Алисън Бренан е водеща авторка в едно от най-престижните американски издателства Саймън&Шустър (Simon&Schuster). Написала е много книги, но с най-новия си роман улучва правилната посока и прави истински звезден пробив в своята кариера. Стартовият тираж на „Опасна близост” е 400 хиляди – цифра, с която започват любимците в книгоиздателския бранш. Печели милиони почитатели по цял свят, които със затаен дъх очакват следващите й творби. Алисън е пленена от книгите на Кинг, но не тръгва по неговите стъпки. Споменът за Агата Кристи е запечатан дълбоко в съзнанието й. Затова стига до решението, че това ще бъде нейният жанр. Но Алисън има и други предпочитания. Тя подправя мистерията с доза романтика. Взима най-доброто от два противопоставящи се жанра и така се доближава до своята мечта – да напише Големия американски роман. Е, дали „Опасна близост” е този роман, могат да кажат само читателите. Но световните класации също имат право на глас и заявяват – безспорен бестселър! За какво става дума в книгата? Известната писателка Джоана Сътън се опитва да превъзмогне загубата на своето семейство. Заедно със сестра си и неколцина приятели тя намира спокойствие в тихата семейна хижа далеч в планината. Но скоро идилията й се превръща в ад… Из романа „Опасна близост” Шарън беше починала и Тайлър трябваше да отглежда сам сина си, затова прие предложението за шериф. От семейството му бе останал само Уайът и искаше да си върне брата от детството. След двайсет месеца обаче все още не бяха постигнали голям напредък. Мъжете от фамилията Макбрайд не бяха приказливи, а за да решиш проблемите си, трябва да говориш за тях. Тайлър прокара пръсти през късо подстриганата си черна коса. Изпита чувство на безсилие за пръв път откакто бурята връхлетя следобед. Можеше да вали сняг дни наред и после изведнъж небето да стане синьо, температурата да се повиши до плюс десет градуса и слънцето да превърне снега в киша. Теренът беше планински, предназначен за ски, лов и риболов. През най-красивите места в Америка лъкатушеха асфалтирани пътища и пътеки. Хората в Долината нямаше да бъдат изолирани дълго и бяха свикнали с капризите на времето през зимата. Обаче някой винаги изпадаше в беда. Миналата година – първата зима на Тайлър в Долината – един човек караше с бясна скорост моторната си шейна и се блъсна в ограда, затрупана от снега, когато неочаквано беше излязъл от пътеката. Нарани се и си счупи крака, не можеше да помръдне. Намериха го едва след два дни. Единственият начин да го измъкнат беше с моторна шейна. Операцията беше паметна не само със спасяването на живота на този човек. Сега обаче Тайлър не можеше да си позволи да мисли за Джо. Тя беше закалена в много зими и можеше да се грижи за себе си. Той я прогони от съзнанието си и се загледа в картата, в мястото на северната страна на езерото, където беше лагерът на Уайът, Джейсън и момчетата. Групата можеше да се отправи на запад, да заобиколи езерото и да се върне в Лейквю по пътя, по който бяха дошли. Или пак на запад, към Елк Лейк Роуд. Там имаше няколко ранчо. Повечето жители на Долината заминаваха през зимата и в района оставаха десетина души. Уъртингтън живееха в североизточния край на Долината. Повечето земя в резервата беше тяхна собственост. Или Уайът можеше да заведе момчетата на юг, край езерото, към хижа „Лосова глава”, където живееха Джо и семейството й. Всеки преход щеше да бъде труден и можеха да потеглят едва сутринта. Уайът имаше богат опит в обучението по оцеляване в дивата пустош. Ако някой можеше да понесе отговорността за спасяването на сина му и другите момчета, това беше брат му Уайът Макбрайд. Но на Тайлър все още му беше трудно да повери безопасността на сина си на някого, особено на брат, когото не познаваше добре. Наперен, арогантен доведен брат, всезнайко. Бойскаутите бяха подготвени за всякакви изпитания, но все пак бяха дванайсетгодишни момчета с един-единствен ръководител и се намираха в бедствено положение, на много километри от хора, които могат да им окажат помощ. Джо. Искаше да й се обади веднага, щом бурята се разрази, и да се увери, че тя и другите са добре. Джо обаче щеше да отговори, че няма страшно, защото е родена и израснала в Монтана и няма да се уплаши от „една лека буря”. Не че щеше да й се обади. Тя му даде ясно да разбере, че между тях нищо няма да се получи. Тогава Тайлър не й повярва. Не й вярваше и сега, но не можеше да я принуди да прозре истината. Тя живееше в измислен, трагичен свят и той не можеше да си съперничи с мъртвец. Отказваше да го стори. И въпреки всичко не можеше да престане да мисли за нея. Тя му липсваше. Ако обаче обаждането щеше да спаси сина му, Тайлър би пренебрегнал гордостта си и би се свързал с нея.