Бойка Велкова е родена е на 16 юни 1958 г. в София. Учи пет години в Държавното хореографско училище, а през 1983 г. завършва НАТФИЗ в класа на проф. Димитрина Гюрова. Следва нейният голям шанс – училището на Лий Страсбърг в Ню Йорк. Омъжена е за „кавалджията на Вселената” Теодосий Спасов и има син на 14 години Теодор. - Бойка, тази година правиш 27 години на сцената. На какво те научи театърът? - Тя е моята работа, която много обичам. Театърът ме научи на организираност и дисциплина, на толерантност, на търпимост. Театърът за мен е мое призвание. - В момента върви 22-ро издание на „Киномания“. Броиш ли участията си в киното? - Имам, но за съжаление те не са много. В момента българското кино се възражда. Но когато бях на други години, то беше сринато. Нямах късмета да поработя достатъчно в киното и сега се надявам на една друга възраст да ми се случи. Общо взето се пишат сценарии за по-млади хора. Така и трябва, те са прекрасни. Естествено ще запомня, а дано и зрителите ме помнят, Десислава от „Боянският майстор” на Захари Жандов. Това беше моят дебют в киното. Филмът се появи на екран през 1981 г. по повод 1300 години българска държава и беше първият български исторически филм. После дойде моето участие във филма на Зако Хеския „Йо-хо-хо”, „Вуйчото” на Зоя Касамакова и ,разбира се, „Птицата” по сценарий на Валентина Радинска, една любима за мен роля – за историята на голямата поетеса Дора Габе. Изключително нежен и чувствен филм. Също така се радвам и на ролята си във филма на Ивайло Христов „Приятелите ме наричат чичо”. Там играя не много голяма роля, но страшно я харесвам, защото винаги е радост да се работи с Ивайло. Имам и участия в няколко американски и италиански продукции. - Какво би искала да изиграеш? - Ами всичко останало, което не съм изиграла бих искала да го изиграя. Може да звучи нескромно, но е така. Това си е едно пътуване. Продължава твоята изследователска работа. Искам да стигна до нейния край, ако това е възможно. Защото не стига един човешки живот за това. - Умееш да се превъплъщаваш невероятно в различни сложни образи. Убедителна си дори в в образа на 93-годишна в спектакъла „В ледовете“. Каква е рецептата на успеха? - В изкуството рецепти не може да има. Всеки има свой път, всеки е на различно място по пътя. Но най-важното е да има добър екип и режисьор. Тогава има разбирателство, ясна идея и е въпрос на време да се случи чудото. Когато няма режисьор, истински водач, нещата се разклащат. Аз съм щастлива и удовлетворена, че са ми се случвали чудеса. Иначе изключителните неща в изкуството са рядкост, големите неща на световно ниво. А за това е нужен екип – режисьор, сценограф, партньорства, драматургия. Другите неща, които не са чак чудеса, но са добри и вълнуващи, любопитни за гледане са просто стъпала на стълбата, по която се изкачваме до следващото изключително нещо. И можем само да си го пожелаваме и да молим Бог да ни се случи. По този начин българският театър възкръсва. Той се радва на успех, на разбиране, на подкрепа, напуска границите на България. - Радваш ли се, когато играеш с по-млади колеги, или предпочиташ по-утвърдените имена ? - За съжаление актьорът не си избира сам колегите. Но определено обичам да играя с по-младите, особено със студентите на Крикор Азарян. Така е в постановката на Коко Азарян „Трамвай Желание”, където си партнирам с Камен Донев и Георги Къркеланов, както и със Стефка Янорова. Те са много талантливи, интересни, интелигенти, с умения, това много ме зарежда. Едно от нещата, които научих при Лий Страсбърг беше да се връщам в началото. А това е младостта. - Имаш вече два „Аскеер”-а и два „Икар”-а. Как гледаш на наградите? - За мен наградите са добре свършена работа, но и голяма отговорност. За мен винаги е било чест, че съм ги получавала тези награди. Едните от колеги актьори, другите - от комисии. Аз се опитвам да ги забравя. - Да ги забравиш?! - Да, за да започна винаги от нулата и да остана будна и адекватна на времето, в което живея, и да не се самозабравям. Наградата е нещо прекрасно за мига и пет минути след това е вече минало. Защото светът напрекъснато се променя и ние също се променяме. Наградите дават кураж да продължиш напред. Че си на вярна посока. Старая се да ги забравя в благородния смисъл на тази дума. За да не се главозамая. Всеки ден е едно предизвикателство, всяка роля е един бял лист, който трябва да бъде изписван. - Суетна ли си , това е част от професията на актьора? - По някакъв начин съм суетна, което не е най-добрият атестат за мене. Може би трябва да го култивирам това нещо у себе си. Човек се учи, докато е жив. Опитвам се да променя някои неща, които тази професия слага своя отпечатък. Понякога тя се превръща в капан. Човек започва да си мисли, че е специален, а това не е добре. Аз се развивам не само като актриса, а надявам се и като човек. - Има ли разлика между Бойка Велкова в театъра, в киното и в личния й живот ? - Няма кой знае каква разлика. В личния живот съм по-усмихната. В работата си съм по-съсредоточена и по-обсебена. Човек трябва да гледа по-леко на нещата и с повече чувство за хумор. Защото, наистина, резултати, постижения има, но цената им е много висока, излишно висока. Амбициите и желанията на човека трябва да не пречат на личния живот. Аз съм човек на равновесието и се опитвам да търся баланс и хармония. Интервюто взе Лилия Динова