямаше посланик в Испания, Крум Босев беше генерален консул, той присъстваше на представлението. Круме, какво да правим? Босев, какво да правим? Ами чакай, вика, аз ще ида да питам. И отива - по телефона пита София. Тогава министър на външните работи беше Иван Башев, широко скроен човек, казва му: “Вижте какво, другарю генерален консул, приемете розите, но няма да казвате от кого са.” Приехме хилядата бели рози, върху тях – картичка с имената на членовете на семействата. Приехме ги, но не казахме от кого са. То сега изглежда нелепо, човек може да рече: “Ега ти страхливците!” Ама днес, ако получат рози от Тодор Живков или от Зюганов, ще кажат ли?… - Успехът на Софийската опера във Франция не е бил по-малък. Какво си спомняте вие? -Във Франция Военното министерство организира посещение, помня, че присъстваха министри, президенти…Представлението минава страхотно. Доволни, викат Гетман, поздравяват го министърът, командващият военно-въздушните сили…И го питат: -Господин генерал, желаете ли да видите нещо по-специално? Всички знаеха, че е генерал. Гетман вика, искам да видя едно въздушно поделение на модерни изтребители. И ни повеждат натам – към военното летище, което се намираше на 150 километра от Париж. Партийният секретар, профпредседателят и аз отиваме с едно автобусче. Летището – голямо, модерно. Гледаме – те правят лупинги, правят демонстрации в чест на Гетман. След това - тържествен обяд. Една голяма столова, разделена на сектори. Един генерал го съпровожда, ние вървим след него. Гетман няколко пъти се обръща – да не ни изпусне, да ни уважи. Той с генерала, който го съпровождаше, отидоха някъде в дъното. Мен ме настаниха в третата зала, където са старшите офицери. Един френски майор седна до мен, аз съм учил във френски колеж и знам малко френски, стана хубаво да си говорим. А профпредседателят и партийният секретар – цивилни, тях ги настаниха в първата зала, където са служащите, цивилните…Тогава разбрах защо Франция е това, което е – защото си има ред в тази държава!Има йерархия… Много хубави спомени имам от това пътуване с операта из Европа. Тогава видях, че по-опитните наши оркестранти си имаха едни дървени куфари, разделени на отделенийца и във всяко отделение – бурканчета с ядене, домашно приготвени от жените им: мусака, кюфтета със сос…понеже им се плащаше по 4 долара на ден, но никой не викаше, не псуваше… Пропуснах да ви разкажа една случка в Брюксел. Директорът на тамошната опера – на количка. До него вървят петима души млади хора, от различна възраст. Гетман, както винаги любопитен и откровен, гледа количката и иска да каже: Ама как може, колега, да сте на количка и да сте генерален директор на Брюкселската опера?! Не казва нищо, ама то по погледа му се чете… И онзи казва на Гетман: „По погледа ви разбирам какво искате да ми кажете – един инвалид, пък директор! Ами ето на, държат ме още!“ Ами…тия мъже…, охрана ли са ви? - Не, това са бъдещите директори. Моят заместник е между тях. Гетман - с тия големи очи, се пули. И пита: - Ама как? - Ами , един от тях ще е, но и аз не знам още кой точно. Който покаже, че има данни… Операта е голям период в живота на Гетман, както и той в нейния живот. Но не знам дали някой някога ще се сети да му го признае.