Симон Вейл, първата жена, председател на Европейския парламент, пристига у нас в неделя, за да представи книгата си „Един живот“. Уникалната биография излиза с логото на университетското издателство „Св. Климент Охридски“. Премиерата на книгата е от 18,00 часа, в неделя в Софийския университет. Само два дни преди пристигането си у нас, Симон Вейл бе приета за член на Френската академия. Симон Вейл е родена на 13 юли 1927 г. в Ница. През 1944 г. заедно с фамилията си тя е арестувана от Гестапо и депортирана в концентрационния лагер Аушвиц, където престоява 13 месеца. След войната завършва политически науки в Париж, а после става магистрат в Юридическия факултет. Политическата ù кариера започва през 1974 г., когато е назначена за министър на здравеопазването от президента Валери Жискар-Д’Eстен, за да може да разреши един труден казус на законодателството - абортите. На този пост Вейл остава до 1979 г. По време на първите директни свободни избори за Европейски парламент, Симон Вейл е начело на листата на Съюза на френските демократи (UDF). На 17 юни 1979 г. тя е избрана за председател на Европарламента на втори тур с 192 гласа. През януари 1982 г. тя се оттегля от ръководния пост, но продължава активно да участва в европейския политически живот, начело на юридическия отдел в Европейския парламент. Остава евродепутат до 1993 година, когато е назначена за министър на социалните грижи в правителството на Едуар Баладюр (1993- 1995). От 1996 г. е отново в Европейския парламент като член на международната комисия за Балканите, ръководена от Лео Тиндеман. Междувременно Симон Вейл подкрепя многобройни асоциации с европейска ориентация, като Европейския фонд за свобода на словото или Европейската фондация за наука и култура, на която е почетен председател. Ешелонът спря посред нощ. Още преди да отворят вратите, до нас достигнаха крясъците на есесовците и лая на кучетата. После ослепителните прожектори, рампата, на която слизахме, всичко изглеждаше нереално. Изтръгваха ни от ужаса на пътуването, за да ни изблъскат в една кошмарна реалност. Бяхме стигнали до края на пътуването си – лагера Аушвиц-Биркенау. Нацистите не оставяха нищо на случайността. Посрещнаха ни каторжници, които веднага разпознахме  френски депортирани. Те стояха на перона и повтаряха: „Оставете багажа си във вагоните, наредете се в колона, вървете напред“. След няколко секунди колебание всички се подчиняваха. Няколко жени задържаха дамските си чанти, без някой да им се противопостави. Бързо, бързо, важното беше да се действа бързо. Изведнъж чух отблизо непознат глас, който ме питаше: „На колко си години?“. Отговорих, че съм на шестнайсет и половина, след което последва заръка: „Непременно казвай, че си на осемнайсет“. По-късно, когато разпитах мои другарки на същата възраст като мен, разбрах, че и те са се спасили, защото са последвали същия прошепнат на ухо съвет: „Казвай, че си на осемнайсет“. Колоната стигна пред есесовците, които също толкова бързо правеха разпределението. Някои казваха: „Ако сте уморени и не искате да вървите, качете се в камионите”. Ние отговорихме: „Не, предпочитаме да се поразтъпчем”. Много хора приемаха това, което смятаха, че е израз на загриженост, особено жените с малки деца. Напълнеше ли се някой камион, потегляше веднага. Когато един есесовец ме попита на колко съм години, спонтанно отвърнах: „На осемнайсет“. Така трите не бяхме разделени и останахме заедно в колоната на жените. Независимо че наскоро преди това бе оперирана от жлъчка и имаше последици от тази операция, мама, която тогава бе на 44 години, младееше. Тя бе красива и излъчваше достойнство. Милу бе на 21. Заедно с другите жени от „правилната колона“ стигнахме до отдалечена бетонна сграда с един-единствен прозорец, където ни очакваха надзирателките: истински зверове, независимо че бяха депортирани също като нас, а не есесовки. Крещяха заповедите си с такава агресивност, че ние веднага се запитахме: „Какво става тук?”. Притискаха ни, без да подбират думите си: „Дайте ни всичко, което имате, защото така или иначе у вас няма да остане нищо”. Дадохме всичко – бижута, часовници, венчални халки. С нас беше и една приятелка от Ница, арестувана в същия ден като мен. Тя си носеше малко шишенце с парфюм на Ланвен. Каза ми: „Ще ни го вземат, обаче аз не искам да си го давам”. Тогава три или четири момичета се поляхме с парфюма: последният ни порив на кокетни девойки. След това – нищо повече в продължение на часове, нито дума, нито движение, чак до края на нощта, натъпкани в сградата. Жените, разделени от близките си, започваха да се безпокоят и да се питат къде са техните родители или деца. Помня, че на въпросите, които някои задаваха, надзирателките сочеха през прозореца комина на крематориума и дима, който се стелеше от него. Не разбирахме; нямаше как да разберем. Онова, което ставаше на няколко десетки метра от нас, бе толкова немислимо, че нашият ум бе неспособен да го приеме. Навън коминът на крематориума пушеше непрекъснато. Отвратителна воня се носеше навсякъде. Онази нощ не спахме. Останахме седнали направо на пода, очакващи все по-тревожно какво имаше да става. Някои се опитваха да легнат направо на земята. Не успяваха обаче да заспят. Така минаха няколко часа. От време на време някоя от надзирателките, които стояха по ъглите на помещението, започваше да крещи или заплашваше с камшика си някои от нас: говорели сме много високо, мърдали сме много и какво ли още не. Бяха се оформили спонтанно малки групички, по-младите девойки, от една страна, по-възрастните, от друга, и всички говорехме полугласно и обсъждахме предположенията си за неизвестното пред нас. После надзирателките ни накараха да станем и да се подредим в редица по азбучен ред, след което минахме една след друга пред концлагеристи, които ни татуираха номера. Веднага си помислих, че това, което се случва с нас, е безвъзвратно: „Няма да излезем оттук. Няма никаква надежда. Вече не сме човешки същества, а добитък. Татуировката не се изтрива“. Това бе зловещата истина. От този момент нататък всяка от нас се превърна в номер, издълбан в плътта й; номер, който трябваше да знаем наизуст, защото бяхме изгубили всякаква самоличност. В регистрите на лагера всяка от жените бе вписана с номера си и с едно и също име – Сара! После минахме през сауната. Германците имаха фобия от микроби. Според тях всичко, идващо отвън, бе подозрително; страдаха от мания за чистота. Нищо, че впоследствие онези от нас, които не умираха от работа, оцеляваха сред паразити и в ужасяващи хигиенни условия. Трябваше непременно да ни дезинфекцират при пристигането. Така че се съблякохме, минахме първо под студен, после под топъл душ, а след това все така голи ни закараха в голямо помещение с пейки, което всъщност беше нещо като сауна. Стори ми се, че стояхме там безкрайно дълго. Майките, които бяха в сауната, за първи път разкриваха голотата си пред дъщерите си. Това бе много мъчително. А воайорството на надзирателките бе непоносимо. Те се доближаваха до нас и ни опипваха също като добитък за продан. Все едно ни преценяваха като роби. Усещах погледите им върху себе си. Бях млада, мургава, здрава; а значи, свежо месо. Девойка на шестнадесет и половина, идваща от слънчеви краища, всичко това възбуждаше надзирателките и предизвикваше техните коментари. Оттогава не понасям прекалената физическа близост. След това минахме в друго помещение, където ни подхвърлиха дрехи, всякакви дрехи, скъсани куртки, обувки от различни чифтове, които не ни бяха по мярка. Претекстът да не ни върнат нашите дрехи бе същата тази мания за чистота: дрехите ни не били дезинфекцирани. Онези, които ни дадоха и които уж бяха чисти, всъщност гъмжаха от въшки. Така само за няколко часа бяхме лишени от всичко, което дотогава изграждаше нашата самоличност. Единственото унижение, на което не ни подложиха, бе обръсването на главите. Според правилото в Аушвиц-Биркенау всички жени трябваше да бъдат напълно обръсвани при пристигане, което допринасяше за деморализирането им. Когато косите им поизраснеха, надзирателките ги бръснеха отново. За да запазят някакъв вид, повечето жени трябваше да носят кърпа на главата. Така и не разбрахме защо спрямо нас бе допуснато изключение, но надали е било случайност: случайности в живота на концлагера нямаше. Някои си го обясняваха с това, че сигурно Червеният кръст е обявил за свое посещение. Така и не получихме потвърждение на тази версия, а разбира се, никога не сме виждали инспектор от Червения кръст в Аушвиц. Шейсет години по-късно, като си помисля с каква упоритост международният Червен кръст се стремеше да обоснове поведението си по онова време, изпитвам… най-малкото силно недоумение. Освен примера с косите, в лагера можеха да се случат твърде странни неща. Скоро щяхме да разберем това. Например, когато по-късно извадихме късмет да работим и трите в малък отряд, където условията на живот не бяха толкова тежки, мама се разболя тежко и не можеше да работи. Есесовецът, който ни пазеше, си затвори очите и направи необходимото, за да може тя да се скрие от проверката на отряда ни, направена от неговия вишестоящ. След известно време една полска девойка, малко по-голяма от мен, получи отравяне на кръвта. Един есесовец отиде чак до село Аушвиц да потърси сулфамиди за лечението й. Момичето оцеля. Така нашето съществуване продължаваше в кафкианска обърканост. Защо това, защо онова? Не знаехме. Защо бременните жени получаваха по-богата хранителна дажба, но често биваха изпращани в газовата камера след раждането, а новородените бяха системно убивани? Наскоро един бивш концлагерист разказа за една подробност, която ме смая. По силата на много строги германски норми за превенция на заболяванията, на затворниците, които работели с бои, се полагала ежедневна дажба мляко, дори и когато на следващия ден е трябвало да бъдат изпратени на смърт. В огромното ограждение на Биркенау освен основния лагер имаше и карантинен, където държаха новодошлите за определен период от време и в който условията на затворничество вече бяха много тежки, независимо че там бе по-лесно да се избегне работата. През пролетта на 1944 г. управата на лагера реши да удължи рампата за слизане от ешелоните, за да я доближи още повече до газовите камери. Тъй като работната ръка от основния лагер не достигаше, за това строителство бяха взети концлагеристи от карантинния лагер, където бяхме и ние, за да се ускори по този начин пристигането на ешелони. Така повечето от затворниците в карантина бяха мобилизирани. Носехме камъни и се занимавахме с изкопни работи. Ала тъй като още не бяхме зачислени в отряд, понякога успявахме да се скрием при сутрешната проверка. Поведението ни дразнеше по-възрастните, които не смееха да не се подчиняват на заповедите и се бояха от наказанията на есесовците. Само няколко от нас бяха освободени от работа. Така например балерините бяха изтеглени, за да забавляват есесовската началничка на лагера, която обичаше танците. Обикновено и музикантите се ползваха от същата привилегия. Една млада балерина от моя ешелон успя да се възползва от този статус. Тя дори успя да задържи майка си при себе си. И двете оцеляха.