Стойко Пеев изигра главната роля в първия български филм за хулиганството по родните стадиони. Кинокритиците определиха „Футболни хамелеони“ за уникална продукция, която се докосва до нещо съвършено ново в родното кино. Майсторската лента е една ярка публицистика за безсмислената война, в която стадионите не са спортно, а бойно поле. Филмът е игрално-документален и повечето кадри са от истински мачове. Зрителите стават свидетели на реални битки между голи, озверели, татуирани фенове със свастики и келтски кръстове, с бухалки и бомбички, загубили разум и човешки образ. Много смелост и кураж е нужен на екипа на филма, за да снима дегизиран и внедрен в агитките. - Г-н Пеев, защо филмът „Футболни хамелеони“ е правен цели седем години? - Мъчително е, но когато въпросът опре до пари, нямаме изход. Правехме лентата на парчета, щом намерехме субсидии, снимахме, а после отново чакахме до следващо финансиране. - Много скъп ли беше „Футболни хамелеони“ та не успяхте да съберете наведнъж нужните средства? - Напротив, филмът е с десет пъти по-нисък бюджет от най-нискобюджетната българска продукция. Направен е с около 160-170 хиляди лева. Липсата на пари е причината снимките да се разтегнат във времето цели седем години. - Не търсихте ли спонсори? - Моя беше идеята да поискаме пари от първите пет, шест футболни клуба, класирали се в първенството. Надявах се, че ще откликнат, защото това е изключително злободневна тема. Но единствено Тодор Батков, собственикът на „Левски“, даде пари. Отказаха ни ЦСКА, „Локо“ (София), „Литекс“... Аз съм цесекар, ходих при старото и при новото ръководство. Написахме писмо до комисията за младежта и спорта в парламента. От тях дори пари не искахме, желанието ни беше да ни подкрепят морално с едно писмо. Но те не направиха дори това. Единствено от футболните среди ни удари рамо Вальо Михов. Дирекция на полицията ни помогна с хора и техника. Жалкото е, че не срещнахме почти отникъде подкрепа, от хората пряко свързани с футбола. Ходихме при две марки бира, няма да ги споменавам, които спонсорират вътрешното първенство. Но те ни отказаха два пъти. Заявиха, че не ги интересува този казус. Желанието ни беше да привлечем хора, свързани с футбола, да станат съпричастни към нашата кауза. Почти навсякъде ударихме на камък. - Не е ли мъчително за един актьор да живее такъв дълъг период с една роля, преди да я видят зрителите? - Едно е да си направиш ролята за 3 или 4 месеца, друго е да работиш по нея цели четири години. В един момент започваш да забравяш какво си снимал преди. Слава Богу получи се, но е много мъчително. - Трудно ли е да участваш във филм, който се снима със скрити камери? - Имаше големи рискове по време на снимките. Ние, актьорите, влизахме в агитките по време на реален мач, в така наречената кошара в сектор Г, където са най-върлите фенове на един или друг отбор. На мен два пъти ми палиха ризата, един път косата. Това са рисковете на професията. Сигурно няма да стъпя на стадион скоро, защото се убедих, че е нещо ужасно. Снимките бяха правени със скрити камери отдолу на терена. Аз пък работих с миниатюрна камера, която беше поставена в илика на дрехата ми. - Първите отзиви за филма са повече от възторжени, той бе определен като топпродукция след 1990 г. Кое точно прави лентата толкова въздействаща? - Филмът има 4 награди, две за режисьора и сценариста и две мои. Едната награда -“Пиер дьо Кубертен”, е на Олимпийския клуб-Варна, а другата е „Горчивата чаша“ на Факултета по журналистика към СУ „Св. Климент Охридски“. - Страшна ли е действителността на стадиона? - Кадрите от стадионите са автентични, почти няма възстановки. Реалната действителност там е ужасна. Около себе си виждаш едни озверели млади хора, които нямат цели в живота, пияни и дрогирани, те не осъзнават какво правят. Около седящите летят предмети - ключодържатели, запалки, факли, мятат се бомбички. Ако попаднеш в кошера, е ужасно. - Поводът за филма е убийството на момчето в столичното кафене? - Да, това е поводът. И в нашия филм имаме такова събитие, от бомбичка загива момче в кафене. От една страна, е полицаят, чиято роля изпълнявам аз, а от друга, е бандата от 5-6 момчета. - Има ли начин страстите по стадионите да бъдат обуздани? - Целта на филма е точно тази, да въздейства върху младите, но за съжаление продуцентът има много трудности с разпространението. Пак липсват пари, не може да го покаже в киносалоните. Лентата ще бъде излъчена по Канал 1, но нямам идея кога ще бъде това. Но досега почти никой не го е видял, освен официалната премиера в София, предстои представянето му и във Варна. - Какъв ще е смисълът от един филм, ако не стигне до зрителя? - Искаме Министерството на образованието и науката да закупи правата да го разпространи на дискове и да го прожектира всяка година в училищата. Но където и да почукаш, всеки отговаря, че няма пари точно за това. За какво имат пари, само да получават големи заплати или за банкети? Няма човек, който да е гледал филма, и да е останал безразличен. - Може би трябва да го изчакаме да бъде качен в интернет? - Май натам вървят нещата. Филмът не е излъчван и още е рано да бъде качен. Не е нормално да е готов отпреди година, а зрителите още да не са го видели. Лентата е много въздействаща. Самите събития са много драматични и виждаш нещата, събрани на едно място. На всеки мач става по някакъв инцидент. Но по телевизията се показва за пет секунди нещо. А тук тече материал от различни мачове, от различни градове и трагичното е, че почти навсякъде е едно и също. И това е страшното. „Футболни хамелеони“ може да въздейства, защото е истински. - Какви плюсове и минуси ви донесе главната роля в емблематичен филм като „Хан Аспарух“ в началото на актьорската ви кариера? - Актьорът не мисли за минусите. Хората от нашия бранш се стремим винаги да играем по-големи роли, защото тогава има възможност да се изгради един пълноценен образ. Плюсовете са много, особено ако зрителите те харесат. В крайна сметка това значи, че си си свършил работата добре. - Но след хан Аспарух не ви се случи да изиграете толкова голяма роля в киното? - Дълго време след това никой не посмя да ме покани за роля. Ако беше в чужбина, нямаше да се случи така. Напротив, тамошните мениджъри щяха да ме превърнат във фабрика за пари, но за съжаление тук нещата не стават по тоя начин. Има завист, има и много въпроси от рода на: „Защо той, а не аз“. И дълго време след хан Аспарух имах сериозна пауза. - Кино или театър? - В театъра също работя с удоволствие. Покрай операцията на крака, не ходих дълго време при колегите си и полудях, докато изчакам подходящ момент да ги видя. Там сме като едно голямо семейство. Но за съжаление май само в „Българска армия“ успяхме да запазим тези отношения. Идват колеги от други театри, няма да цитирам имена, и казват: „Как го правите това, при нас отдавна тази атмосфера я няма?“ - Защо според вас хората се намразиха напоследък? - Времената са тежки, а това се отразява на взаимоотношенията между хората. Човек сега мисли първо как да си напълни хладилника и после за друго. Преди години почти всяка вечер се събирахме някъде. Сега, ако се видим два пъти в годината пак е добре. Това е масово, всички познати и приятели споделят, че е така и с тях. Преди имахме клубове – „Клуб на актьора“, „Клуб на филмовите дейци“... А сега всички те са дадени под наем и цените там не са по джоба ни. Слава Богу, нашето клубче в театъра все още го има и вероятно затова и успяхме да запазим дружеската атмосфера. - Кои са новите ви роли? - Снимах се във филма на Владо Шишков „Броячът на трафик“, вероятно зрителите ще видят лентата догодина. В новия сезон в театър „Българска армия“ играя съседа в постановката на Вампилов „По-големият брат“ с режисьор Николай Ламбрев, а в „Събота, неделя, понеделник“ се превъплъщавам в образа на Микеле. - Има ли роля, за която мечтаете и все още не сте изиграли? - Актьорът, колкото и роли да има, винаги е неудовлетворен. Аз обаче съжалявам за конкретен случай. Преди години подготвяха телевизионен сериал за Раковски, на мен ми беше възложена главната роля. Но дойде кризата и парите не стигнаха да се започнат снимките. И досега съжалявам, че не играх Раковски. - Как виждате театъра и киното след няколко години? - Гледам оптимистично.,Надявам се, да дойде денят, в който най-после правителството да се загрижи за изкуството. Що се отнася до театъра едва ли кризата ще накара хората да напуснат салоните. Имаше такъв момент, в началото на 90-те, но мисля, че тези времена минаха. Интервюто взе Теодора Атанасова