Неизвестни факти от близката ни история разкрива писателят дипломат Богомил Герасимов в новото издание на мемоарната си книга „Дипломация в зоната на кактуса“, което излиза с логото на изд. „Христо Ботев“. Каква е истината за фонда „Културно историческо наследство“, кой и как злоупотреби с парите на България, каква е истината за смъртта на Людмила Живкова и по чия заповед започна преследване срещу най-близките й хора през 1981 г.? Защо Москва попречи да бъде чествана тържествено 1300-годишнината на България? Читателите на „Класа“ първи имат шанса да прочетат най-любопитните моменти от книгата. На следващия ден Людмила си тръгна от Мексико с придружаващата я делегация. Аз бях в хотела и наблюдавах как се извозват куфарите, как бавно се затваря една страница от новата българска история. Но само след няколко минути бях обзет от гняв и срам. Идваше ми да се разкрещя на двамата бодигардове Димитър Мурджев и Петър Петров, да им потърся сметка за една постъпка, която заради глупост или нехайство заплашваше да провали всичко. Ако беше стигнала до журналистите. Готвех се да тръгна за летището, за да изпратя официалните гости, когато при мен дотърча един офицер от Естадо майор. Беше силно притеснен и говореше задъхано, сякаш бе направил десетина обиколки около хотела: Сеньор Ембахадор!…Може ли за момент? – Какво има? – попитах аз и излязох от колата. – Станало е нещо много неприятно. Господинът, който стои на входа, е един от директорите на хотела. Той се оплака, че от апартамента на сеньора Първата дама е изчезнал сребърен поднос за плодове. – Какъв сребърен поднос? – аз все още не разбирах какво точно се е случило. – На масата в апартамента имаше сребърен поднос с плодове. Ла сеньора го е взела с багажа си. – Ла сеньора не изнася сама багажа си! – грубо го прекъснах аз. – Станала е някаква грешка. Човекът при входа, който ми бе представен като един от директорите на хотела, се приближи до нас и ми обясни: – Не е възможно да е станала грешка. Липсва сребърният поднос заедно с плодовете. Ако сеньора Живкова е пожелала да го вземе за спомен, трябваше да ни предупреди и ние щяхме… – Сигурно има някакво обяснение. Сега отивам на летището и веднага ще се върна. Колко струва един такъв поднос? – Около двеста долара. – Бъдете спокоен! Помолих офицера от Естадо майор също да ме чака в хотела. Не исках да се оправям в такава бъркотия без негова помощ. Няма да описвам какъв скандал вдигнах на Петров и Мурджев в българския самолет. Двамата изглеждаха учудени, че въобще си позволявам да им търся сметка за случилото се. – В очите на мексиканците това си е чиста кражба – гневях се аз. – Защо не ме предупредихте? Вие ще излетите, но аз ще остана тук да се чудя как да ви оправдавам. – Другарката Живкова нареди! – отсече Петров. – Да вземете подноса? – Да вземем плодовете… да, с подноса. – Трябва да го върнем в хотела! Ще говоря с Людмила! – Не прави глупости. Той вече е в багажа. Плати им го! Знаеш ли колко струва? – Около двеста долара. – Голяма работа! – махна с ръка Петров. – Плати го с твои пари. Аз ще ти ги върна в София. Така и стана. Обясних всичко с бързането и желанието на „Ла сеньора“ да удължи спомена от приятното си прекарване в Мексико, като се наслаждава и по пътя на прекрасно подредените плодове, които й приличали на нещо като натюрморт, само че на живо. Директорът на хотела и офицерът кимваха от време на време. Повече работа свършиха двете банкноти по сто долара, които оставих на масата. Директорът ми благодари. Аз се извиних. Той ме увери, че няма защо. Най-доволен беше офицерът от Естадо майор. Той вече можеше да докладва на своите началници, че още един проблем, свързан с Ла сеньората, е бил щастливо преодолян. Най-интересното бе, че след няколко седмици, вече в София, нещо подобно ми каза и Людмила. Тя дори не знаела, че подносът бил сребърен. Искала да се любува на плодовете, подредени толкова красиво, по време на дългия полет. Но Петров и Мурджев развалили това произведение на изкуството, като изсипали плодовете в някаква торба. Аз получих моите двеста долара от офицера в УБО Петър Петров. Сигурен съм, че той не ги е платил от джоба си. Нито от джоба на Людмила Живкова. Тя беше „над тия неща“. Откъде тогава Петров е взел доларите? От УБО или от „Културно наследство“? Откъде знае, че аз не съм му казал двойно по-висока цена? Мога ли и аз да съм сигурен, че той не е отчел двойно или тройно по-висока цена? Не твърдя в никакъв случай такова нещо, но по принцип нищо не е изключено. Двамата офицери, които отговарят за сигурността и удобствата на Людмила Живкова, без да се замислят щяха да я натикат в скандал, който, ако не бях обезвредил като цъкаща адска машина, щеше да ни направи с една глава по-ниски! Уверен съм, че тези редове няма да са приятни и на Евгения Живкова, дъщерята на Людмила. Познавах я от малка. Бях чувал, че не е доволна от моята книга, заради написаното от мен за майка й. Не разбирах защо – всяка написана от мен дума е самата истина. Не съм си измислил дори една сричка. Но на един прием в София срещнах Евгения и я заговорих. – Здравей, Жени, – казах аз, но не й подадох ръка. Чаках тя да го направи. Но тя не пожела да си стиснем ръцете и ми каза студено: – Не искам да говоря с теб! – Защо? – Ти знаеш защо! – И отмина. Аз й извиках: – Не знам! Искаше ми се да обясня на дъщерята, че аз разкривах истината около честването на 1300-годишнината в Мексико и България, че просто изпълнявам буквално поръчението на майка й да опиша всичко така, както се е случило, за да остане за историята. Когато й напомних, че ако трябва да опиша всичко, тогава ще трябва да не скривам истината и за нея. Никога няма да забравя как ме погледна Людмила и каза с твърд тон: „Естествено! Когато е за историята, не се лъже и не се преувеличава!“ Колко жалко, че Людмила не успя да набие тази велика истина в главите на повечето от хората, които се въртяха около нея, ухажваха я, четкаха я, превъзнасяха я. След смъртта си тя вече нямаше нужда от ласкателствата им. Но с годините, когато повечето неща избледняват, на обществената нива процъфтяват плевелите на рабулистиката. Тогава и смъртта на Людмила се превръща в идеологическа и политическа стока, която на пазара се предлага евтино, претенциозно и нахално.