Гранддамата на българския джаз Йълдъз Ибрахимова пристигна от Анкара в София, за да види майка си и най-близките си приятели. Както винаги, Йълдъз е с дъщеря си – 11-годишната Суна, която говори прекрасно и български, и турски. Чаровната тийнейджърка е най-сигурната опора на Йълдъз след смъртта на мъжа й – известния турски политик и депутат Али Динчер, който почина през април 2007 г.. Йълдъз се връща в родината си и заради предстоящи творчески проекти – заедно с Любомир Денев тя ще запише албум с класически парчета от джаза. - Г-жо Ибрахимова, и до България дойде вестта за вашите успешни концерти в Турция и Германия в последните месеци. Може би това е знак, че се съвземате след тежката загуба, която ви сполетя – смъртта на вашия съпруг? - След смъртта на Али Динчер дълго време се бях откъснала от сцената. Изживях тежък шок, който постепенно заглъхва. Дадох си сметка, че самият Али би искал да продължа да пея. Той винаги ме подкрепяше в моето творчество, пътуваше с мен дори на концерти в чужбина, когато бе възможно. Сядаше на първи ред, точно срещу мен. Тази близост ме поддържаше. Хората, които го познаваха добре, непрекъснато ми припомнят какъв голям човек беше Али Динчер. Защото най-силното му качество бе неговият хуманизъм. Той умееше да обединява хората. И като депутат имаше приятели от всички партии, които бяха готови да го подкрепят. - Али Динчер е личност, уважавана от най-широки кръгове в Турция. По тази причина кметът на Анкара кръсти на негово име един великолепен парк, нали? - Това е паркът на нашия татко, така сме си го нарекли със Суна. В края на септември 2007-а кметът на Анкара го откри официално. Става дума за 70 хиляди квадратни метра залесена площ в центъра на квартала, построен от Али Динчер по времето, когато е бил кмет на турската столица. 6-метрова статуя на мъжа ми се извисява насред парка. Цялата територия е достъпна за всички, с много спортни съоръжения, които се ползват безплатно. Алеи за тичане, водопади, езерца, детски площадки. Тенис кортове, ресторанти и кафенета. Успокоява ме това, че и след 100 години този парк ще го има, че името на Али Динчер ще се споменава. Неотдавна ни поканиха и в Измир, където също бе открит парк „Али Динчер“ с бюст на мъжа ми. Човек не може да е щастлив, ако не е оставил нещо след себе си. А Али Динчер остави толкова много! - Али Динчер даваше добър пример на младите. Спомням си, че по негова идея деца засадиха дъбова горичка недалече от турския парламент? - Али като депутат покани класа на Суна заедно с техния учител да обядват в парламента. После се разходихме заедно в ботаническата градина, която го обгражда. Децата събраха в пликчета падналите жълъди. После под ръководството на учителя, който е и природозащитник, засадиха жълъдите в големи отрязани пластмасови шишета. Пораснаха фиданки. Неотдавна класът на Суна ги засади недалече от парламента. Горичката се казва „Али Динчер“. - Какви са най-значимите проекти, над които работите в момента? - 1.Подготвям един албум само с класически джаз пиеси. Такъв досега не съм правила. Последният албум, посветен на 30-годишната ми творческа дейност, излезе през 2005 година. Той съдържа и класика, и джаз, и етномузика. Но диск само с класиката в джаза тепърва ще направя. Почти го бяхме приготвили с Любо Денев през 1987 година, аранжиментите дори бяха готови. Изведнъж се обадиха от „Балкантон“ и казаха, че записите спират. Без повече обяснения. Питах, разпитвах, никой не отговори. 2.Може би това е съвпаднало с времето, когато Йълдъз Ибрахимова по принуда се прекръсти на Сузана Ерова заради възродителния процес? - Точно така е било! Заради Сузана Ерова спряха албума. Затова с Любо Денев сега сме се амбицирали да го направим. Първо ще го издадем в България, после в Турция. Включваме Гершуин, Дюк Елингтън - по начина, по който аз ги пея. Мисля да звучат малко по-модерно, макар че са класика. Вечни песни, които са издържали всички изпитания на времето. През 40-50-те години са били хитове, та до днес. - Връщате ли се понякога към класическата музика, която толкова много ви лежи? - С удоволствие. Сега се насочвам и към ренесансовата музика от XVI - XVII век. Например изпълнявам Бах – което е чисто инструментално пеене, а по средата слагам една блус импровизация! Замислям концерт в София, където не съм се появявала отдавна. От албума, който ми предстои да запиша, ще направим един концерт с класическите джаз парчета. Издателите от „Вирджиния рекърдс“ са готови да го организират. Голямата ми мечта е да запиша класика със симфоничен оркестър. Щях да го направя с Петербургската филхармония, с която се изявих в амфитеатъра на Ефес . Вестниците тогава писаха, че са ме слушали 20 000 души. - Виждам, че посвещавате много време на Суна. Какви са нейните интереси? - Миналия февруари Суна участва в конкурса за пианисти, организиран от кмета на район Чанкая в Анкара, където ние живеем. Спечели награда с „Фюр Елизе“ на Бетховен. За нея е радост, защото за първи път участва в този конкурс за разлика от други деца, които са участвали и преди. Откакто сме в София, непрекъснато й купувам дискове с класическа музика. Едно от любимите й произведения е „Годишните времена“ на Вивалди, както и Турският марш на Моцарт. Изданията са много хубави, с обяснителен текст. Аз самата си припомних някои подробности за композиторите, за които съм учила още в музикалното училище. Суна е много музикална, а от малка свикна да ходи по концерти. Татко й я водеше на всички мои изяви, заедно слушаха. Сега аз я водя на театър, на опера, на джаз фестивали. Ако мине седмица, без да сме били на такова представление, тя се сърди. Миналата година даже слуша „Набуко“ в Анкара. Искам да израсне добър и свободен човек, за мен това е най-важното. - Вие сте живата връзка между България и Турция. Как ви изглеждаме отвън? - Като стъпя от самолета на българска земя, виждам модерното летище. Много хора се движат там, говорят на различни езици. България се отваря към света. Това ме радва, защото всеки успех на България е и мой, личен. Родена съм тук, свързана съм завинаги и с културата, и с бита на тази страна. А като вляза вече в града и съзра панелните блокове на кв. „Дружба“, с кърпените фасади, става ми тъжно. Който е успял, направил си е изолация. Който не е, задоволява се с това, което има. Сградите са на кръпки. Мъчно ми е, че София е толкова мръсна, че инфраструктурата й не може да поеме потока от коли. Всеки ден наблюдавам ужасни задръствания. Бях в Кърджали, очароваха ме зеленината, спокойствието. Пълна противоположност на София. Искам възможно най-доброто бъдеще за нашата столица. - Преди да си тръгнете от София, какво си пожелавате? - Като седна в някое заведение, да не бързам да си ходя, подгонена от ужасната музика. Не съм против попфолка. Разбирам, че всеки иска да печели повече, когато предлага това, което най-много се слуша. Проблемът не е само български, той е световен. Влагат се пари, за да може веднага да се продаде продуктът. А за качеството никой не мисли. А си струва да се замислим ние, като жители на планетата, каква музика ще оставим на идните поколения? Еднодневки, които умират за месец-два? Нима има смисъл?! Джазът е едно мерило за качеството. През 30-40 години, тоест през суинговия период, тия песни са били хитове. Точно тая музика, оцеляла през годините, може да ни помогне да привлечем младата публика. Тази музика прави хората по-благородни, дава им възможност да изградят по-широк мироглед, по всеобхватен поглед към света. Много е важно в днешно време да възпитаваме хора с такъв поглед, които да изграждат нашето бъдеще. Интервюто взе Елиана Митова