Звездата на Народния театър Деян Донков готви нова роля, но не споделя подробности за нея. И през следващия сезон той ще продължава да блести в „Дон Жуан“, „Месец на село“, „Бетховен 21“, „Крал Лир“ Носителят на 3 „Аскеер“-а - за мъжка роля( Дон Жуан в “Дон Жуан”), поддържаща ( Беляев в “Месец на село”) и за изгряваща звезда ( Валмон в “Опасни връзки”), както и на две награди „Икар“ (за най-добра мъжка роля в “Платонов” и в „Бая си на бълхите“) не обича да говори за театралните отличия. За Деян Донков най-ценното в професията продължава да бъде живият контакт с публиката. - Вие сте един от най-известните и награждавани млади български актьори. Когато завършвахте НАТФИЗ през 1997 г., какво се надявахте да постигнете? - Да се опитам да полетя. В някои моменти, когато си абсолютно освободен от всички битовизми и си на сцената и „отлепиш”, така да се каже, наистина се случва да полетиш. Значи това, на което съм се надявал, съм го постигал в някои мигове и съм благодарен за съдбата. - Превърнало ли се е името „Деян Донков” в някаква запазена марка, която привлича публиката? - Може би за някои хора това, че участвам в дадено представление, е от значение. Не съм си поставял това за цел, но ще се радвам, ако някои хора идват заради мен. - Имаше ли конкретно представление, след което кариерата Ви изведнъж потръгна? - Не, не съм забелязал някаква зависимост. Общо взето, оставям нещата да се случват. Аз обичам да работя с любов, пък това, което става след това, е както звездите са го предначертали. - Как понасяте славата? - Аз не се мисля за „славен”, не усещам нещо, с което трябва да се справям. Чувствам се обикновен, не изключителен. Никой не се опитва да отнеме личното ми пространство. Винаги съм се пазил от това да парадирам със себе си. Правил съм някои грешки, разбира се. Но не съм всеки ден по телевизията и хората не ми досаждат с въпроси като: „Ти не си ли...?” - Колко е важен външният вид в актьорската професия? - Човек трябва да се поддържа поне дотолкова, че да се чувства добре в тялото си, защото това е инструментът му. Това помага да се чувстваш добре. Когато имаш тонус, имаш и желание за живот и движение. Аз отделям малко внимание на тялото и на духа си, но времената са хаотични. Ние, актьорите, снимаме цял ден, а на другия нямаш какво да правиш. Професията е много разнообразна. - Може ли да се каже, че публиката идва заради актьора Деян Донков или заради мъжа Деян Донков? По-специално дамското съсловие? - По-добре би било да дойдат да гледат какво играя! Има хора всякакви. Те ходят по най-различни причини на театър и на кино. И аз мога да отида на кино заради някой актьор, дори да са ми казали, че филмът не е добър. Отивам въпреки всичко, за да гледам актьора, да му се насладя. Така че възможно е да има зрители, които прекрачват прага на театъра заради мъжа... Ама това не ме интересува. - Смятате ли, че у нас има многобройна публика, която редовно ходи на театър? - За някои представления е достатъчна, за други – не е. С това не казвам, че едно представление е по-добро от другото. Хората много често отказват да си „почоплят” мозъка с някое по-екзистенциално представление. За тях са любопитни някои интригантски предавания например. Затова очакват и в театъра да видят по-сеирджийски неща, дори не бих казал зрелищни. Но има всякакви моменти в развитието на българина и вярвам, че постепенно за всички добри, качествени представления ще се намери и съответната публика. Самата публика трябва да се настрои какво харесва. Човек трябва да гледа зрелища, да се забавлява и да разпуска. Няма лошо в това. Но е хубаво и да се понатовари малко, да се размисли, за да претърпи промяна. Струва си, защото влиянието на театралния спектакъл върху зрителя е много силно. Не само от възпитателна гледна точка. Според мен театърът може дори и да лекува. - По какво избирате дали да приемете, или да откажете роля? - Преди години не съм избирал – когато те разпределят, ти играеш. Имал съм и щастието да мога да избирам. Влияе ми качеството на текста – дали ме вълнува с нещо, също така екипът и режисьорът. Тези три компонента са най-важни. - Имате ли любим режисьор, с когото нещата се получават най-лесно? - Най-много съм работил с Крикор Азарян. Аз завърших при проф. Енчо Халачев и Снежина Танковска, после записах при Крикор Азарян магистърска степен. Той ме побутна в първите ми крачки на прохождането и с него ми е лесно – с малко думи и усилия понякога сме достигали до много точни неща в работата. Стоян Камбарев, който почина, ми беше много интересен и любим, когато работех с него по „Три сестри”. И с Лили Абаджиева ми е било приятно да работя. Обичам да намирам общ език с различни хора. - Преди премиерата можете ли да усетите дали спектакълът се е получил? - Като актьор оставям нещата на сетивно ниво. Играя и ако аз самият изпитвам това странно вълнение, в което на моменти „отлитам”, смятам, че представлението има душа и атмосфера. Живо е и тогава с публиката ставаме едно цяло и заедно отиваме на едно и също пътуване. В това намирам истината за качеството на работата. - Имате ли мечтана роля, която още не сте изиграли? - Аз не съм си мечтал за нито една от тези, която съм изиграл досега. Случвало се е да играя големи, хубави роли и съм благодарен за това. Бих казал, че всяка Шекспирова роля ми е приятна. - Преди да излезете за поредното си участие, обръщате ли се назад да помислите какво трябва да промените? - Винаги можеш да направиш различни неща и повече, но важна е посоката, в която се целиш. Ако се целиш в точната посока, то с всяко представление ще отиваш по-близо до целта. Но не се връщам много да преценявам как е било, просто искам всеки следващ път да е по-близо до съвършенството. - Къде се чувствате по-добре – в театъра или в киното? - На актьора любовта му е театърът. Много актьори обичат театъра и му остават верни за цял живот, независимо от това, че е много тежък психо-физически труд. Както един възрастен колега казва, това е равно на миньорски труд. Киното дава друга свобода – да се концентрираш за даден кадър и това да се увековечи. А оня миг в театъра, който е отлетял, е като заря и изчезва. Така че те са много различни по своему, но аз заобичах и двете. Не е тайна, че в киното има повече средства, които можеш да изхарчиш и да задоволиш своя мечта да пътуваш или да подариш нещо. Човек не може да се храни само душевно, така че един своеобразен баланс между двете неща би бил прекрасен за всеки актьор. Уви, съвсем не е така. - Българското кино има ли свой път, по който да върви, или трябва по-често да се опира на чуждестранния опит? - Трябва да има от всичко – и експериментално кино, при което режисьорът да гледа само в себе си и в своето творение. Трябва да има неща за различен тип аудитория, както в театъра. Но така или иначе трябва да се учим. Румънците, турците и сърбите, които са съвсем до нас, се справят доста по-добре от нас в киното. Иначе много театрални проекти, които сме осъществили, не са видели чужда сцена. Не могат да кажат за нас: „Ето, това бяха българите. Ние ще ги помним дълго време и ще ги споменем.” А представленията се раждат и умират, което е жалко. - Надявате ли се един ден синът Ви да поеме по стъпките на татко? - Аз не бих го посъветвал за каквото и да било. Той трябва да се чувства достоен и свободен човек. В какво точно е талантът му, трябва сам да усети. Не бих го спрял в никакво начинание. Ако обича сцената, да се качва на сцената. Ако обича самолетите, да се качва на самолет. Той е отделен човек, така че сам ще реши. Интервюто взе Боряна Гоцова