Неизвестни факти от близката ни история разкрива писателят дипломат Богомил Герасимов в новото издание на мемоарната си книга „Дипломация в зоната на кактуса“, което излиза с логото на изд. „Христо Ботев“. Каква е истината за служба „Културно наследство“, какво се знае и какво не за смъртта на Людмила Живкова. По чия заповед започна преследване срещу най-близките й хора през 1981 г.? Защо Москва попречи да бъде чествана тържествено 1300 годишнината на България? Читателите на „Класа“ първи ще прочетат най-любопитните моменти от книгата, посветени на пребиваването на Людмила Живкова в Мексико само 4 месеца преди смъртта й. “Заболяването” на Людмила или по-точно – усамотяването й в хотелската стая, където я заварих да се моли, наложи някои изменения в програмата. Всичко можеше да се отклони или отмени, но не и посещението в Пуебла. Губернаторът Гийермо Хименес Моралес беше много добър мой приятел. По това време милионният град Пуебла честваше 450 години от основаването си и губернаторът смяташе за особена чест да приветства в щата пратениците на страна, която има 1300-годишна история като държава. Бе подготвил церемония, с която една улица да бъде кръстена с името София. Веднага след откриването на изложбата заминахме за Пуебла, но по обясними причини без ръководителката на делегацията. Дон Гийермо остана много разочарован и натъжен от неразположението на Людмила, но преглътна и даде ход на подготвеното тържество. Кръстихме „София”, походихме из красивите улици на града, някои от които бяха запазили атмосферата от колониално време, дивихме се на прочутата катедрала с още по-прочутата й тежка камбана и накрая седнахме в резиденцията на официален обяд. Губернаторът се беше погрижил всичко да бъде на най-високо равнище. Поканени бяха най-видните хора на града, поднесени бяха най-вкусните гозби, изпълнени бяха песни от най-добрите певци. Предадохме носените специално за целта подаръци и неведнъж вдигахме тостове за здравето на доня Людмила. Никой не е предполагал колко ефикасни могат да бъдат едни искрени тостове. Рано на следващата сутрин бях отново в „Камино реал”. Мурджев и Петров ме посрещнаха със сенки под очите. Пихме по кафе, намерихме Бербенлиев и поговорихме за следващия голям проблем – връчването на Димитровската награда на президента. По план това трябваше да стане на церемония в „Лос Пинос” на 5 март, но явно щеше да се наложи промяна. Реших да изчакам пристигането на самолета и намесата на лекаря. Около осем часа се разхождахме по коридора, когато се случи нещо изумително. Вратата на апартамента се отвори и болната Людмила се появи пред очите ни – свежа, наконтена в бяло, с безумната си шапка. Всички я гледахме зяпнали, сякаш виждаме привидение. Тя се засмя: – Какво ме гледате? Хайде, не е ли време за тръгване? Спогледахме се с Бербенлиев. Той не посмя да й каже, че всичко е свършено. Аз намерих гласа си й попитах, почти грубо: – Тръгване за къде, Мила? – Няма ли да откриваме изложбата? – Тя беше открита вчера. – Така ли?... Добре, остава ни Пуебла. – Ние бяхме и в Пуебла, Мила. Ти не беше добре и програмата... Тя ме гледаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Обърна се да влезе обратно в апартамента, после спря и ми каза: – Ела за малко при мен. Влязох след нея и тя внимателно затвори вратата. – Аз не бях болна, Богомиле. – Знам. – Тогава не ме разпитвай пред други. Разбирам, че ви поставих пред трудно изпитание, но нямаше друг избор. Ти си казал каквото трябва от мое име. – Откъде знаеш? Мила се усмихна и добави загадъчно: – Предполагам. Но страшно съжалявам за Пуебла. Искам да отида там на всяка цена. Заради катедралата и камбаната. – И аз съжалявам. – Ще направиш ли нещо за мен? – Ако мога. – Губернаторът ти е приятел. Позвъни му. Кажи му, че искам да отида в Пуебла. Намери начин. – Ще опитам, но... – Тогава не губи време! Седнах на леглото и вдигнах телефонната слушалка. След малко чух мъжки глас – вероятно някой от охраната на губернатора. Представих се и помолих да ме свържат с дон Гийермо. Мина почти цяла минута, преди да го чуя. – О, добър ден, сеньор ембахадор, как си, как е сеньора Живкова? – Тя е добре, но сега аз не съм добре. – Защо, какво се е запалило? – Нашата шефка оздравя и запали пожар. Бясна е, че сме идвали в Пуебла без нея. Нареди ми веднага да тръгнем за Пуебла, макар и на частно посещение. Поръча ми обаче първо да говоря с теб. – Наистина ли искаш да кажеш, че доня Людмила желае да дойде в Пуебла? – Каза ми, че няма да си замине за България, без да се види с теб, без да стъпи на новата улица „София”. – Това не бива да се допуска! Ще ви чакам в Пуебла около един часа. – Наистина ли? В резиденцията ли да дойдем? – Не, елате на улица „София”. Ще повторим вчерашната церемония. Можете ли да си представите друга страна, в която една и съща церемония се повтаря два пъти, за да не се строши хатърът на уважаван гост или приятел? Ние цъфнахме в Пуебла невинни и кротки като агнета. На улица „София” заварихме същите хора, които бяха там и предишния ден, изговориха се горе-долу и същите приказки. После се разходихме из града, посетихме катедралата, и следобед седнахме пред същите отрупани маси в резиденцията. Гийермо Хименес Моралес се държеше непринудено и вдигна такъв тост за България и за мексиканско-българ­ския феномен на приятелство, че щяха да ми потекат сълзи. Людмила намери топли думи, за да му отговори. Когато пътувахме обратно към столицата, Мурджев информира шефката си, че специален правителствен самолет с лекар е пристигнал от София. Тя го смая с въпрос, сякаш всичко това вече й е било известно: – И Ванчо е тук, нали, Мурджев? По-късно разбрахме, че полетът на този самолет е бил истинска авантюра. Нямало време да се подготвят необходимите документи за получаване на разрешения за прелитане над чужди територии. Екипажът излетял от София и поел курс на Запад. Прелетели над цяла Европа, над Канада и САЩ. Във въздушното пространство на САЩ американски диспечери питали какъв е този самолет и учтиво пожелавали на екипажа приятен път. За полета на връщане обаче бе поискано по официален път разрешение за прелитане над САЩ. Американското посолство не можеше да повярва, че е възможно чужд самолет да не бъде засечен и оставен безнаказано да се измъкне. Американците, естествено, протестираха със закъснение за извършеното нарушение, но не вдигнаха шум. И разбираемо защо – да не станат за смях пред цял свят. Разрешение за самолета получихме, но при условие че ще лети само над вода и да не навлиза над сушата. Както и предполагах, докторът нямаше работа с Мила. Прегледа я, естествено, за да установи, че нито е отслабнала, нито е напълняла, че не се нуждае от специално лечение или лекарства. Иван Славков беше недоволен, че му е изгубено времето за нищо, не се включи в останалата част от програмата и предпочете да обикаля из града. На церемонията в „Лос Пинос” по награждаването на президента с Димитровската награда за мир Людмила трябваше да произнесе някаква реч. Дълбоко се съмнявах, че „болната” ни първа дама ще бъде в състояние да каже нещо смислено или ще седне през нощта да си приготви написан текст. Затова, когато се прибрах в посолството, затворих се в кабинета си и сътворих една страница. Прецених, че повече не е нужно. На следващия ден, веднага след закуска, когато останахме сами, подадох й сгънатия лист и казах: - Поработих малко тази нощ…в случай, че нямаш нищо подготвено от София. - Какво е това? - Проект за твоето слово на днешната церемония в „Лос Пинос”. Лююдмила го прочете и ми го върна с усмивка: - Много хубаво си го написал, но… противно на това, което се говори, аз не позволявам други да ми пишат речи, статии, поздравления, каквото и да е. Все пак… благодаря ти! Привечер, на церемонията в „Лос Пинос” Людмила произнесе една наистина прочувствена реч в неин стил - бързо и нервно, но смислена и ненаписана. Президентът отговори с кратко слово, в което благодари за оказаната чест на него и страната му. След това даде малък коктейл за българската делегация. Седнахме в един ъгъл на елегантната зала, която беше отворена към тераса с много цветя. На фотьойлите се бяха разположили президентът, доня Кармен, Людмила, преводач и моя милост. Разговорът се завъртя около природните бедствия и Людмила, ни в клин, ни в ръкав, заяви, че в близко бъдеще Мексико не трябва да се страхува от земетресения. – Така ли? – засмя се президентът. – Откъде знаете? – Аз се помолих за Мексико – и за България – там, където бях през последните дни – безгрижно отговори Людмила и също се усмихна. Не успях да се намеся и преводачът преведе тези думи. Президентът ме стрелна с поглед и каза, сякаш отговаряше на шегата с шега: – Дано ви послушат... Благодаря ви и да се надяваме, че съдбата ще бъде благосклонна към нас. – Не се съмнявайте! Години след този разговор Мурджев ми каза, че му идвало да удари преводача през устата. Толкова ли не му стига акълът, че такива неща не се превеждат. Не се съгласих с него. Никой не дава правото на един преводач, дори да е от класата на съветника в посолството Венелин Мечков, да редактира или цензурира думите на Първата ни дама. Ако тя говори глупости, те са за нейна сметка. Ако ръси наоколо мъдрости – също. Неговото задължение и в двата случая е да превежда точно и акуратно... После се сетих как аз превеждах на Тано Цолов при преговорите му с Дейвид Рокфелер в София и си казах: „Мурджев е прав!” След церемонията всички се върнахме в хотела. Людмила заяви, че ще се оттегли на почивка. Иван Славков гледаше апатично телевизия. Хората казваха по едно сухо „лека нощ” и бавно се изнизваха по коридора към главното лоби на хотела. – Не си права, Мила – казах аз с ясен упрек в гласа. – Тези хора прекараха тук безсънни нощи. И аз в това число. Заслужавахме след един такъв успешен край да ни почерпиш по чашка и да ни кажеш няколко думи. – Прав е! – каза Иван. Людмила тутакси разбра, че е сбъркала. Върни ги обратно! – извика ми тя и се обърна към сътрудниците си: – Мурджев! Петров! Нека всички да се върнат! Изтичах по коридора. Успяхме да спрем българите, които работеха в Мексико, още преди да са стигнали паркинга. Междувременно Людмила се беше разпоредила да донесат напитки. С изключение на Иван Славков, който си беше у дома, така да се каже, и седеше с крак върху малката масичка в средата на хола, всички стояхме прави. Людмила взе чаша с портокалов сок и с много добро чувство ни поздрави за 1300-годишнината на българската държава. След това благодари на всички присъстващи за техния принос честването да започне от Мексико.