Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 г. в Лима, където баща и – братовчед на чилийския социалдемократ Салвадор Алиенде (бъдещ президент на страната, убит от хунтата), е на дипломатическа работа. 17-годишна започва да се занимава с журналистика, но Пабло Неруда я съветва да опита силите си в литературата. Дебютира като писателка в началото на 90-те. Първата й книга „Къщата на духовете“ само за няколко месеца я превръща в литературна звезда. Оттогава романите и се продават в милионни тиражи. Освен „Къщата на духовете“ на български са издадени „Паола“, „Афродита“, „Гората на пигмеите“, „Зоро. Легендата започва“, „Ева Луна“. Последният роман на Исабел Алиенде „Сборът от дните“, се превърна в бестселър в испаноезичните страни. Писателката отново се заравя в историите на собствената си фамилия и ги преразказва с критичен и самоироничен тон. Творбите на нашумялата авторка излизат на книжния пазар в Испания с логото на издателство “Пласа и Ханес”. С негово съдействието получихме интервюто на Исабел Алиенде специално за в. “Класа”. - Исабел, сюжетът на „Сборът от дните” се върти около семейството. Как виждате неговото място в съвременното общество? - В модерната западна култура семейството се променя непрекъснато, вече не влиза в някогашните рамки, с които бяха свикнали нашите майки и баби. Моето семейство се е разпадало и събирало, пръскало се е по света и пак е откривало пътища за единение. Семейство натъкмявано, осиновявано, скалъпвано. Не всички от нашата фамилия имаме кръвна връзка по между си. Принадлежим към различни раси и религии, твърде противоположни сме като темпераменти. Но сме заедно, защото се обичаме. Семейството ни дава сигурност и защита. И ужасно ни къса нервите! Но аз не бих могла да живея без него. - Световната ви слава гръмна преди 25 години още с появата на „Къщата на духовете”. Тя също е автобиографична като „Сборът на дните“? - В нощта на 8 януари 1981 г. в кухнята на моя апартамент в Каракас започнах едно прощало писмо до дядо ми, което неусетно се превърна в роман. Година по-късно в Испания излезе „Къщата на духовете”. Никога няма да забравя усещането, когато получих първия екземпляр. Тази книга днес е на почетно място в дома ми, обвита в копринена хартия, подписана от актьорите, които участват в едноименната театрална постановка в Лондон през 1993. Автографи върху изданието са оставили и актьорите от филма, заснет през 1995. Тя промени живота ми, защото чрез нея открих призванието да разказвам. Дължа вдъхновението си да пиша на баба ми и дядо ми, които са прототипите на Естебан Труеба и Клара дел Вайе. Дядо беше работлив и авторитарен патриарх като героя Естебан, но много по-добродушен. Баба, забавна и оригинална, като героинята Клара. От баба разбрах, че светът е мистериозно и магическо място, където винаги може да ти се случи нещо интересно. Останалите членове от моето семейство допринесоха за появата на множеството екстравагантни персонажи в книгата и на потока от невероятни анекдоти, които изпълниха страниците и. С роднини като моите не е необходимо да измисляш много. - Какво означава за вас да бъдете майка? - На моята възраст се чувствам майка на много хора, не само на Паула и Нико. Аз съм матриархът, зрялата жена, която има мисията да се грижи за по-младите и да им улеснява нещата, за да не се спъват в живота така, както съм се спъвала аз. Чувствам се матриарх на сина ми Нико и прекрасната му жена Лори, на внуците ми, на асистентката ми Жулиет и децата й, на доведените ми деца, дори на първата жена на Нико. Приемам ролята си на майка с гордост и спокойствие. За мен това никога не е било тежест, нито страхотна отговорност. Правя това, което мога, не повече, а по пътя ми се нареждат постепенно всичките товари, както казваше дядо ми, когато тръгваше с няколко мулета през Андите към аржентинска Патагония. - Коя от многобройните роли в семейството ви доставя най-голямо удоволствие? - Като завърших тази книга, установих, че силата ми е майчинството. Упражнявам ролята на майка с неизтощима енергия и удоволствие, но още повече ме радва любовната ми връзка с Уили. Ако трябва да избера с кого да спя - с внуците или със съпруга си, предпочитам второто. - Възможен ли е животът на жена като вас без любовта на мъж до нея? - Предполагам, че е възможен, защото има толкова много други форми на любов, които могат да изпълнят душата и да осмислят дните. Но цял живот аз живея с любовта. Тази година навършвам 65 и се чувствам толкова влюбена, колкото когато бях на 15! Внуците ми го намират за възмутително, искат да крия любовта си, за да не узнаят приятелите им. - Какво мислите за изневярата? - Аз съм я изпробвала. Ама не ми пасва, защото в един момент започвам да обичам наполовина. С Уили още от началото се разбрахме, че ще поддържаме моногамна връзка. Спазвам обещанието! Не мога да си сложа ръката в огъня за него, но признавам, че не ми е давал поводи за ревност. Преди му казвах, че ако го спипам в изневяра, ще убия него, децата му и кучето. Сега съм се поуспокоила и дори на мен това ми изглежда малко прекалена реакция, защото след това ще трябва да се мият локвите кръв. Ако го хвана, бих разрушила всичко което има - от ръкописите му до шапката борсалино. И ще го изхвърля на улицата. - Вие религиозна ли сте? В новата ви книгата присъстват различни религии и вярвания. - Не принадлежа на никаква религия, но имам всекидневна духовна практика и уважавам чуждите вярвания. Макар че ме ужасява засилването на фундаментализма, който днес е очевиден в почти всички монотеистични религии. - Пристрастяванията също присъстват в мемоарите ви. Имате ли някаква рецепта за този проблем? - След като 20 години живях с децата на Уили и ужасните последствия от техните пристрастявания , мисля, че наркотиците трябва да бъдат легализирани и контролирани. Както е с алкохола и лекарствата. Най-лошото в пристрастяването е криминалността, корупцията, мръсните пари които финансират порока. И разбира се фактът, че наркоманите се превръщат за околните в човешки отрепки, маргинализирани от обществото. Те имат нужда от помощ, не от наказание. - Каква мечта ви остава да осъществите? - Мечтая си да имам дълги крака, но това е все едно да си поискам Антонио Бандерас. Понякога се чувствам стресирана, защото книгата, която пиша в момента се е затлачила. Или защото имам прекалено много запланувани ангажименти и не ми остава време да дишам. Тогава казвам на висок глас, че мечтая да се пенсионирам. Уили и цялото ми семейство изпадат в паника като чуят това. Идеята да съм свободна и да имам много време означава за тях да ги командвам, да изздавам заповеди, да сменям мебелите в къщата и да съчинявам проекти, в които всички те учасват. Това ги ужасява. Истината е че ще продължа да пиша и да бъда влюбена, че ще съм близо до семейството ми до края на дните си. - Знаете ли, че в България книгите ви имат голям успех, че се харесват още от появята на „Къщата на духовете“? - Зная и ми е приятно. Не зная обаче дали ще ми стигне времето да посетя и вашата страна. Интервюто взе Ивайло ХАРАЛАМПИЕВ със съдействието на изд. „Пласа и Ханес“