Доцент д-р Мирослава Кортенска се появява на книжния пазар с изследването „Културната мисия на кръга „Мисъл”, което е част от проекта „Пътят към Европа”, финансиран от МОН. Авторката проследява интересни явления от духовния и икономическия живот на България. В началото и в края на ХХ век се развихря жестокото първоначално натрупване на капитали, Бай Ганьо и мутрите се превръщат в главни герои на навлизащата на два пъти в реалиите на дивия капитализъм България. Малокултурната публика, „фасулковците”, както ги нарича Славейков, както и чалга културата на посткомунизма са синхронните съпътстващи ги явления. Тази оварварена и примитивна среда ражда и своите антиподи. Това са лицата от кръга „Мисъл“. Време е да преосмислим пътя си към Европа, родното и чуждото, българското и общочовешкото не само като опорни точки на противопоставяне. Пътя си не само като резултат на влияния и доминации, а по-скоро като неизбежна типология на историческото ни битие, на жребия ни на кръстопътен народ с неравноделно стичаща се съдба - с големи подеми и мъчителни застои, със силни покровители, но и силни завоеватели... Всъщност България се явява спасителен буфер между османското нашествие, исляма и Европа и нейното християнство. Въпреки това, след отърсването ни от турското иго, Великите сили многократно прекрояват границите на Балканите. Още след Освобождението България е разкъсана на Царство България, Източна Румелия и Македония, която остава под робство. Може би затова инстинктът ни за самосъхранение като нация и идентичност насъщното ни оцеляване доминират пред осъзнаването на българина като човек, като гражданин на света. В кратките периоди на стабилност в началото на ХХ век започва трескавото наваксване, отваряне към света и общочовешките проблеми. Народната ни съдба, отразена в неравноделните тактове на песните и танците ни, явно е закодирана в своеобразието на националния ни характер и типично български път към Европа. Възприемчивостта на кръстопътния човек от Балканите, неговата неотменна диалогичност се превръщат във феномен на специфичния път за европеизиране. Това, което в Стария континент се заражда, развива и умира като начин на мислене и начин на претворяването му в изкуството, в България се възприема и адаптира ускорено в нашенския пейзаж, школите и търсенията на Европа тук се смесват и съществуват в един своеобразен артколаж. Като в основата на всяка модерност или школа стои фолклорът, неговата образност и своеобразие, фолклорът като устойчива форма за комуникация. В рамките на ХХ век тази закономерност се откроява с огледалната връзка между неговото начало и край, между следосвобожденската епоха и посткомунизма. Тази връзка е в категоричното излизане от ситуацията на затвореност и изолация в категоричния стремеж за встъпване в нови партньорства и общности. След Освобождението България се появява на картата на Европа, извоюва своите съединение и независимост. Сянката на Османската империя и зависимостта от нея, в началото на ХХ век, са вече минало, на ход са строителите на съвременна България. Силният възрожденски идеал, мотивираното от национално-освободителните борби колективно съзнание на българите е заместено от индивидуализма на модерния човек, от общочовешките тежнения на свободния българин. Така в сферите на духовността Младите - Пенчо Славейков, Яворов, Петко Тодоров, д-р Кръстев, заместват Старите - Вазов и неговия кръг, в началото на ХХ век. Огледални процеси текат и в посткомунистическа България - колективното съзнание на социализма бе разрушено, егоизмът, който бе считан за негатив в човешкото поведение, се превърна в основна ценност за новия българин от края на ХХ век. Образован в чужбина и търсещ собствената си реализация извън пределите на България, той все пак е част от българския път към Европа, макар и твърде различен от този на духовните мисионери от „Мисъл”. Защото те се връщат от европейските университети и столици, за да съградят новата духовност на България, увлечени от следосвобожденския подем в новосъздадената ни държава.