Писателят Богомил Герасимов подготвя второ допълнено издание на мемоарната си книга „Дипломация в зоната на кактуса“, която се превърна в бестселър в края на 90-те години. Неизвестни досега факти за Людмила Живкова и за хората от най-близкото й обкръжение са намерили място в новото издание. Книгата излиза с логото на ИК. „Христо Ботев“ и ще бъде представена на 28 октомври в НДК. Авторът, дипломат от кариерата, нашумя през последните години с книгите си „Тайнствената сила на пирамидите“, „Тайните на отвъдното“, „Мистерията Ева“. Библиографска рядкост е трудът му „Кукулкан слиза от небето“, свързан с историята на Мексико, където Герасимов е посланик от 1976 до 1982 г. - Г-н Герасимов, „Дипломация в зоната на кактуса“ не може да бъде намерена дори в антикварните магазини. Заради читателския интерес ли решихте да преиздадете и допълните вашите спомени? - Не само заради интереса на читателите, които са любопитни да узнаят подробности от живота на богоизбраните – тоест на хората от най-близкото обкръжение на Тодор Живков и неговото семейство. Провокираха ме и нездравите и некоректни писания на автори, които се подвизават по вестниците и пишат измишльотини и за Людмила Живкова, и за хората, които работеха с нея. Изля се помия върху честни и почтени хора, чиито имена бяха тенденциозно забъркани с прословутия фонд „Културно наследство“. Някои от тях забъркаха и моето име в серия от материали в уважавани всекидневници, изкараха нещата така, сякаш аз и други хора от „близкото обкръжение” на Людмила сме предизвикали нейната преждевременна смърт. Вместо да отговарям в периодичния печат, реших да го направя в книга - така ще остане и за поколенията. - Продължават спекулациите около смъртта на Людмила Живкова, с която ви свързват близко приятелство и сътрудничество. Ще намерим ли нещо ново във вашата книга за нейната кончина през 1981 година? - Да, макар че се изписаха тонове мастило за смъртта на Людмила, все още остават недостатъчно изяснени моменти. Някой ще каже: „И какво от това? Починала е преди толкова много години! Защо продължават да й ровят костите?“ Отговорът е прост: Людмила Живкова е забележителна личност, чието място е запазено в историята. А за големите личности е добре да се знае истината. Не само заради почтеността към историческата наука. Напоследък съмнителните автори, за които вече стана дума, спекулират със смъртта на Людмила, искат да я изкарат жертва на близките й сътрудници и приятели, на които тя се доверяваше. Опитват се да докажат, че точно те са я разочаровали и тя затова е напуснала живота. Само че Людмила преживя най-голямо разочарование не от приятели и сътрудници, на които разчиташе, а от баща си. И от партийната върхушка, която управляваше България и раболепно се подчиняваше на Москва. От тази отправна точка могат да се търсят причините за смъртта на Людмила. - Вие сигурен ли сте точно от какво е починала Людмила Живкова? - Сигурен съм, защото я познавах много добре и бях контактувал с нея месец преди смъртта й. Естествено, не съм я видял с очите си нито как се самоубива, нито как някой я прострелва или й сипва отрова в чашата. За да отпаднат всички съмнения, трябва да се отворят архивите – да се публикуват секретните документи, ако все още има такива, да се изясни защо не е правена аутопсия и по чие нареждане, защо дори е било забранено да се вземат проби от трупа й. И понеже не са взети, да се направи ексхумация. Тоест да се подходи професионално. За жалост досега ни един държавник не се е разпоредил това да стане. Затова версиите за смъртта на Людмила се множат, а знайни и незнайни писачи търсят съмнително вдъхновение в тази тема. - Защо според вас българинът все още търси четива, свързани с времето на Тодор Живков – дали от мъка по тоталитарния строй или от жълто любопитство? - И руснаците четат за Брежнев. И французите обичат темата за Наполеон. Няма нищо лошо в този интерес. Тодор Живков беше начело на държавата близо 40 години! Факти, явления, събития от този период все още не са осветлени. Та нима знаем всичко за партизанското движение или за събитията на самия 9 септември 1944 година?! Моят покоен баща беше партизанин, споделял ми е факти, за които никой досега не подозира. Все още българинът не се е наситил на привилегията, която му даде демокрацията – свободно да изразява мнението си и да има достъп до всякаква информация. Мисля, че тепърва ще бъдат изяснявани цели периоди от нашата история. - Да се върнем към новата ви книга – в нея отново разказвате за близкото ви приятелство с двама мексикански президенти – Луис Ечеверия и Хосе Лопес Портильо. Не беше ли трудно и опасно за един посланик на комунистическа страна да се сближава с такива хора? - Беше! И съм си плащал с лихвите за това приятелство! Дори в България „добронамерени“ люде бяха пуснали слуха, че съм бил любовник на съпругата на мексиканския президент Лопес Портильо, доня Кармен. Заради тая клюка рискувах отзоваване, изхвърляне от партията и какво ли не още! Но това приятелство ми е дало толкова много и в личен, и в професионален план, че никакви неприятности, плод на доморасла завист, не могат да го помрачат. Бях свидетел и участник в сближаването на България и Мексико – две страни, отдалечени на хиляди километри една от друга. А връзките ни бяха едва ли не като между добри съседи. Това приятелство можеше да се превърне в база на изключително полезен за България диалог за отварянето й към Латинска Америка и към света. Точно за това мечтаеше Людмила Живкова. Уви, хората, които управляваха България по онова време, не бяха на нейното ниво и не можеха да разберат мечтите и стремежите й! Те просто слугуваха на други идеали. - Но вие самият сте били и член на БКП, и както се казва, част от онези, които ни управляваха по тоталитарно време. - Да, бях член на БКП, защото по онова време това беше задължително условие, за да работиш в дипломацията и изобщо да вървиш напред в професията си. Но твърде млад – едва 30- годишен, аз имах шанса да поживея в Лондон като младши дипломат в нашата мисия. Пет години изкарах там. А всеки нормален човек, докоснал се поне веднъж до английската демокрация, приема нейните принципи като свои собствени идеи и заживява според нормите на английското общество. Впрочем и за това също става дума в новата ми книга. Интервюто взе Мари Къналян