Иван Андонов е роден на 3 май 1934 г. В Пловдив. Внук е на революционера Иван Андонов (1854-1937). Завършил е актьорско майсторство при проф. Моис Бениеш във ВИТИЗ. Първата си роля в игралното кино получава през 1957 г. във филма “Години за любов”. Известен е с участията си във филмите “Златният зъб”, “До града е близо”, “Инспекторът и нощта”. Във филма “Отклонение” по сенарий на Блага Димитрова изгражда незабравимо партньорство с Невена Коканова. Като режисьор дебютира през 1963 г. с филма “Пейзаж”. Следват класически български филмикато: “Самодивско хоро”, “Покрив”, “Дами канят”, “Опасен чар”, “Вчера”, “Адио, Рио”. След 1989 г. Иван Андонов е от малцината режисьори ветерани, които продължават да снимат - “Вампири таласъми” (1990) и предизвикалия отстра полемика сериал “Дунав мост” (1999) . Иван Андонов се изявява и като художник. В галерия “Арте” в столицата бе открита неговата 23-та поред самостоятелна изложба. - Г-н Андонов, свързана ли е последната ви изложба с конкретен повод? - Обичам да работя и работя без прекъсване. Работата ми дава равновесие и ме кара да продължа да живея. Смятам, че това не е малък повод. - Вие сте човек с богата филмова биография. Когато рисувате, имате ли чувството за саможертва - заради вложеното време, усилията и средствата? - Вие ме връщате в младостта, когато трябваше да избирам къде да кандидатствам - в художествената академия или в театралната. Тогава ми се струваше, че е много трудно човек да стои по цял ден в ателието и да рисува. Опасявах се, че няма да има срещи с интересни хора, ако остана пред статива. В театъра и киното всичко е по-лъскаво, по-атрактивно и по-изкусително за младите хора. Затова избрах театралната академия, но никога не престанах да рисувам. После животът така ми тръгна, че се върнах при картините. Сега го правя с голямо удоволствие и със същата радост и стръв, с която правих филмите. - Интересувате ли се как ви приемат като художник, какви критики пишат за вас изкуствоведите? - О, за мен не пишат критики. Може би в нашия художествен живот съм се появил отскоро, а хората на моите години много отдавна копат в тази нива и вече са дали не само филизи, а и плодове. Оставили са урожай! За критиците вероятно съм твърде малък като художник и затова не ми обръщат внимание. Напоследак рядко попадам на критики за родните художници. Попитах един критик, много даровит човек, защо не пише. Отговори ми, че никой вече не се интересува от това. А в България има много даровити хора, които са способни да направят културния ни живот много по-богат и интересен. В момента единствената им роля е да бъдат куратори на събития и изложби. Само там се усеща техният вкус. Малко внимание се отделя на духовния живот в страната изобщо - не само на художниците. - Защо е това пренебрежение към културата? - Днес интересът към парите взе превес над всичко. Той ни дърпа напред със страхотна скорост, а ние само му гълтаме праха. - Няма ли начин човек на изкуството да си каже, че е успял в България? - Художниците, които са си намерили път в чужбина, живеят добре. Тях не ги мисля. Но у нас никак не им е лесно. Уви, българският пазар е твърде тромав, тесен. Не може да става въпрос за конкуренция, защото по принцип купувачите са малко. - Но голяма част от вашите картини се изкупиха още на откриването на изложбата. А цените никак не са ниски – от 500 до 1500 евро! - Ни най -малко не мога да се оплача за собственото си творчество! Притеснява ме фактът, че в сферата на изкуството няма движение, както е по света. Там всяка нова изява я чакат дълго преди да се пръкне. Веднага я оценяват колекционери, критици. И не се бавят в оценката си – приемат я или я отхвърлят. Веднага се появявяат и спонсори, хора убедени, че трябва да подкрепят изкуството. Те гледат на него като на инвестиция - и не само за себе си, но и за потомците си. Людете, които са купували Пикасо и Ван Гог, са дарили на наследниците си много повече от една електростанция, например. - Помага ли славата на актьора и режисьора Иван Андонов на художника Иван Андонов? - Не мога да се избавя от моята популярност. Странно е, че бях актьор само девет години от жиовта си, а всички и сега ме възприемат като такъв. Хората ме познават, мили са с мен, дават ми да разбера, че все пак нещо съм направил, с нещо съм ги зарадвал. Те ми даряват освен едно красиво “добър ден” и една усмивка – и самочувствие! Това е много важно за всеки човек. - Вижда ли се светлина в тунела за хората на изкуството в България? И какво послание бихте отправили към тях? - Посланията не са ми специалност. Но бих казал на колегите и на всички млади творци нещо, което за мен е много важно: Работете, трябва да се работи. Е, един ще успее повече, друг – по-малко. Така е в живота. Когато остарее и направи преценка на труда си, човек си дава сметка, че е могъл да вложи още усилия. Ако работи, според мен много рядко съдбата е несправедлива към него. Е, виждал съм и хора, които по различни причини пред очите ми изгубват таланта си или по-скоро го погубват сами. - Минава ли ви през ума, че може да направите нов филм? - Понякога сънувам, че излизам на сцената, което сигурно никога повече няма да се случи. И се събуждам. Тежки са и сънищата, в които правя филми. Предпочитам да сънувам картини. Въпросите зададе Васил ЗАГОРОВ