„Виновните – невинни“ на журналистката Ангелина Петрова е книга за делото срещу убийците на Андрей Луканов. Тя се появява на книжния пазар с логото на КК „Труд“. Авторката проследява събитията от убийството на Андрей Луканов през 1996 г. до наши дни, когато процесът срещу убийците е приключил, без да има наказан. Тя е преровила купища папки с документи, анализирала е факти и събития. Благодарение на труда й дори и най- неинформираният читател придобива ясна представа за личността на Андрей Луканов. И на базата на прочетеното си задава въпроса: Защо убийците на един български премиер останаха ненаказани? А отговор на въпросите, които непременно възникват след прочитането на книгата, дава и послесловът на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев, озаглавен „Предистория на едно политическо убийство“.Книгата на Ангелина Петрова ще бъде представена официално на 20 октомври в София прес. На 2 октомври 1996 г. Луканов закъснява за първата си за деня среща. Насрочил я е за 8,30 часа в “Топенерджи”. Офисът на българско-руското газово дружество е на хвърлей разстояние от “Латинка” 15. Той обикновено отива пеша дотам. Но вече е почти 9. Пита Лили може ли шофьорът Веско да откара първо него и после да се върне за нея. “Разбира се, Андрей”, отговаря тя. Веско звъни по домофона. Съобщава, че е изкарал колата от гаража и чака долу. Луканов излиза от апартамента на третия етаж и тръгва по стълбите. Минава 9,10 часът. Към това време чистачката в частното училище “Европа”, което е наемател на първия етаж на “Латинка” 15, е приключила със задълженията си по стаите. Гита Христова взема баничката и киселото мляко, които си е купила на път за работа, и излиза на терасата да закуси. Стои права, защото пространството е тясно. На по-малко от метър встрани е входната врата на жилищната кооперация. Гита вижда “едно момче” с вид на клошар да идва по “Латинка” от посоката на парк-хотел “Москва”. Тя вече го познава. Видяла го е точно преди 5 дни, на 27 септември. Запомнила датата, защото тогава тя пък имала рожден ден. Станала на 49 години. Валяло силен дъжд. Гита излязла да хвърли боклука в контейнера отсреща. Зад нея вървял Луканов. Въпреки дъжда младият мъж седял на циментовата ограда към входа на “Латинка” 15. Облечен с очевидно износени дрехи: тъмносин панталон и тъмносиво-синя дънкова риза. С кубинки на краката. Върху главата си нахлупил шапка с козирка. На Гита й заприличала на шапка на таксиметров шофьор. Виждала само долната част от лицето. Квадратна брадичка с дупка. И неестествено голяма долна устна. Помислила си, че нарочно я е обърнал така. До младия мъж Гита видяла платнена пазарска чанта – синя на жълти или оранжеви фигури. Като че ли били цветя. От чантата се показвало парче хляб. Било между 9 и 30 и 10 без 15 часа. Скитникът протегнал ръка към минаващия край него Луканов. Гита го чула да казва: “Парички, парички”. Някак провлачено и бавно изговарял думите. Луканов продължил безмълвно към черния автомобил, който го чакал на улицата. Връщайки се обратно към входа, Гита се сопнала на бездомника: “Какво си застанал тук да просиш пари!” Младият мъж мълчал. Днес – 2 октомври, същият скитник, облечен със същите дрехи като на 27 септември, върви по “Латинка”. В едната си ръка държи същата издута пазарска чанта на жълти или оранжеви фигури. Луканов излиза от входната врата и се насочва към пежото, което Веско е спрял до ъгъла на кооперацията. Той седи на шофьорското място. Гита вижда, че оттам той протяга ръка и отваря вратата към мястото до себе си. Луканов сочи нещо по колата, след което влиза вътре. Двамата с Веско си говорят, но Гита не чува какво си казват. Луканов излиза от колата и тръгва обратно към входа. “Каза, че си е забравил ключовете и ще помоли по домофона някой да му ги свали”, разказва Веско по-късно. Клошарят вече е стигнал “Латинка” 15. Гита вижда как той се затичва, оставя шарената торба върху “нещо като циментова оградка” близо до входната врата и изчезва от погледа й. Чистачката тръгва да се прибира от балкончето. Тя е на вратата, когато чува пукот. Докато влезе при президента на фирмата, неговата секретарка и счетоводителката, които единствени са тази сутрин в школата, чува повторен пукот. “Нещо стана долу”, съобщава им тя. Всички излизат на терасата. Оттам виждат тялото на Луканов, проснато по лице върху пътеката. Клошарят е изчезнал, отбелязва си наум Гита. Веско ще твърди по-късно, че от шофьорското място е нямал видимост към входа на “Латинка” 15. Пречел му прекършен клон на едно от дърветата пред сградата. Но чул изстрелите. Мъж с дрехи на скитник профучал край пежото, завивайки край сградата в източна посока, към бул. “Жолио Кюри”. Веско още не осъзнава какво се е случило. Пистолетът му е в жабката на колата. Сложил го там, след като изкарал пежото от гаража на Луканови. Но в този момент не помисля да посегне към оръжието. Нито пък да тръгне след тичащия мъж. Излиза от пежото. И тогава вижда тялото на Луканов върху пътеката пред входа. Шофьорът звъни по домофона на семейство Луканови. Връзката още не е прекъсната отсреща. Чува се гласът на Лили, която вика тревожно: „Андрей, какво става, Андрей!” Шофьорът Веско й казва: „Случи се нещо лошо”. И пак не тръгва в посоката, в която е изчезнал бягащият бездомник. Неадекватното му поведение е разбираемо за разследващите. “Той е изпаднал в шок”, обяснява следователят Олег Янев. “Тъкмо се бях върнал от работа, бях нощна смяна. С жена ми бяхме в кухнята. Аз закусвах. Балконската врата беше отворена. И в този момент чувам 2-3 пукота – като от спукан балон. Боксерът ни се разлая и излезе на терасата”, разказва пенсионерът Виктор Иванов. Той работи като охранител в частна фирма. Със съпругата си живеят в блока срещу Луканови на “Латинка”. Кухнята им гледа към улицата. “Когато кучето се разлая, чух мъжки глас да вика нещо. Излизам на терасата и виждам, че това е Веско, шофьорът на Луканов. Той стои пред гаража в края на блока на Луканови и продължава да вика. Вече го чувам да казва: “Убиха Луканов!” Целият ни блок беше излязъл по балконите. Но аз не виждах нищо заради двата бора до входа на кооперацията на Луканови. Заръчвам на съпругата си да се обади на тел. 166, а аз, както си бях бос, търча надолу. И там виждам: Луканов лежи по лице. Краката му са към входната врата, лицето му – обърнато наляво и към улицата. Мисля, че видях кръв да тече от челото му към бузата. До него бяха очилата му, счупени, и мобифон. Веско продължаваше да вика: “Звънете на полицията!” И трепереше”. Иванов мисли да каже на Веско сам да се обади в полицията по мобифона до трупа на Луканов. В това време обаче шофьорът отива до домофоните. “Викай линейка и полиция”, крещи той на Лили. Лили понечва да се свърже с номер 166. Но в телефонния апарат няма сигнал. Тя тича към една от стаите, която е с тераса към “Латинка”. Оттам вижда тялото на съпруга си върху входната пътека. По главата му има кръв. “Веднага разбрах, че е мъртъв”, спомня си тя. Връща се при телефона, вдига слушалката, пак никакъв сигнал. Тича към съседка от по-горен етаж. Моли я тя да се обади на „Бърза помощ” и полицията. И слиза долу. “Тази сутрин бях отишла рано в редакцията – разказва журналистката Велислава Дърева. – Към 9 часа, може би около 9,20, звънна телефонът на бюрото ми. Безизразен мъжки глас ми каза: „Луканов е мъртъв”. И затвори. Притесних се и започнах да въртя у Луканови. Номерът даваше заето. Помислих, че е заради рождения ден на Лили. След 2-3 минути се обади същият мъжки глас. Каза, че това, което ми е съобщил по-рано, не е шега. И пак веднага затвори”. Дърева е сред съмишлениците на Луканов. Същия ден тя казва на вътрешния министър Николай Добрев за странното позвъняване по редакционния й телефон. По-нататък обаче никой не проявява служебно любопитство към случката. “Ако тогава ме бяха накарали да идентифицирам гласа, може би щях да успея да го направя”, казва журналистката. Когато Лили отваря входната врата на кооперацията, вижда бяла полицейска лада и двама униформени служители на реда. Тя отива до тялото на съпруга си. Взима строшените очила и мобилния му телефон. “Виждаш ли, Викторе, какво направи демокрацията”, обръща се тя към мъжа от отсрещния блок. Иванов се обижда от името на демокрацията. Никога не е крил, че е привърженик на синята кауза. Твърди, че Луканов знаел това. Но идейните им различия не пречели да се поздравяват любезно, когато се случвало да се засекат по комшийски на улицата. Макар и засегнат от думите на Лили, Иванов не желае да започва спор с нея точно сега. Лили застава пред входната врата. Дъщерята Ани също вече е там. Полицаите нареждат на шофьора Веско и съседа Иванов да се отдръпнат. Поставят оградителни ленти. Скоро зад тях започват да се събират случайни минувачи. Пристига линейка на „Бърза помощ”. Дежурната лекарка констатира смъртта на Андрей Луканов. Лили е помолена да донесе от къщи чаршаф. С него покриват тялото на съпруга й. То остава там още близо четири часа.