Доротея Иванова Елиана Митова Кинолегендата Алексей Баталов гостува в четвъртък вечерта в Руския културно информационен център в столицата. Актьорът се срещна със свои сънародници, които живеят у нас, както и с български колеги, с които го свързва старо приятелство. Баталов избра нарочно България, за да отбележи тържествено своя 80-годишен юбилей. На сцената излязоха да го поздравят посланикът на Руската федерация Юрий Исаков и близкият му приятел Коста Цонев, с когото се снимат заедно във филма „Изгори за да светиш“. Алексей Баталов, смятан основателно за секссимвол на съветското кино, играе във филми, влезли в златния фонд на руската култура. Известен е с ролите си в „Летят жерави”, който получава „Златна палма” в Кан, „Москва не вярва на сълзи", носител на „Оскар” за чуждоезичен филм, „Дамата с кученцето”, „Живият труп”, „Бяг” и др. За ролята си в „Девет дни от една година”, режисиран от прочутия режисьор Михаил Ром, получава Държавната награда на Руската федерация. За участието си в „Москва не вярва на сълзи” – Държавната награда на тогавашния Съветски съюз. - Алексей Николаевич, още като дете попадате в обкръжението на актьори от прочутия Московски художествен академичен театър? Как ви повлияха те? - Много от членовете на моето семейство са работили в МХАТ. Когато се оженили, родителите ми били в самия край на списъка на актьорите в трупата, затова им дали малка стаичка в задния двор на театъра. Целият ми ден минаваше зад сцената. Понякога ловяхме котки, а нали знаете, че котката е истинско бедствие за театъра. Ако по време на представление на сцената се появи котка, зрителите като хипнотизирани започват да следят само нейните движения... По-късно, когато станах на пет години, родителите ми се разделиха и мама се омъжи за писателя Ардов. Преместихме се в току-що построения първи дом на писателите. Квартирата ни се намираше на първия етаж и вече, за да мога да отида да си поиграя, можех спокойно да прескоча през прозореца. Често го правехме с моите приятели. Всъщност един от приятелите ми беше осиновено дете на Михаил Булгаков. Не мога да кажа, че романът "Майсторът и Маргарита" е писан пред очите ми, но аз често пребивавах в квартирата, където това се случваше... Такова беше моето детско всекидневие. - Вие сте свидетел на сталинските репресии? - През 30-те години на миналия век всичките ми роднини, живеещи в град Владимир, се оказаха по лагери. Мъжете умряха първи. Само баба ми издържа и почина чак след войната в един от лагерите. Освободиха майка ми с обяснението, че е задържана погрешка и не е виновна за нищо. - Познавали сте лично Анна Ахматова, каква жена беше тя? - Ана Андреевна заемаше особено място в живота на нашето семейство. Тя живя у нас известно време и почина в мамината стая. Правеха й инжекция, тя отпрати мама, като й каза, че в това няма нищо интересно. Ние пиехме чай в съседната стая, а тя не искаше да ни тревожи. И издъхна сама. Вкъщи дълго се пазеше нейната снимка, на гърба на която ръката на Ана Андреевна беше написала на моята майка: "На Ниночка, която знаеше всичко за мен". Тя е единствена. Друга няма. За всичко се съветвах с нея. - По съветско време как реагираха колегите ви, когато филмът "Москва не вярва на сълзи" спечели "Оскар"? - Когато се правеше този филм режисьорите и критиците го съсипаха. Такава беше действителността в тогавашния Съветски съюз. Но се вкамениха, когато лентата получи "Оскар". Едва не изядоха жив режисьора Владимир Меншов. Разбира се, не го пуснаха да получи лично наградата си, а изпратиха някакъв отговорник по културните въпроси. Сигурно е бил добър човек, но когато излязъл на сцената и го накарали да се представи, цялата зала се разсмяла, защото знаели за какво става дума. Май когато някой получи "Оскар", приятелите му изведнъж намаляват. - А как ви пуснаха в България за снимките на "Изгори, за да светиш"? - Ако не беше българското правителство, никога нямаше да напусна пределите на Съветския съюз. Но заради "Изгори, за да светиш" дойдох у вас. Бог ми даде ролята на емигранта. Защо Баталов, питаха от Москва, има толкова по-способни актьори, при това членове на партията? Така че емоционално ще бъда завинаги свързан с България. Тогава се запознах и с Коста Цонев. Запазих много хубави спомени. - Съжалявате ли за някоя неизиграна роля? - Комисията по културата в ЦК на КПСС ми забрани да играя Хлудов във филма "Бяг". Като чули моето име, отсекли: "Такъв положителен герой – и изведнъж... враг на народа! Това не бива да се случва!" Дадоха ролята на младия тогава и още неизвестен Владислав Дворжецки и той се справи блестящо с нея. А моята мечта да изиграя отрицателен герой така и си остана мечта. Така както остана недовършена и режисьорската ми работа над "Шинел", където трябваше да играя Ролан Биков. С две думи всичко, което исках да изиграя от великата класика – Чехов, Толстой, Бунин, ми се изплъзна. Най-често ми даваха съвсем малки, а понякога и незначителни ролички. Много филми не успях да направя. Готовите сценарии останаха незаснети. - Имате ли любима роля? - Има роли, които са ми особено скъпи, като "Живият труп" на Венгеров например. За мен беше изключително важно да преживея и почувствам съдбата на Федя Протасов, да се опитам да разбера не само него, но и самия Лев Николаевич Толстой. Много съм щастлив и с "Летят жерави". Той не се хареса на Хрушчов и сатрапите около него. Надяваха се публиката да каже: "Безобразие!" А изведнъж се оказа най-любимият филм на руснаците. На всичкото отгоре взе "Златна палма" в Кан през 1958 година. - Каква е разликата между вашето поколение актьори и сегашните? - Руските актьори все повече започват да приличат на холивудските си колеги. Както американците са класифицирани в каталози: този играе бандит, другият – супершпионин, тази – лека жена, а другата – благородничка. В съвременното руско кино вече никой не напъва да филмира класиците. Същото важи и за театъра, който все по-малко разчита на имена, направили го световноизвестен. Въобще за Русия никога не е имало златни времена. Винаги са били тежки. Един затвор преминава в друг... - Как се запознахте с втората ви съпруга Гитана? - Първата ми жена е дъщеря на приятелско семейство, на известния художник Константин Ротов. Любовта ни с Ирина е още от детската градина. Оженихме се, когато бях студент. Имаме дъщеря Надя. След това отидох да работя в Ленинград, а тя остана в Москва. И поиска развод. Беше се влюбила. И майка й доля масло в огъня. След това видях Гитана в цирка. С нея ходихме 10 години, преди да се оженим. Това бяха срещи между ангажиментите ни. В началото тайни, защото тя е циганка и роднините й открито ме заплашваха. Знаех всичко за нея и тя за мен. Реалността настъпва, когато се създаде семейство. Заедно сме вече 25 години. - Как оцеляхте толкова дълго заедно? - Винаги сме си помагали. Но не си мислете, че това е лесно. - Дъщеря ви Мария е прикована към инвалидна количка и вие се грижите за нея. Всеки ли родител би постъпил като вас? - Да, всеки нормален човек би направил същото. Маша е героиня! Пише сценарии за филми. И стихове. Дълбок човек е, затова и професията драматург й е интересна. - В какво вярвате? - Имам стара сребърна халка, тежка, от дядо ми, на която е написано:"С нас Бог и чест". Какво още?