Стефан Галибов Робърт Стърм идва в България за пръв път през далечната 1983 година, първо само за месец на курс по български език в СУ. По-късно, от 1986 до 1992 г., почти всяка година и все по-задълго на гости на българските си приятели. По онези времена словосъчетанието американец в София звучи доста екзотично и скоро Робърт е приет с охота от столичните интелектуалци, а когато иска да е по-близо до автентичния българин, отскача при бабите в Банско, Смолянско или Странджанско. Въоръжен с репортерско касетофонче в ръка и тефтер, седнал по турски на земята, той записва до ранни зори песни по събори и седенки. После през тежките чикагски зими у дома си обува ръчно плетените от бистришките баби чорапи и си спомня как се хранел с техните песни и кисело мляко. Днес същото приключение го предприемат американци, японци, скандинавци. Но по времето на желязната завеса чужденците в българските села можеха да са единствено шпиони или луди. По този повод Робърт е викан многократно в щабквартирата на ЦРУ във Вашингтон и разпитван какво е търсил в държава от вражеския соцлагер и дали случайно покрай песните не са го вербували. Отговорът: „Не, бе, само заради песните“, звучал като оправдание. Все пак го пускали отново и отново, защото им изглеждал безобиден и леко налудничав. Освен в България Робърт обикаля свои приятели в Мароко, Иран, Ирак, Израел. Говори освен родния си английски още български, френски, испански, арабски, иврит. И всъщност научава даден език чрез песенния фолклор и живите хора, които го изпълняват. В българските си престои Робърт се движи в средите на писатели, историци, художници, журналисти, фотографи. Затова българският му език е стилистично изряден, а американският акцент просто липсва. При предишните си посещения на един дъх превежда „До Чикаго и назад” на Алеко Константинов, за да установи днес, че българското „Назад” е почти изчезнало. Някога пренесъл през океана чувствителната „Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков. Сега, когато отново е тук, го е срам да научи, че интелектуалците са се пенсионирали и вече никой не им иска мнението. А приятеля си Иван Кулеков го заварва да дава мнението си всяка вечер в „Шоуто на Слави”, изградено изцяло по американски образец, наситено с новата попфолк бг музика. Някога Робърт си поръчал кавал, гайда и тамбура при най-добрите български майстори. Днес повечето от тях ги няма, никой не владее занаята им. Робърт отново е в България след 16 години пауза. Питам го какво се е променило за това време. Той прави огромна пауза, въздиша, поема си дълбоко въздух и започва да говори скорострелно на чист български: „Останаха твърде малко от моите баби. Киселото мляко в магазина не е същото. Банско е заприличало на Люлин. Варвара още е на мястото си, но скоро ще последва Синеморец, който е окончателно загубен.” И продължава: „Когато бях на 13-14 години, за пръв път чух българска народна музика. Беше на един концерт в Ню Йорк. Изпълнителите бяха група американки, които пееха български и сръбски песни.” Омагьосан от чутото, си намира буквар и решава да учи езика на тези песни сам. „Когато дойдох за пръв път в България, беше във връзка с летния семинар по български език към СУ. По това време университетът правеше всяка година такива семинари. В Щатите имаше някакви курсове, но аз исках да се срещна с хората и да говоря, да живея в средата. Получих стипендия да дойда и така се случи първото ми идване. Беше само за месец, но ми бе напълно достатъчно, за да разбера, че ще идвам още и още.” Осъществил езикова и духовна връзка с България, при завръщането си в Америка Робърт е търсен при всяко гостуване на български хорове и състави. В края на 80-те години пътува на турне из Щатите с певците от „Мистерията на българските гласове” като техен преводач. „До 1992 година хорът идваше всяка година. Преди два месеца направиха отново едно малко турне. Следващото им посещение вероятно ще е след две години.” Оказва се, че повечето американци познават българския фолклор само от този състав, който изпълнява предимно обработени песни. Робърт си припомня как през 80-те години българска народна музика звучала всеки ден поне по час по БНР. В Щатите и тогава, и днес българският фолклор е напълно непознат освен в затворени кръгове в Калифорнийския университет, Ню Йорк и Сиатъл, където се изучава като свободно избираем, почти екзотичен предмет. „Не бях идвал от 1992 година и се изненадах много неприятно, че днес в България не може да се чуе по радиото автентична българска народна музика. Жалкото е, че дори и по селата младите – например в Банско, вече не изпълняват на два гласа, както повелява традицията, песните, защото искат да направят солова кариера, да звучат по-популярно и мелодично. Съществува реална опасност още следващото поколение да не знае как точно са звучали песните на предците им, защото оригиналът ще е забравен окончателно.” Робърт се свързва с дългогодишния си приятел фолклористката Румяна Цинцарска, която през 80-те години е пътувала и правила повечето записи към БНР. „Днес най-вероятно тя е един от най-големите живи специалисти по български фолклор. Затова исках да разбера какво става с песните и певците от едно време.” Някога Румяна Цинцарска изпратила Робърт Стърн при най-добрите мъжки певци на двугалсно пеене в Банско. Днес американецът заварва групата разформирована, а новите изпълнители - вече забравили как се пее на два гласа, тъй като вече не било модерно. Сега Румяна е пенсионер, а записите, направени от нея, са подредени в перфектно състояние. Но никой не ги пуска по радиото и рядко се издават на дискове. „Желанието ни е да закупим правата за част от песните от БНР и да издадем няколко диска с най-доброто.“ За да не увиснат в нищото над 40 хиляди записи и почти целият съзнателен живот на Румяна, Робърт ще подготви дебело издание на три езика - български, английски и френски (или немски), съпроводено от няколко аудиодиска с подбор на най-доброто от богатата фолклорна колекция на БНР. „Някъде чакат да бъдат издадени и архивите на „Балкантон”, обяснява Робърт. В проекта с текстове ще бъдат включени както българи, занимаващи се с фолклор, така и най-добрите американски специалисти в тази област – например, нюйоркчанката Етъл Рейн, която първа занесла зад Океана записи на автентични народни песни от България през 1968 година. „България е единствената балканска държава с толкова зле развити музеи, тревожи се Робърт. Днес места като Банско загубиха предишния си облик заради прекомерно застрояване, което ги превърна в бетонни градове. Тези територии вече са ничии и не провокират чувства да пееш автентичен фолклор. Хубавото е, че поне засега в съседни села като Баня местните традиции продължават да се спазват в стария си вид. Надявам се тези хора да не повторят грешката на банскалии и да продадат земите и къщите си за жълти стотинки, които рано или късно ще свършат. Някой трябва да обясни на тези хора, че са имали страхотния шанс да останат в периферията на строителния ураган Банско. И че няма нужда да заприличват на град, за да привлекат по-интелигентни и платежоспособни туристи. Аз примерно вече никога не бих отседнал в Банско. Ако ми трябва блясък, светлини и казина, ще отскоча до Лас Вегас или Монте Карло, защо да идвам чак в България. Но такива села като вашите никъде по света няма. Дано хората от тях открият начин да се съхранят в този си вид и да устоят на изкушението да заприличат на някой друг, който не са и никога няма да бъдат.” Миналата седмица Робърт Стърн отлетя за Щатите. Предстоят месеци на упорит труд по книгата и дисковете с български фолклор и от двете страни на Океана. Междувременно американецът се надява да се завърне за по-дълго при своите баби. Ако дотогава съвсем не са останали баби, Робърт ще си купи къща в село Баня и ще започне да плете чорапи, докато се разпява с местните песни. „Ще стана последната баба от Баня“, смее се той.