„Книга за Вапцаров“ на Чавдар Добрев (ИК „“Христо Ботев“) е кръстопът на гледни точки. Тя е дискусия за автентичния образ на поета, за неговото творчество - съдбовен жест на социалния алтруизъм и човешката съпротива. Авторът разкрива света на Вапцаров в четири основни смислови кръга: „Поетът и неговите инквизитори“, „Съдбовният двубой с живота“, „Изкуплението на свободата“, „Страдания и копнежи“. Ценното на изданието е, че дава възможност на читателя за размисъл и оценка, без да му се натрапват догми и идеи. Из „Книга за Вапцаров“ В Банско, което по онова време се намира още под турско робство, македонските българи водят епични битки за своето освобождение. Картините, изпълнени с воеводи и четници, на ранени и убити, на тревожно или радостно биещи камбани, на хъшовско самочувствие се раждат край самия Никола, в родната къща, на улицата и площада на планинското градче. Борбите за присъединяването на Пиринския край към родината България за момчето са уроци по нравствена устойчивост и родолюбие. В същото време душата на подрастващия поет е ранима и впечатлителна, тя страда за жертвите на войните, покъртва се от социалната нищета. Навсякъде край момчето пулсира насилие, лее се кръв на родни и чужди, всяка стъпка към бъдещето се заплаща скъпо и прескъпо. Баща му Йонко Вапцаров е човек стихиен, невъздържан, склонен към ексцентрични постъпки, зареден с храброст и воля, които предизвикват отпор в околните. Не му е по сърце да съществува на равнището на средностатистическия гражданин, често се спречква с банскалии, участва в побои, разправят – и в политически убийства. И вкъщи взривява уюта. Не му харесва да прави компромиси със себеподобните си, не е годен да живее в блатото на безвремието. Тщеславието му се съчетава с отзивчивост. Той напомня нрава на харамиите от възрожденската епоха. Макар и с второкласно гимназиално образование, Йонко притежава самочувствието на избраник, предопределен за големи дела. Другият му син, Борис, си спомня, че именно заради славата му на необикновена личност Фердинанд предпочел баща им за свой горски пътеводител, когато през есента на 1913 година посещава този край: „ Веднъж цар Фердинанд изпратил лесничея Байкушев да проучва Пирин, разказва Борис Вапцаров. Баща ми като познавач на Пирин се заел да го развежда. Тогава баща ми го наричали Пирински цар, защото със своята чета владеел Пирин. Яворов е влизал в България с четата на баща ми. В своя доклад до Фердинанд лесничеят казал за баща ми , че е намерил един чудесен човек. Оттогава започнало тяхното познанство и приятелство, като, разбира се, Фердинанд си правел и свои сметки – да влияе в македонското движение и да го използва.“ Повечето от изследователите на Вапцаров избягват да пишат за въздействието на бащата върху големия поет. Аз обаче смятам, че влиянието на Йонко върху сина Никола е огромно – и като приближаване до обществената активност, и като опоетизиране на бунта, и като изработване на органиката на революционния жест, и като надмогване на провинциализма, и като повишено самосъзнание на универсалните човешки стойности. Вярно е, че Йонко внася смут в сговора на семейството. Нерядко самият Никола присъства на грозни сцени между бащата и майката по вина на капризния, неуравновесения, подпийналия Йонко. Това държание на бащата причинява болка и ожесточение в околните, подсилва желанието на момчето прегрешилият да си получи заслуженото. И въпреки това надделява обичта към този странен, но много щедър и сърдечен, безкрайно ръбат и недодялан самодур.