Нашумялата на Запад оперна режисьорка Вера Немирова прие поканата да постави „Момичето от Златния Запад“ на Пучини на сцената на софийската опера. Заглавието е играно у нас преди 50 години в русенската опера под режисурата на Евгени Немиров, бащата на Вера. Той реализира постановката по повод стотния рожден ден на Пучини. Дъщеря му посяга към същата творба за 150-ата годишнина на великия композитор. Вера Немирова постави „Момичето от Златния Запад“ преди четири години на сцената на Дойче опер в Берлин. Нейната версия предизвика бурни дебати сред опероманите и основателен възторг сред театралите, защото младата режисьорка пренесе сюжета в нашата действителност. 35-годишната Вера Немирова е внучка на писателя Добри Немиров. Майка й Соня Немирова е сред водещите имена на българския оперен театър. През 1982 г. получава ангажимент в операта на Росток и семейството се премества в този източногермански град. Вера израства в театъра и учи оперна режисура в Берлинската консерватория, където майка й преподава пеене. Тя е любимата ученичка на Петер Конвични, култово име в съвременната опера. През последните години Вера Немирова поставя на много европейски сцени. За Калмановата оперета „Графиня Марица“ във виенската Фолксопер тя покани сливенския оркестър „Карандила“ и превърна спектакъла в неповторимо зрелище. - Вера, „Момичето от Златния Запад“ е огромно предизвикателство за всеки оперен режисьор. За вас може би е още по-голямо – хем жена, хем млада, се нагърбва с един толкова суров, нетипично оперен сюжет? - За мен предизвикателството бе още по-голямо, защото зад пулта в Дойче опер стоеше Кристиян Тилеман, смятан за един от най-строгите професионалисти между диригентите в Германия и Западна Европа. За него пък бе изключително интересно да постави заглавие, което не е от Вагнер. Моят път към всяко произведение е винаги много субективен. Гледам да подхвана някаква актуална тема, която приемам като паралел между днешния живот и творбата. В случая с „Момичето“ това беше сравнението между изселническата вълна на първата треска за злато около 1850 г. със сегашното голямо преселение от Европа към САЩ. Не става дума само от Източна Европа и България, но и от Западна Европа! Защото огромно количество хора не виждат възможност да се реализират на Стария континент и си търсят късмета в зелената карта. Сюжетът на операта в моята версия се развива в един емигрантски лагер. Това пасва и на оригиналното съдържание, и на музиката. Защото в произведението става дума за златотърсачи. А модерното „златотърсачество“, което наблюдаваме в наши дни, може да се сравни с описаното от Пучини. Сюжетът наистина е нетипичен за операта – става дума за едно мъжко общество, в което има място само за една жена – Мини. Тя е нещо като барманка в лагера. За всички хора, които са събрани там, тя е майка, роднина, сестра, любима. В едно обединява женския идеал. В името на социалното единство в този лагер тя трябва да поеме на плещите си огромна саможертва – да се откаже от личен живот. Единственият партньор за нея, Джонсън, който идва отвън, е престъпник. За него Мини ще се бори докрай. Всичко това напомня холивудски филм. Дори и щастливият финал, който е пълна утопия! - Ще повторите ли на софийска сцена някои моменти на берлинската постановка? - В София ще гледаме един модифициран вариант на берлинската ми постановка, който ще бъде напасван според техническите възможности на сцената на софийската опера. Тя е доста по-малка от берлинската, а декорът трябва да се напасва. Сценографът е същият, с когото работих в Берлин, Клаус Ноак. Ще имаме италиански и български състав. На първата премиера ще пее италианският, на втората – българският. Още нямаме точното разпределение на ролите, така че не мога да кажа имена. Диригентът е Владимир Гяуров, което много ме радва. Доволна съм, че ще работя не само с голям музикант, но и творец, който се интересува от театър. Първата ни среща бе много инспирираща. - Внучката на писателя Добри Немиров ще работи със сина на легендата Николай Гяуров? - Да, нещо като смяна на поколенията. Публиката у нас не е подготвена да възприема една опера, гледайки на нея като на театър. А операта всъщност е и театър, нали?! Нашето театрално изкуство е изключително напреднало, същото се отнася и за българското кино. Явно, това предстои да се случи и в операта. Стискам палци за тази промяна! Искам да бъдем разбрани, да стигнем до хората, да ги развълнуваме, да ги разплачем дори. Да им отворим очите за някои важни проблеми и тенденции в нашето общество – социални, политически, исторически. Знам, че с едно оперно произведение едва ли ще променим света. Но всяка оперна творба може да разтълкува по някакъв начин и проблемите на нашата съвременност. - Против кринолините и голите рамене? Не ви ли се струва, че по този начин ще изгоните традиционната оперна публика, най-верните зрители и слушатели на Верди и Пучини? - „Момичето от Златния Запад“ не е елегантна опера. В нейния сюжет става дума за най-ниския слой на общество – миньори, които прекарват целия ден под земята, в златните мини. Връщат се изморени като кучета в лагера, където момичето Мини е единственият слънчев лъч в живота им. И тя самата е мъжко момиче. Играе покер, служи си с пистолет, ако трябва. Може би във втора картина ще се преобрази в нещо неочаквано, защото тогава за първи път се влюбва. В трета картина – изключително красива и сценично, и музикално – онагледяваме оркестрацията на Пучини с едно невероятнво калифорнийско небе, към което всички се стремят. Не е възможно това да не се хареса на публиката. - Вие направихте осъвременени варианти на „Дама Пика“, „Кармен“, „Танхойзер“. Каква е отправната точка, когато подхождате към дадено заглавие от класиката? - Винаги търся актуалното в тези творби. Както старогръцките драми, легенди и митове винаги остават актуални, така и една хубава оперна творба може чудесно да се пренесе в наши дни. Не става дума да се модернизира в повърхностен, чисто визуален план – обличайки персонажите в модерно облекло или замествайки една каруца примерно с последен модел порше. Това – не! Става дума да осъвремениш отношенията между хората, да намериш актуалното в техните връзки. - Случвало ли се е певците да ви се опънат, когато им налагате този съвременен подход в тълкуването на класиката? - Моят път е пътят на убеждението Работила съм с много певци – от студенти до звезди. Винаги подходът ми е еднакъв – абсолютно по един и същ начин се отнасям към артиста. Вземам го съвсем на сериозно, говорим, дискутираме, караме се понякога. Когато успея да убедя някого в нещо, мисля, че винаги намираме начин да изразим заедно моята концепция. Артистът е на сцената, той се преобразява, той изразява това, което авторите са искали да кажат. А аз се явявам посредник между автора, произведението и съвременната публика. Защото гениалните автори като Пучини, Верди, Моцарт са имали някакво послание към зрителя. И то е актуално до днес. Обаче семиотиката на знаците някога е била друга. Тогава хората са ги декодирали много по-лесно, тъй като оперните персонажи са били техни съвременници. Сега може би трябва да се позасилят визуално с някои по-съвременни изразни средства, за да бъдат преведени и разбрани от зрителя, засипан с огромна информация – от медиите, телевизията, интернет. И от рекламите. Всичко това ни тероризира в известен смисъл и често става причина да не поемем нежните струни и чувства, които са изразени по един толкова изящен начин от авторите на класическите опери. Станали сме прекалено повърхностни, струва ми се. Като натрупаш информация, далеч не значи, че си разбрал нещата в тяхната същност. Оперното изкуство може да ни върне чувствителността – да ни помогне да си възстановим някои загубени сетива. - Софийската опера премина през доста труден период, когато интересът към нейните спектакли силно спадна. Мнозина го обясняват с липсата на средства да се правят богати и атрактивни постановки? - Навсякъде по света операта има финансови затруднения. В Германия се затварят театри. Театъра в Айзенах, известен с голямата си традиция, миналия месец го закриха. Като хвърлиш камък в дълбоко езеро, вълните се разпространяват. И ние, в България, сме засегнати от всичко това. При нас просто идва вълната, попадаме в нейния обсег. Но това не означава да не се работи. Работата ми в софийската опера за мен е изключителна радост. Очакват ме много интересни постановки, като „Пръстенът на нибелунгите“ във Франкфурт на Майн, например. Но България за мен винаги е била много съкровена мечта, защото родителите ми работиха тук и оставиха значима диря в историята на оперния театър. Интервюто взе Елиана Митова