Ивайло Харалампиев Първото публично изпълнение на Хосе Карерас, арията на Херцога от операта „Риголето“ La donna e mobile е по испанското радио, когато той е едва осемгодишен. На 11 вече се изявява в реномирания барселонски театър „Лисеу“, в опери на Мануел де Файя и Пучини. Учи в консерватория през 1970 г. дебютира в централни роли в „Набуко“ и „Норма“. В „Норма“, където привлича вниманието на изпълнителката на главната роля Монсерат Кабайе и тя го кани да пеят заедно в „Лукреция Борджия“ на Доницети - е първият голям успех на Карерас. През 1972 г. дебютира в САЩ в ролята на Пинкертън от „Мадам Бътерфлай“, през 1973 г. - в Лондон, през 1974 г. - във Виена. На 28 години в репертоара му вече има 24 различни заглавия. През 1987 г., на върха на кариерата си, се разболява от левкемия, а прогнозите за оцеляването му са по-скоро отрицателни. След операция и химиотерапия Карерас се спасява и продължава артистичния си път. През 1988 г. основава фондация за борба с левкемията. През 1992 г. пее на олимпиадата в Барселона, на мястото на Фреди Меркюри, починал през 1991 година от СПИН. Карерас е гостувал два пъти в България – в началото на 80-те и през 2006 година. Прочут футболен запалянко, близък приятел на Стоичков. Преди броени дни Карерас чества 50 години на сцената с великолепна фотоизложба в театър „Лисеу“, където се срещна с журналисти. Между тях бе и репортер на „Класа“. - Сеньор Карерас, как се чувствате, когато ви честват половин век на сцената? - Човек като чуе 50 години кариера и си представя автоматично старец на преклонна възраст. В моя случай не е така! Просто стъпих за първи път в „Лисеу“ на 11години и ето ме сега пак тук, 50 години по-късно. Каква по-голяма емоция от тази?! Един от най-страхотните ми спомени е дебютът ми с Монтсерат Кабайе с „Лукреция Борджия”. Толкова съм пял на тази сцена, на която е имало всичко – не само успехи! Като се обърна назад, откривам, че съм правил твърде много неща, които ме изпълват с гордост. - Огромната ви популярност дойде с Тримата тенори. Мнозина консервативни среди в операта ви критикуваха силно. Вече триото го няма, а споменът остава, нали? - Тримата тенори се превърна в изключителен феномен, без който операта никога нямаше да достигне до масите, никога! Нямам съмнения в положителното влияние на тези концерти. Жалко, че няма да се повторят! Защото загубихте Павароти! Ужасна загуба. Житейската философия на Лучано винаги ми е служила за урок. Беше изключително мъдър човек, който говореше еднакво разбираемо и за големите, и за дребните неща в живота. Когато се разболях от левкемия, Лучано ми прати телеграма: „Хайде, ставай, че имаме работа!“ Беше велик човек. - Имате ли планове с Пласидо Доминго? - О, с Пласидо сме изживели толкова много неща заедно. И сме се карали, и сме спорили, но винаги сме си оставали приятели. И сигурно все нещо ще измислим, още не ни отписвайте! Но е твърде рано да правим планове, много е силен споменът за Павароти. - Кое е най-голямото предизвикателство, когато излизате на сцената? - Едно от най-трудните неща за нас изпълнителите е да контролираме емоциите си на сцената. Не можеш да се оставиш да бъдеш завладян от чувствата. Публиката трябва да се трогне, но певецът трябва да остане в известна степен студен към това, което се случва в операта. Тенорът е един романтичен герой, но само на сцената. Когато слезеш от нея, колкото по-нормален е животът ти, толкова си по-щастлив. - Известен сте и с фондацията за борба с левкемията. Защо и посвещавате толкова много сили, средства и време? - Когато се разболях, си казах: ако оживея и надвия болестта, пак ще пея. И когато това стана, след всичката помощ, която аз получих, усетих, че съм длъжен да върна нещо на обществото. Когато чрез нашата фондация спасим някое дете, това е завладяваща емоция, която съм неспособен да опиша. - Как минава животът ви сега, след 50 години на оперната сцена? - О, не спирам. Имам рецитали и концерти по цял свят. Занимавам се с фондацията. Гледам да прекарвам повече време с жена ми, децата и внуците. Малко плуване, когато не ме домързи. Срещи с приятели от детските години поне веднъж в месеца. И разбира се, футболът. Той е толкова прекрасен, колкото и операта. Понякога е трудно да комбинираш всичко това, но аз не се отказвам.