„Градина на желанията” е нежна и пленителна история, която омагьосва с топлия си южен чар и ароматния полъх на градински билки. Градината е фина метафора на живота такъв, какъвто е - лъкатушещ през радостта и тъгата, а цветята и билките олицетворяват мечтите, желанията ни и всички онези емоции, спътници в човешкия живот. Сара Адисън Алън е създала невероятна книга в традициите на магическия реализъм, която премерено съчетава копнежите на безнадеждните романтици и стаената болка на тези, наранявани твърде често. Иванел Франклин беше на седемдесет и девет, изглеждаше на сто и двайсет, но все още пет пъти седмично изминаваше по два километра по спортната писта на колежа. Беше далечна родственица – втора, трета или четиринайсета братовчедка, единствената Уейвърли, останала да живее в Баскъм. Клеър се държеше за нея като удавник за сламка. Изпитваше необходимост да е с близък човек, след като Сидни навърши осемнайсет и замина нанякъде, а баба им почина същата година. Иванел купуваше лейкопласт на Клеър много преди малката да си нарани коляното, даваше петачета на двете със Сидни много преди да се появи фургонът на сладоледаджията, връчи на Клеър фенерче и й каза да го държи под възглавницата си цели две седмици, преди мълния да удари едно дърво на улицата и кварталът да остане без електричество през цялата нощ. Подареше ли нещо Иванел, рано или късно щеше да потрябва, въпреки че котешката тоалетна, която даде на Клеър преди пет години, още не беше влязла в употреба. Повечето местни хора бяха любезни с нея, но я гледаха с лека насмешка, пък и самата тя не се приемаше много на серизозно. Клеър обаче знаеше, че всеки подарък от старицата съдържа някакво скрито послание. - Ей, ама ти си същинска италианка с тая тъмна коса и рокля като на София Лорен. Снимката ти трябва да е на шишетата със зехтин! – заяви Иванел. Носеше зеления си анцуг, през рамо беше преметнала чанта, пълна с дребни монети, пощенски марки, сапуни… всичко, което би й хрумнало в даден момент да подари на някого. - Тъкмо се канех да сваря кафе. – Клеър отстъпи назад. - Ще ми правиш компания. - На драго сърце. – Старицата я последва в кухнята и седна до масата, докато Клеър приготви кафеварката. Не след дълго помещението се изпълни с мириса на ароматната течност. - Знаеш ли какво мразя? Клеър се обърна: - Какво? - Мразя лятото. Младата жена се засмя. Приятно й беше с Иванел. От години я молеше да заживеят заедно, за да се грижи за нея – може би така нямаше да й се струва, че при приближаването й стените се отдръпват, че стаите и коридорите стават по-големи. - Заповядай. - Клеър й поднесе кафето. Старицата недоверчиво надникна в чашата. - Нали не си сложила нещо вътре? - Знаеш, че не съм. - Защото твоите роднини Уейвърли умираха да добавят разни щуротии към всичко. Слагаха дафинов лист в хляба, канела в кафето. Аз харесвам простичките неща. Което ме подсеща, че ти нося подарък. – Иванел извади от чантата си жълта запалка „Бик”. - Благодаря ти. – Клеър пъхна запалката в джоба си. – Сто на сто ще ми потрябва... - Може би няма. Усетих, че трябва да ти я дам, нищо повече. - Старицата, която имаше само три собствени зъба, но умираше за сладко, взе чашата с кафето и многозначително изгледа подноса с капак върху плота от алпака. - Какво си приготвила? - Торта с бяла глазура. Забърках в тестото листенца от теменужка. Захаросах и няколко цветчета за украсата. Тортата е за едно празненство довечера. - Клеър посочи съда от огнеупорно стъкло. - А тази е за теб. Не съм добавила нищо щураво, кълна се. - Ти си прекрасна. Кога ще се омъжиш? Кой ще се грижи за теб, като си отида? - Не говори глупости. Освен това тази къща е идеална за стара мома. Ще остарея тук, съседските деца ще ме вбесяват с опитите си да оберат ябълката в задния двор и аз ще ги прогонвам с метлата. Ще имам много котки. Сигурно затова ти ми подари котешката тоалетна. Иванел поклати глава: - Бедата ти е, че си затънала в ежедневието. Не се отклоняваш от установения ред. Явно си се метнала на баба си. И ти като нея обичаш тази къща. Клеър се усмихна - харесваше й да я сравняват с баба й. Не познаваше щастието да притежава име, докато майка й не я доведе тук, в дома на баба й. Бяха пристигнали в Баскъм преди около три седмици, Сидни беше родена наскоро и Клеър седеше под дървото на двора, докато хората от градчето идваха да видят Лорълай и новороденото. Клеър не беше новородена, затова предполагаше, че никой няма да се интересува от нея. Мъж и жена излязоха от къщата и загледаха момиченцето, което правеше къщички от съчки. - Типична Уейвърли - отбеляза непознатата. - По-своему, разбира се. Малката не вдигна поглед, не продума, но се вкопчи в тревата, за да не полети. Беше Уейвърли! Не сподели с никого, абсолютно с никого от страх да не й отнемат щастието, само че от този ден нататък всяка сутрин отиваше с баба си в градината; наблюдаваше я, с цялото си сърце искаше да е като нея, да прави всичко, което прави една Уейвърли, за да докаже, че макар да не е родена тук, тя принадлежи към този род. - Ще опаковам няколко кашончета с желе и оцет за пазара - обърна се тя към Иванел. - Ако изчакаш, ще те закарам вкъщи. - Имаш ли нещо за магазина на Фред? - Да. - Тогава идвам с теб. Ще си купя кока-кола. Може да си взема и домати. Като ги спомена одеве, изведнъж ми се приядоха. Старицата се впусна в описание на предимствата на жълтите домати пред червените. Клеър извади от килера четири кашона и опакова бурканчетата и шишенцата. Щом свърши, Иванел я последва навън до бялото комби с надпис „Уреждане на празненства „Уейвърли” и се настани на предната седалка. Клеър остави кашончетата в багажника, подаде на старицата кутията с „нейната” торта и голям хартиен плик и седна зад волана. - Какво има в плика?- поинтересува се Иванел. - Специална доставка. - За Фред - многозначително подхвърли старицата. - Не съм го казала. - За Фред е. - Май не те чух. За кого е? Иванел изсумтя: - Правиш ми се на хитруша, а? Клеър се засмя и натисна газта. Бизнесът й процъфтяваше, защото местните хора знаеха, че ястията, приготвени от цветята, растящи около ябълковото дърво в градината на Уейвърли, въздействат по странен начин на онзи, който ги консумира. Бисквитите с желе от люляк, сладките с чай от лавандула и чаените кексчета с крем от латинка, които дамите от Женското дружество поръчваха веднъж месечно, помагаха да въпросните дами да пазят тайна. Пържените глухарчета, сервирани върху ориз с невен, пълнените цветове от тиква и супата от розови пъпки гарантираха, че гостите ще забележат само красотата на дома, не и недостатъците. Децата, на които даваха мед от анасон и исоп, бонбони с ангелика и кексчета с карамелизирани теменужки, ставаха сериозни и ученолюбиви. Който на четвърти юли пиеше вино от орлови нокти, придобиваше способността да вижда в тъмното. Особеният аромат на соса от луковици на зюмбюл пораждаше раздразнение и мисли за миналото, салатите с цикория и мента вдъхваха вяра, че ще се случи нещо хубаво.