Нанси Хюстън представи във Френския културен институт две нови свои книги, преведени на български език: “Дневник на сътворението” - есе, изд. “Колибри”, и “Разломи” – роман, изд. “Парадокс”. По този повод предлагаме на нашите читатели откъс от „Дневник на сътворението“. Нанси Хюстън е родена през 1953 г. в Калгари, Канада. Семейството й се премества в Бостън (САЩ), когато Нанси е петнайсетодишна. Следва в университета “Сара Лорънс” в Ню Йорк, а през 1973 г. заминава да продължи образованието в Париж. Ала градът и интелектуалните му среди толкова й допадат, че тя се установява там. Под научното ръководство на Ролан Барт Хюстън прави магистратура във Френското висше училище за социални науки. Днес Нанси Хюстън живее в Париж със съпруга си Цветан Тодоров и с двете си деца. Нанси Хюстън е един от малкото автори, които пишат великолепно на “чужд” език. Всъщност тя е двуезичен автор, тъй като сама “пренаписва” есетата и романите си на английски. Пътят на Нанси Хюстън наистина е необикновен. През 1996 г. във Франция тя получава наградата “Гонкур на ученическото жюри”, но преди това, през 1993 г., е лауреат на литературната награда на канадския генерал-губернатор за “Песента на равнините” (La cantique des plaines). През 2006 г. романът й “Разломи” е отличен с престижната френска награда “Фемина”.Тя е популярна у нас с две книги - „Надгробен камък за Ромен Гари” – есе, изд. “Леге Артис”, 2006 г., и “Целувката на ангела” - роман, изд. “Меридиани”, 2002 г. Само че, разбира се, времето е заложено в тялото на жената по начин, по който не е заложено в тялото на мъжа: с менструацията си (двадесет и осем дни), с бременността си (девет месеца), с ограничената продължителност на плодовитостта си (тридесет години), жената е неумолимият часовник на вида. Тя отмерва – тя е живата смъртност на мъжа. Дневникът е литературен жанр, който отмерва времето. И ако съм решила да започна този дневник тъкмо сега, то не е само понеже в този момент преодолявам съдбоносен етап от бременността си. То е също, че средата на февруари за мен е важна годишнина. 15 февруари 1986 година – началото на едно ужасно физическо заболяване. 15 февруари 1987 година – началото на едно ужасно психическо заболяване. Това, което бих искала да направя на тези страници – ала ще се осмеля ли въобще да стигна докрай? – е да разкрия смисъла на тези две болести, както и връзката между тях... за да разбера защо от две години насам в мен се вихри ожесточена борба между тялото и духа ми. Използувайки целия опит, който съм натрупала по този въпрос – от живота си с М. и Л.; от курса, който водя всяка пролет с американски студенти и който се нарича Писменото тяло; от радиопредаванията, които направих, и от театралните пиеси, които не успях да направя... Да мисля за всичко това наведнъж. Да го ос-мисля. Най-после. И така. Точно преди две години с приятеля ми Р. обикаляхме из улиците на квартал „Маре“ и избирахме кафене, в което да отпразнуваме края на съвместната ни работа – поредица от радиопредавания за писателски двойки, озаглавена „Литературни сцени, семейни сцени“. Къде (такъв въпрос си задавахме) мъжът поставя жената или жената – мъжа, за да може да пише? На пиедестал? В леглото си? Вън от къщи? Пред диктофона? В ролята на наблюдател? В абстрактността? В невъзможност да пише? Поредицата започна със следния цитат от Флобер (извадка от писмо до майка му): “Художникът е чудовище – нещо ненормално. Той страда от това и причинява страдания. Нека се допитат по този въпрос до жените, които са обичали поети.” Нашият проект бе да се допитаме до жени, които не са се задоволявали просто да обичат поети, а са поискали да изоставят ролите си на музи, образци или грижовни съпруги, за да станат те самите поетеси. Признавам, че в началото намерението ми бе да покажа как във всяка една от двойките жената е ставала жертва на мъжа. Но колкото повече четях, толкова повече размислях и се разколебавах... Сега виждам, че цялото ми същество, и тялом, и духом, се е разтърсвало от този въпрос и с цената на невероятни изпитания е искало да ми попречи да му дам твърде лесен отговор. Постепенно се принудих да приема очевидното – писателските двойки чисто и просто са изваждали на показ пред другите, изваждали са на авансцената това, което обикновено се е случвало зад кулисите. Конфликтът между изкуството и живота, между творенето и сътворяването на потомство, между духа и тялото далеч надделяваше над любопитните историйки от живота на едно или друго литературно домакинство. Засягаше ме лично мен, както засяга всеки друг – мъж или жена, който в наши дни иска да прави изкуство, без да прави много злини – на другите или на себе си. Всъщност той засяга целия въпрос за връзката между етиката и естетиката. Остават историите за двойките – истории ту трагични, ту комични, най-често неразривна смесица и от двете; истории, които продължават да ми се струват не само вълнуващи, но и красиви, и които ще преразкажа, докато навън разпуква нова пролет, докато в мен се формира нов живот. Самите ние с Р. не бяхме двойка, но и двамата знаехме за какво говорим: и той, благодарение на сестра си (една от моите приятелки), и аз, благодарение на М., моят спътник в живота (един от неговите колеги), имахме опит в писането по отношение на (за? против? въпреки? под? върху?) желанието за писане на някой друг. И така. Бродехме из улиците на „Маре“ с чувството на облекчение, че сме приключили с предаването за Сартр/ Бовоар – най-трудното от всички (и по случайност единственото, което наистина бяхме правили заедно), когато ей така, между другото, аз му казах: Знаеш ли, от снощи имам странен симптом... Така ли? Нещо като вдървяване. Краката ми... и половите ми органи... вече не ги чувствам. И Р. се разсмя. Не му се сърдя. Отначало реакцията на доста от приятелите ми, както и моята собствена, бе смях. Сега съм поразена от факта, че първите ми асоциации с този симптом бяха свързани с Канада, тоест с детството ми. В спомените ми се връщаха дългите следобеди, прекарвани в пързаляне с шейни или с кънки, когато от силно стегнатите връзки на ботинките или на кънките не усещахме, че пръстите ни са премръзнали, докато не станеше твърде късно. После трябваше да ги разтриваме лекичко с ръце, за да ги съживим. Внезапното затопляне не само щеше да бъде болезнено, но бе и опасно. И сега разтривах краката си... но безрезултатно. Какво друго ставаше през февруари осемдесет и шеста? Току-що бях извършила аутопсия на изгнаничеството си и бях съставила смъртния му акт с помощта на продължителна размяна на писма с една приятелка... Всичко вървеше добре... Когато отново разтварям дневника си от този период, с изумление установявам, че всъщност – не, не всичко е вървяло добре; попадам на пасажи, в които точно преди появяването на болестта студът и сковаността са свързани с женската студенина. Дори за да опиша състоянието си, бях създала думата скованина.1 Бяхме на село... 11 февруари 1986 ... варицелата и грипът на Л., после отоплението засече, къщата се смрази, за малко не направихме пожар от бъркане в електрическата инсталация (тъкмо това щеше да се разбърка в собственото ми тяло), навън температурите бяха между минус 10 и минус 5 градуса и постепенно всичко в мен замръзна, всякакъв порив за живот се изпари, свих се на кълбо с един дебел американски роман и не правех нищо друго освен да чета – бавно и разсеяно, с часове – до камината или край заспалата Л., в единствената отоплена стая. М. се идентифицира с тази къща така, както други мъже се идентифицират с колите си; отведнъж и неговата отоплителна система спря и бях свидетел как съществуваме съвместно четиридесет и осем часа в най-ужасното, най-леденостуденото и равно ежедневие – живот, нивелиран дотам, че се изравнява с борба за оцеляване... Да се топлиш, да ядеш и да спиш; да се занимаваш изключително с тялото си, но без да имаш тяло; да се топлиш, но да не правиш нищо с калориите си; да ядеш, без да изпитваш глад, понеже не си се движил; да спиш, без да ти се спи и без желание... 18 февруари (Париж) ... скованината реши да се прояви соматично, като вдърви по много странен начин отначало половите ми органи, а после и краката ми, не позволявайки на последните да поемат пътя към студиото, а на първите – пътя към любовта... 16 февруари 1988 След малко – лекция за Симон дьо Бовоар: Сломената жена и Една тъй сладка смърт; взаимоотношението между тези две книги, които осъждат безапелационно алтруизма. Миналия път попитах студентите дали големият артист не е задължително и егоист. Някой ми отвърна: “не чак до патологичната степен на Жан-Пол Сартр”. Но колкото повече им задавах този въпрос, толкова повече ми се искаше да го задам на себе си: Може ли човек да бъде от девет до пет егоист, а вечер – алтруист? Може ли да бъде егоист в изкуството си и алтруист в преподаването си? И въобще може ли човек да реши да бъде или да не бъде егоист? И ако отговорът на последния въпрос е отрицателен, не ще ли помогне това да се обясни целокупната изостаналост на жените в света на изкуството и литературата, тъй както целокупното им надмощие в изкуството на живота – приятелството, любовта, воденето на домакинството...? Когато курсът започна в края на януари, бременността ми още не се забелязваше; имах удоволствието да им съобщя, че докато им говоря за проблема тяло/дух посредством изучаването на определени писатели и хора на изкуството, ще претърпя пред техните погледи истинска физическа метаморфоза. Ще могат ли да имат чувството, че ме познават, ако всеки месец изцяло сменям габаритите и гардероба си? Можем ли да имаме интелектуално доверие в някого, който всяка седмица се издува и отича все повече и повече? А аз самата имам ли доверие в себе си? Една жена има еднакво прецизна, специфична и предвзета представа за гърдите и корема си, както и за лицето и ръцете си. Аз вече не се познавам – нито отвътре, нито отвън. Друго тяло заема и променя моето тяло – незабележимо, но с течение на времето неузнаваемо. Аз все още ли съм аз?