Елиана Митова Едуард Олби става все по-смел и радикален, а това много ми харесва. Само по този начин драматургът може да влияе върху общественото мнение. След смъртта на Харолд Пинтър той остава единственият жив класик на театъра от XX век, каза вчера пред „Класа“ режисьорът Явор Гърдев. През май той започва работа върху пиесата на Олби „Козата, или коя е Силвия“ на сцената на Народния театър. Заглавието е носител на авторитетната театрална награда „Тони“. Вчера стана известно, че именитият автор е изявил желание да дойде за премиерата, както и да присъства на първите репетиции. „Срещнахме се с Олби преди два месеца в неговия офис в Ню Йорк. Свърза ни Марта Коание, представител на Международния театрален институт за Америка. Олби по принцип контактува предварително с режисьорите, които поставят негови творби, има отношение и към превода, и към актьорски екип“, каза Явор Гърдев. Той не за първи път поставя заглавие на Олби – постановката му на „Пиеса за бебето“ имаше голям успех в Театър 199 през 2005 г.. Режисьорът на нашумелия филм „Дзифт“ е сред ревностните почитатели на Олби. Според Гърдев световноизвестните пиеси на Олби „Кой се страхува от Вирджиния Уулф“ и „Случка в зоопарка“ са оказали трайно и значително влияние върху българската публика. Едуард Олби е роден през 1928 г. във Вашингтон. Той изгрява на американската театрална сцена през 1959 г. с пиесата си “Случка в зоопарка”. Следва серия от новаторски, експериментални пиеси, сред които най-широка популярност добиват “Кой се страхува от Вирджиния Улф?” и “Деликатно равновесие”. Критиката го приветства като лидер на ново театрално движение – американската абсурдистка драма. Олби е назован приемник на Артър Милър, Тенеси Уйлямс, Юджийн О’ Нийл. Неговите увлечения обаче са по-тясно свързани с европейски драматурзи като Самюел Бекет. През 80-те години нито една творба на Олби не е оценена от критиката, но през 1995-а той се завръща триумфално в театъра с пиесата “Три високи жени”, която му носи трети “Пулицър”. Самият Олби обаче не мисли, че стойността на една пиеса се определя от това дали тя се харесва или не на критиката. Напротив, страшното е, ако творецът се остави да се влияе от изменчивите моди, ако се опита да се хареса на всички и се бои да не засегне някого. Според него човек винаги трябва да пише като поставя под въпрос ценностите на деня и провокира към размисъл над това, в което вярваме. Но авторът е категоричен – не раздразнение, а сериозно основание трябва да е провокатор на творческия акт. Олби определя собственото си творчество като “изпитване” на американския театрален живот, като критика срещу подмяната на реалните ценности с изкуствени, като осъждане на самодоволството, на жестокостта, на неспособността за действие и празнотата, като заставане срещу фикцията, че всичко в тази спяща страна е оцветено в розово. Олби има специално отношение и към журналистите. Ето какво казва той пред автор на „Литературен вестник“, който го интервюира през 2002 г.: „През последните четиридесет години са ме интервюирали толкова много пъти, че съм стигнал до убеждението, че повечето журналисти задават едни и същи въпроси. Така че да, човек се уморява да дава едни и същи отговори. Най-приятните интервюта са тези, включващи нови и оригинални въпроси, които никой не ми е задавал преди.“