Той е сред малцината, които преобърнаха представите ни за театър. Основател и режисьор на трупата „Ла страда”. Създател на уникалното телевизионно шоу „Улицата”, отличено със „Златна роза на критиката” в Монтрьо през 1996 г. През изминалите години спектаклите му са сред най-атрактивните в театралното ни битие. Има собствен уникален сценичен стил, естетически и тематични открития, бляскаво чувство за хумор . Еднакво влюбен е в Чехов и в Чаплин. Тези дни беше премиерата му ”Красотата спи” във Варненския куклен театър. Заглавието е парафраза на „Спящата красавица” на Шарл Перо. Но за Теди това е спектакъл по Перо и по Зигмунд Фройд, двама души, които се занимават със съня. На 15 септември БНТ излъчи филма на Теди Москов „Рапсодия в бяло”. В главната роля бе Мая Новоселска, съпругата на режисьора. В останалите - Самуел Финци, Христо Гърбов, Кръстьо Лафазанов, Валентин Танев, Златина Тодева. - Какво ново при тебе ? Кажи нещо за най-новата си постановка „Красотата спи”? - Това представление постигнах с пълна всеотдайност на трупата и мисля, че стана доста сериозно, да не кажа едно от най-сериозните, които съм правил. Разбира се, има още технически да се ошлайфа. Майка ми ми даде идеята, че спящата красавица сама предпочита да се убоде, за да може след сто години да й се случи нещо хубаво с някой принц, отколкото да живее днешния си живот с елементарните перспективи, които я очакват. - А защо избра точно Шарл Перо и неговата „Спяща красавица”? - Защото спящите хора в световната литература са доста важни, като например Обломов. Сънят е метафора за мечта, бягство от действителността. Според Борхес най-старата творческа дейност на човека, в която сънуващият е едновременно и автор, и изпълнител, и публика на пиесата. Това е гениална мисъл. Спектакълът е за възрастни, но без кукли. С рисуване пред камера, заснето, нещо като анимация се получава. Постановката ще гостува скоро в София. - Ти си почитател на големия режисьор Федерико Фелини. На какво те научи той? - Фелини е гений, титан! Той не може да ме научи на нищо, защото съм твърде „малък”, за да му бъда дори ученик. За мене той е всичко в киното на ХХ век. Той може да прави всякакъв вид филми – интелектуални, като „Сладък живот”, комедийни, като „Амаркорд”, примесени с вечни послания и неореалистичен, като „Пътят” („Ла Страда”), който по всички световни класации е номер едно. - Не ти ли липсва „Улицата”? След като Христо Гърбов и Кръстьо Лафазанов отидоха в „Комиците”, ти би ли заснел нови епизоди с нови актьори? - Да, дори много скоро ще излезе някъде в някоя от телевизиите. С други артисти. Има много млади и добри, както и трупата на „Зад канала”. Ще се постараем да е по гледаема телевизия. Имаме предложение от новата телевизия „Вест” да го заснемем, ще пробваме и на други места. - Очакваме премиерата на „Одисей” по Омир в „Армията”? По какво се различава немският вариант от постановката ти на наша сцена? - В българската постановка КАТ представя „Одисея“-та, защото всъщност „Одисея“-та е един древен правилник за движение по пътищата. Иначе представлението ще е образователно. Ще можеш да си вземеш палтото от гардероба само ако отговориш на въпроси от древногръцките легенди и митове. През октомври, ако е рекъл Господ, ще има премиера. - Какво мислиш за времето, в което живеем? -Аз не съм метеоролог, а и не обичам да давам определения за толкова грандиозни неща като епоха. Живеем във време на стабилизиране на определен кръг хора. Не моралното им, а финансовото им стабилизиране. На творците това се отразява ужасно, няма нужда да го коментираме. Падение духовно. - Има ли някакъв изход? - Аз правя каквото мога. Балансирам между простащината и естетиката. - А трудно ли се прави театър днес? - Театър винаги се прави трудно, защото има други закони. Всеки път с нови хора, опознаване, преодоляване на слабости в характерите ни и изтощителна работа. Трябва да опознаеш човека, а това е трудно. В едно семейство понякога за цял живот не се случва. - Всичките ти спектакли са по Булгаков, Чехов, Е. Т. Хофман, Карло Гоци, Омир, Шарл Перо. Как успяваш да останеш верен на автора и същевременно драматургията да се превърне в касово представление? - Не знам какво означава да останеш верен на автора. Това в учебника на Толстоногов по режисура ни се втълпяваше като основна задача, но никой не може да бъде сигурен какво е разбрал от него. И ако е верен на това, което е разбрал от автора, то отново е верен на себе си. Така че въпросът ти ми напомня за социалистическия реализъм. Просто търся допирни точки – между мен и автора. - Как се напипват тия допирни точки? - Как става, няма да кажа. Няма да издавам тайните си. Но тук някои Булгаковисти ме обвиниха, че това, което съм направил не е „Майстора и Маргарита”. А в Москва имахме петнадесетминутен аплауз и публиката беше на крака. Доста интелектуалци казаха категорично, че не са гледали такъв прочит на романа. А един театрален критик, Шапиров, казал на Юлия Огнянова, че съжалява, че не е отишъл с лист и молив, за да си записва. - Имаш шанса да останеш в чужбина, защо не го направиш? - Защото там ми е много чуждо, манталитетът им ако щеш. Не ми допада. Но вече и в България трудно се виждам и разбирам с приятелите си, така че скоро може би ще търся начин да остана навън. - Кое те разочарова най-много в България? - Неспособността да се съобразяваш с другия. По време на социализма обществото ни беше фалшиво. Сега, когато пред всеки е свободен пътят, непоносимостта на българина спрямо българина е просто ужасяваща. И завистта. Преди имаше банани за всички един път годишно. Сега има във всяка минута банани, но само за някои хора, други не могат да си ги позволят. Тези, които не могат да си позволят да си купят, намразват другите, а тези, които могат да си позволят да ядат, изяждат по десет банана показно. Пред този, който гладува. Това е ужасяваща черта в нашето племе. - Кое те радва повече – аплодисментите тук или в чужбина? - Публиката е различна. Не може да се слага под общ знаменател. Публиката не е класа. Най-много ме радват аплодисментите за добре свършена работа. - Вярваш ли, че изкуството може да спасява? - За тези, които го правят – да. Те се спасяват, правейки изкуство. Не съм бил свидетел на променящо се здравословно състояние на публиката, да влезе в салона кихаща и кашляща и да излезе напълно здрава. За всеки е различно. Например Вагнер е убил духовно много хора. Благодарение на него е имало фашизъм в Германия. - Кое те зарежда най-много? - Идеята, която ми хрумва, нищо друго! - Имаме ли кадърни млади режисьори? - Има много кадърни млади хора. Но дано не е за малко. Да не ги направи животът изпълнители на поръчки. Много силно впечатление ми прави Явор Гърдев, той е блестящ мозък, блестящ интелект в изкуството. Ще се радвам да направи пробив и на много други места по света. - Каниш ли се да заснемеш и нов филм след „Рапсодия в бяло” и „Преводачката ”? - Да, каня се. За живота на моя чичо Атанас Москов, водещ социалдемократ в Европа заедно с Леон Блум. Затворен в лагера в Белене затова, че е бил адвокат на Никола Петков и спечелил изборите срещу Георги Димитров. Обявен е от Трайчо Костов за враг номер едно, защото е бил много силна политическа фигура, много добър оратор. А след смъртта на Кръстьо Пастухов - лидер на опозицията в България.